Минаре върху Айфеловата кула

Митингът, проведен от “Атака” пред “Александър Невски, беше един от най-внушителните, които партията е правила. Не би трябвало да се учудваме: независимо от повода – нацоаналния празник на България – това си беше един стопроцентов предизборен митинг.

Не точно митинг – битка. Волен Сидеров държа реч, която по своята продължителност и екзалтация напомняше речите на Уго Чавес. В нея воинските метафори бяха основен реторичен механизъм: партията бе определена като „войска, която се бие на политическата сцена”. Защо пък не, след като името й е “Атака”?

Проблемът обаче не е в екзалтацията и биткаджийството. Проблемът е в необходимата фигура на врага, койято трябва да обясни всички местни батаци и неудачи. В правенето на политика през кода на омразата. В метафорите “долу” и “горе”, които с еднаква лекота носят гласове и предизвикват насилие. Според него “лозунгът „Долу ДПС” означава „Горе България”.

Истина е, че ДПС е повече концерн за сделки с политически позиции, отколкото нормална партия – и има спрпаведливост в искането сараите на Доган да бъдат отнети. Само че лозунгаджийския превод на тази – а и на всякаква истина, насищането й с настървяващата страст на “горе” и “долу” концентрира всички негативни емоции в днешния ден върху етническата нетърпимост – а това в България е опасно. Опасно е, защото утре същите тези атакисти, които с благоговение слушат речите на Волен, могат да се напият в някой кръчма и да пребият някого, само защото бил турчин – или обратното.

И няма как да проработи аргумента, че националистическият лидер бил имал предвид Доган и подобните нему, а не турците изобщо. Няма как: най-малкото защото сред най-тежките реторични аргументи в приказките срещу тройната коалиция се оказва нейното двусмислено отношение по повод евентуалното влизане на Турция в ЕС. Казано с неговите думи:

“Има и още една много страшна причина – днешната тройна коалиция казва „Да” на Турция в Европейския съюз. Братя и сестри, българи! Какво значи Турция да влезе в ЕС? Ще ви кажа с факти и цифри. Турция в момента има над 70 млн. души население. Мюсюлманска Турция ще диктува, тя ще има най-много места в ЕП, тя ще има най-много гласове, с които ще диктува какво да се прави и какво да не се прави. Аз ще ви кажа какво ще иска да се прави – да се строят джамии там, където ги няма още, да се сложи минаре на Айфеловата кула. Това ще иска Турция в ЕС. А що се отнася за България, ние сме обречени на изчезване, ако Турция влезе в Европейския съюз, ще започне турско робство, срещу което се бориха нашите национални герои".

Естествено, нито България ще изчезне, нито Турция ще сложи минаре на Айфеловата кула. Нито пък Турция скоро ще влезе в ЕС – което изобщо не зависи от това какво мислят по този въпрос в БСП и в ДПС. Зависи от резервите на определени страни в съюза, които няма да бъдат лесно преодолени; зависи от неговите изисквания за демократизация и зачитане на човешките права, които пък Турция няма как да изпълни в обозрими срокове – поради проблемите, които кюрдите й създават.

Подобни приказки няма как да впечатлят някого, ако са изречени от парламентарната трибуна, но могат да впечатлят улицата – и могат да впечатлят хората, които смятат, че тяхното участие в политиката следва да е това като на войнстващи футболни фенове по време на футболен мач. Точно това ги прави опасни. Когато им се пророкува ново турско робство, някои от тях посягат несъзнателно към пояса, където може и да няма, но може и да проима калъчка.

Иначе предизборната формула на Волен, предполагаща напускане на парламента и хождение сред народа, може да се окаже електорално печеливша. Приказки като цитираните по-горе обаче я превръщат в безогледен акт – защото провокират подсъзнателни, латентно битуващи национални енергии, от които се раждат и винаги са се раждали насилията в тази част на света.

Самото напускане на парламента не е проблем – то е добре пресметнат политически акт. Проблемът всъщност е, че Волен може да си го позволи, а другите лидери – не. Големият аргумент, с който другите опозиционни партии оправдават пребиваването си в НС, е че не могат да напуснат, преди да бъде гласявано изборното законодателство.

