ПЛОВДИВ, ЩАТА ТЕКСАС

Евгений Тодоров

Доцентът от Пловдивския университет Владимир Янев скоро издаде двайсет и не знам си коя книга, озаглавена „На границата с безграничното”.

В нея има коментари върху избрани мисли на най-големите български и световни писатели - класици, но мен най-много ме впечатлиха няколко реда, които нямат нищо общо с голямата литература.

Става дума за една реплика на Янкито, която доцентът цитира:

„- Пловдивчани, майна, са щатски хора! А шопите…Шопите, майна, са руснаци!”

Тази няколко реда са някакъв незабележим обертон в мощната музика, ехтяща от страниците на съчинението, но острото ми око се спря точно тук.

Ето, ето още един щрих към филибелийския характер.

Уточнявам за читателите от други градове, че коренните пловдивчани се величаят като „филибелии”. Останалите са „кюллии” т.е. селендури.

Янкито беше една от емблематичните личности на 60-те години.

Тогава, когато не смеехме и да мечтаем, че можем да се превъплътим в образа на дългокос битник, Янкито с щатското си излъчване беше наш идеал.

Куцукайки, той преминаваше по пловдивските улици като сянка, невидима за милиционерите, които дебнеха да острижат всеки младеж, поддал се на упадъчното западно влияния.

Изглеждаше така, като че ли вчера се беше върнал от Уудсток.

През следващите десетилетия много пъти съм се питал какво стана с този човек? Как посрещна свободата, дали стигна до мечтаната Америка?

Или се почувства излъган от българската демокрация?

Не знам. Може би го бях срещал по улиците, но не бях го познал. Бяха дошли времената, когато всички почнаха да се правят на американци.

Преди две години чух, че починал.

Да поразсъждаваме над думите му за филибелиите като щатски хора.

Сега вече е модно да изповядаш антиамериканизъм. Впрочем тази философия е характерна за талибански настроените полуграмотни общества.

Докато едно време Америка беше събирателен образ на мечтите ни.

Бяхме сигурни, че там хората са свободни. Или поне много по-свободни от нас. А филибелията е човек, който не обича да му нареждат как да се облича, как да говори и какво да мисли.

От време на време някой познат изчезваше и не след дълго се чуваше, че е прелетял океана.

Всъщност най-трудното беше да минеш жив нашата граница, нататък беше по-лесно. Или поне така си мислехме.

Има една пловдивска легенда за трима приятели, които тръгнали да бягат. За Америка, разбира се.

Единият бил граничар доскоро и знаел тайните пътеки.

Повел той приятелите, вървели цяла нощ и на разведеляване решили, че вече са минали границата. Нямало как – след толкова часа път и то по тайните пътеки, било сигурно, че вече са в свободния свят.

Хванали се за ръка и като му друснали едно пайдушко хоро. И вместо „и-ху, и-ху” викали с цяло гърло „фрийдъм, фрийдъм!”

Велика картина – вдън горите тилилейски три наши момчета били отвоювали нещо като филибелийска свободна територия. Подскачали, потропвали, викали.

А от близките храсти ги гледали нашите граничарчета и им се чудели на акъла – всъщност границата била на майната си, защото зажаднелите за свободата цяла нощ се били въртели в кръг.

И като почнал един бой…

Едно филибелийче пък успя без бой да избяга, стигна до Германия и там пусна корени. Всички му се чудеха – това беше все едно да отидеш до Рим и да не видиш Папата.

След 7 години момчето реши да види Папата и замина най-после за Америка.

Оттам изпрати картичка: ”Никога няма да си простя седемте загубени години в Германия!”.

Нашите годините минаваха в България, станахме мъже със семейства, работихме в отговорни идеологически институции, но превъзходната степен в работата си, която не вярвахме, че можем да постигнем, определяхме като „америкън”.

Един ден ни събраха цялата редакция – бяхме 5-6 души, и един от шефовете почти на ухо ни съобщи, че от „едно място” ни предупреждават да внимаваме с това „америкън”. И най-добре да го забравим.

„Америкън” остана в главите ни, не го изхвърлихме на улицата, както ни съветваха, но и до ден днешен се питам друго – кой беше предателят?

Кой от тези 5-6 приятели е отишъл в съответния отдел на службите и бе разказал как вместо да воюваме с упадъчния американски начин на живот го възвеличаваме?

Със сигурност не беше филибелия.

Продължавахме да си говорим, но ни беше шубе да избягаме.

Някои бягаха по няколко пъти – докато успеят.

Кой как бягаше е отделна тема – нямам право да описвам приключенията на бегълците, тъй като не съм се пробвал.

Много съм се интересувал обаче от преживяванията на върналите се в България „американци” – след 10, 20 или 30 години емигрантство.

Всички, с които съм говорил, през всичкото това време бяха живели със спомените за Филибето, бяха идеализирали родния си град, представяха си, че като се върнат ще намерят своя Йерусалим или Мека.

Един от първите, който се върна след 1989 година, беше отишъл на Главната и се беше разплакал.

Вместо интелигентните лица на старите си приятели сега видял само чейнчаджии и семкаджии. И „Макдоналдс”.

Друг пък беше застанал изумен пред Тунела – не знаел, че тепето е пробито.

Някои не доживяха връщането.

Един от известните бегълци се беше самоубил.

Приятелите му разказваха след години за преживяната класическа драма на разминаването между очакванията и реалността.

Едно е да четеш „Великият Гетсби”, друго е да си изкарваш хляба по строежите.

Няма по-голяма драма от тази на филибелията – емигрант.

Той бяга в Америка с достойнство – все едно, че отива във втория си дом, обаче там не са чували за най-щатския град на Европа и го карат да започне от най-ниското стъпало – от под виетнамците и мексиканците.

Много съм си мислил, че ако в Америка има град Пловдив къде би му било мястото.

Нещо като Париж, щата Тексас – градът, възпят в едноименния филм на Вим Вендерс.

Не мисля обаче, че мястото на Пловдив е в южните щати.

Като че ли най-добре бихме се чувствали в Калифорния – там, където още не са отзвучали китарите на „Бич бойс”, а дългокоси младежи и девойки с цветя в косите предпочитат любовта пред войната.

А може би това е било точното място едно време.

Наскоро някакви малки келеши с охрана се бяха сдърпали пред една пловдивска дискотека. Че и се бяха гърмяли.

Дали и Пловдив вече не е в Тексас?

Из дадената за печат в издателство „Летера” книга „Особености на филибелийския характер”.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/