Комунизмът през очилата на Джон Ленън

В Куба е измислен един от най-оригиналните начини за справяне с кражбите – нещата просто се крият от всички и толкова. След като никой не ги вижда, то не може и да ги открадне, нали така? Ето например какво е станало със статуята на Джон Ленън в Хавана, открита от Фидел Кастро през 2000 г. Тогава, към времето на откриването, върху бронзовото лице имало и характерни кръгли очила, които сега не се виждат. На два пъти някой успял да ги открадне. След втория път било взето следното решение, следвано и до днес: до статуята постоянно има пазач, който връща очилата на мястото им, ако някой поиска да се снима с Джон Ленън. След снимката очилата наново се скриват.

Тази история е разказана в една бележка под линия в книгата, която чета. Това е „Моята улица“ на Диана Иванова и Бабак Салари. В нея са поместени 52 разказа на кубинци, в които те описват улиците, на които живеят. Към всеки разказ има и една снимка от улицата, направена с любителски „Кодак“ за еднократна употреба. Хората са били помолени така да опишат и заснемат своите улици, че да може да си ги представи всеки, който не е бил никога в Куба. Разказите са възпроизведени без съкращения и редакция.

Има два начина да говорим за комунизма – да разкажем за себе си в него или за него като за политически и социален феномен. Авторите на „Моята улица“ умеят и двата начина, но предпочитат първия. Не защото е по-пълноценен, а защото е по-личен. Те са убедени, че няма обща история, която да може да се напише адекватно, ако не представлява сбор от множество лични истории.

Това е втората серия на един проект, успешно реализиран в България през 2006 г. Тогава жители на няколко български града описаха улиците, на които живеят и разказите им бяха издадени от същото издателство Жанет 45.

Като казвам, че чета кубинските разкази, това е леко преувеличение. Четох книгата два пъти и спрях. Но сигурно двайсети път я разглеждам, както се разглежда албум. Не мога да разбера от кое време са снимките. Изображението е цветно, но представя бит от времето на черно-бялата фотография. Уж трябва да е реалност на 21-ия век, а не е. По празните улици инцидентно преминава овехтял автомобил. Покрай ръждясали бараки играят босоноги деца, прозорците на тази сграда са с избити стъкла, а прозорците на друга са залостени. Някъде далече се вижда олющена няколковековна църква. На друго място пък блесват средиземноморски ярки цветове. Крайбрежен булевард се вие до кораба на хоризонта. Строителните материали в един двор са натрупани чак до горния край на една аркада, преградена с решетка ар нуво. На една снимка има само козички, заснети в гръб – движат се покрай входовете по един асфалт, не ремонтиран от времето на предкомунизма. Над улиците виси пране. А в един парк седи Джон Ленън без очила.

Снимките дават лице на едно напълно непознато общество, което обаче би следвало добре да разбираме. Куба може и да е далече, но споделя с нас едно общо комунистическо минало, произвело съответния брой заблуди за устройството на света. Това са заблуди, различни от нашите, но са заблуди със същия генезис. Повечето кубинци, например, днес вярват, че живеят не във време на комунизъм, а във време на преход. Значи имат многопартийна система, зачатъци на пазарна икономика, свобода на изразяването? Не, нямат. Но пък имат частични свободи, които доскоро не са имали. Могат, например, да ходят на църква, да пътуват в чужбина или да разговарят с чуждестранни журналисти за своите улици. Как да не повярваш, че това е самата свобода, ако по-рано не си имал дори и това?

Начинът, по който кубинците описват своите улици, е всичко друго, но не и описание на улици. Сякаш години наред са чакали някой да им даде думата, за да говорят за онова, което реално ги вълнува. И то не е точно улицата. Чуйте това: „Погледнат от моята камбанария, животът не е розов: на човек му се налага да минава през много трудности, за да оцелее. Мисля, че птиците живеят по-добре от нас, защото правят каквото си искат, без да се тревожат. Свободни са.“ Или това: „Господи! Вече трябва да ставам. Работата е там, че съседът отсреща ме буди всяка сутрин с шума на мотоциклета си.“ Или това: „Аз съм млад травестит. От малък съм религиозен /.../ животът ми е доста труден.“ Май не прилича на описание на улица, направено така, че „да може да си я представи всеки“, който не я е виждал. Ако питате Диана Иванова, това е начинът на тези хора да направят някаква декларация за живота си. Те нямат къде другаде да я направят. 

Съставителката отбелязва и друга особеност – че там, където авторите наистина говорят за своите улици, човек има чувството, че описват някакъв близък приятел. Това се дължи на факта, че в Куба хората не се местят от едно жилище в друго. Липсват редица свободи, които да позволят това да се случи. Най-често хората се раждат и умират на едно и също място. Нищо чудно, че една жена разказва как в различните години е правила любов на своята улица. 

Последният пример е озадачаващ, ако го наложим върху българските разкази от серията „Моята улица“. В българските описания няма нищо чак толкова лично. Напротив, те стриктно следват условието, зададено от съставителите. Помолени да опишат своите улици, повечето български участници описват асфалта, светлината върху тротоара, дължината и ширината на уличното платно, броят на дупките, калта, дърветата, входовете, партерните етажи... Това сравнение на българския и кубинския говор води до десетки изводи, някои от които доста противоречиви. Двайсет години след края на комунизма сме станали очевидно по-фокусирани върху проблемите, които обсъждаме, но ни е ужасно трудно да ги представим като част от нас. И обратното, в Куба, страна така драматично лишена не просто от свобода на изразяването, но дори и от адекватна представа за нея, стремежът да вплетеш едно „аз“ във всяка история, за която има слушател, се оказва буквално непобедим. Всъщност, това е и основното достойнство на проекта „Моята улица“ независимо от континента, на който се реализира: умението на авторите му да слушат и да чуват лични истории, които се вливат в общата. Аз да съм на мястото на авторите, бих потретила този опит в Китай.