Този аргумент не важи за Волен Сидеров: той е убеден, че предизборното законодателство ще бъде такова, каквото го гласува мнозинството. За него е по-важно да се печелят гласове, отколкото да се глаголства от парламентарната трибуна – и докато другите още се туткат около коалиционната си формула, той отдавна вече е започнал предизборната си кампания.

За целта не му е нужен парламентарния микрофон, той си има друг – улицата. Тя чува и усилва неговите думи, тя обаче може да се превърне чрез тях в йерихонска търба, която да срине стените на общия ни дом. А иначе – парламентарната му група е напуснала пленарната зала, а не парламента. И когато има интерес, може без притеснения да се върне там. Както и направи по време на седмия вот за недоверие.

Колкото и парадоксално да е, “Атака” единствена от всички парламентарни партии спечели дивиденти от тази акция. Желанието на опозицията да обясни публично защо сегашното управление е пълен и срамен провал бе удавено в обилно хвалебствено плямпане, което със сигурност е отказало и малцината, които са поискали да проследят развитието на дебатите. Изборът на логореята като защитна стратегия обаче бе унизителен и за самите управляващи – беше знак за тяхната неспособност да отговорят на реалните аргументи, с които бе поискан вота.

Какво направи “Атака”? Благоволи да дойде, за да подкрепи с гласовете си недоверието – но същевременно разкритикува самия вот като безперспективно и немощно упражнение. След което излезе пак на улицата, за да продължи предизборната си кампания. С което оскуба някой и друг глас и отляво, и отдясно – представяйки се за по-радикална от другите.

Това е поведение, което пряко произтича от самата политическа формула на “Атака”. Тя трябва да бъде радикална партия, защото именно чрез този си радикализъм печели гласове. И реалното й място е именно на улицата, защото там може да бъде чута от електората си: парламентарният микрофон е медия, в която нейния електорат няма навик да се заслушва. Защото за неговите избиратели той е медия на маскарите. Ако трябва с една дума да определен доминиращия психологически този тип в неговия електорат, сред първите техни характеристики ще бъдат ненавистта към политическото по принцип, както и уверността, че всички са маскари.

Точно този електорат произвежда митични вождове и “спасители” при всяка криза на статуквото. Той произведе Жорж Ганчев, произведе царя, а сега – тъй като кризата на традиционната политика е твърде дълбока, е произвел двама наведнъж: Бойко Борисов и Волен Сидеров. Те се конкурират, но и всеки битува на фона на другия. “Атака” е лошия ГЕРБ. Волен Сидеров е лошият Бойко Борисов. Нужният лош фон, на който да изпъкне Генералът на народа. Гледано обаче с обратната оптика на атакистите, Волен е истинния лидер на фона на фалшивия популист Бойко Борисов. Този, който не прощава на комунистите, но не прощава и на Европа.

На малцина от тях обаче им идва наум, че ако има партия, за която съществуването на “Атака” да е жизнено необходимо, то това не е ГЕРБ. Това е ДПС. Ако я нямаше “Атака”, Доган щеше да я създаде. Не случайно преди време плъпнаха слухове, че създаването й е било финансирано именно от него. Няма особено значение дали е така или не – тази хипотеза е възможна. Ако ДПС е необходимия враг за “Атака”, то и “Атака” е необходимият враг за ДПС. В началото на 90-те Доган държеше единен електората си с плашенето: ако не гласувате за мен, ще дойдат комунистите и пак ще искат да ви сменят имената. Сега, когато е най-верния стратегически партньор на БСП, няма как да повтори същата мантра. Затова ги плаши с “Атака” – и този страх подържа статуса им на безотказна машина за гласуване.

Затова “Атака” е необходима. Националистите винаги и навсякъде са били полезните плашила. До един момент обаче, в който поради всеобщото безхаберие се окажат твърде силни. Тогава настъпва трагедията – или трагикомедията – според случая. В България за щастие е по-вероятно второто. Я си представете примерно една следизборна ситуация, в която и левите, и десните нямат достатъчно гласове, за да съставят правителство – и могат да го съставят само с “Атака” – или като се коалират помежду си. За един нормален политик моралният изход от такава хипотеза би бил – нови избори. Само че дали тези политици, от които зависи нашето бъдеще, влизат в числото на нормалните и морално мислещите?