"Аз обичам своето отечество"!

Когато тукъ въ старитъ предъли смелостта беше загубена и главите наведени, една дъщеря на страдалческа Македония простреля тиранина край брега на Вардара и проля кръвьта си със свещен заветъ къмъ младитъ поколъния. Тя: бе Мара Бунева.

Известието за още единъ подвигъ на дивно самопожертвувание иде да разтърси наново заспалата европейска съвесть и да повдигне замрелия националенъ духъ въ свободна България. Въ центъра на Скопие, македонската столица, посредъ бялъ день, една неизвестна до вчера жена е застреляла единъ отъ първенците на сръбската денационализаторска политика въ Македония и следъ това се е самоубила съ думитe: „Оставете ме дa умра, азъ обичамъ своето отечество"!

Отъ няколко месеци единъ адски кипежъ раздрусва кървавата власть на сръбските жупани въ Македония. На пусто оставатъ всички мерки на тая власть, за да затвърди несигурното си господство. Всяка нова жертва на нейното отмъщение ражда десятки нови борци, готови да мрать. Една неспирна струя отъ топла младежка кръвь е потекла въ Македония, за да заличи жестоките страници отъ „мирните" договори, които обрекоха на ново робство земята на най-високия български духъ. Като че ли синовете на многострадална Македония искатъ да оживотворятъ думите на техния химнъ — „Съ нашата кръвь ще ви удавимъ и пакъ ще се освободимъ"! Вече няматъ брой мъчениците на това неспирно жертвоприношение. Млади и стари, мъже и жени, еднакво се надпреварватъ, за да засвидетелствуватъ готовностьта, със смъртьта си да разбиятъ оковите на робството. И,ето, следъ Екатерина Симидчиева, Менча Кърничева, името на Мара Бунева иде да попълни поменика на доброволните мъченици за свободата на Македония. Млада и жизнерадостна, въ разцвета на своята възрасть, съпруга на офицеръ и дъщеря на семейство, което би могло да й осигури единъ животъ на безделие и доволство, Мара Бунева предпочете участьта на мъченица и доброволно пое на слабите си плещи тежкия кръстъ на дълга къмъ своята Родина.

Каква поука — и какво изобличение — крие въ себе си тоя подвигъ за широките кръгове на българската интелигенция тукъ, въ свободна България! Една голяма часть отъ тая интелигенция е застанала въ безизходна безпътица, тъпчеща безсилно на едно място, неспособна да се въодушеви отъ идеалитe на своя народъ и се самопожертвува за тяхното достигане. Друга часть, не по-малка, се е впила въ изнемогващото тяло на държавата и се е отдала на алченъ кариеризъмъ и безпрогледна корупция, забравяйки дъла си къмъ народа. А трета — най-престъпна — е забравила своя дългъ до тамъ, че се е продала, като е постъпила на служба у враговете ни. Дали ще могатъ подвизите на героини като Мара Бунева да изтръгнатъ „свободната" българска интелигенция отъ националистичната парализация, която я е обзела и да я пробудятъ къмъ изпълнение на нейния дългъ?

Нека последните думи на Мара Бунева — »Азъ обичамъ своето отечество" — се врежатъ като божествени скрижали въ съзнанието на всеки интелигентъ. Нека те станатъ ръководенъ потикъ на всяка негова мисъль, на всяко негово дело.
И тогава нашите безбройни врагове въ стремежа си да заличатъ племето ни, ще се сблъскатъ въ една стена по-страшна отъ тая на щиковете и топовете. Бездушната европейска дипломация ще узнае, че тя може да унищожава нашето въоръжение, че може да cтягa колкото ще обръча на изолацията около безпомощна България; че може да заповяда и наложи вписването на нашето самоунищожение въ собствения ни основенъ законъ. Но усилията й да ни унищожи и смаже ще останатъ напраздни, додето има българи и българки да уми-ратъ съ сладкитe думи въ уста: тАзъ обичамъ своето отечество".

В.„Северно ехо", 19 януарий 1928.

* Георги Марков е юрист, общественик и народен представител от социалдемократическата партия. По- късно легионер, водач на легиона в Плевен. Има четирима сина : Марко, Дянко, Георги и Любчо, първите трима от които продължават политическото му дело. Убит е след 9.9.44 г. във Винарското училище в Плевен от бандата на Пело Пеловски.

Блогът Истинската публицистика - http://publicistika.blogspot.com/