КЪМ ВЪПРОСА ЗА ПУШЕНЕТО НА ОБЩЕСТВЕНИ МЕСТА

Всеки закупен пакет цигари предупреждава, че пушенето убива, макар да не сваля от власт. Напоследък в България се забелязва как тютюнопушенето от медицински постепенно се превръща в социалнополитически термин. Той служи за обозначаване на особено опасни брожения сред гилдии, които миришат на желязо.

     Когато се каже например, че полицаите или военните ще пушат, се подразбира предупредителен митинг, на който се напомня на управляващите кой държи спусъка на сигурността на държавата. Поне видимата, униформената сигурност. Тази униформена сигурност от полицаи и военни представлява зидът, зад който управляващите нямат накъде да отстъпват.

     Военните и полицаите са наистина последната стена на държавата. Поради тази причина няколко хиляди мъже, чиято основна професионална квалификация е да стрелят добре, са кошмар за всяка една власт, щом са излезли на площада. Когато запушат, цигарите им димят като дула.

     Предупредителното пушене излезе на мода някъде около смяната на Румен Петков с Михаил Миков. Може да се използва и друга мерна единица за време: полицаите запушиха, когато бившият им главен секретар открито се отдаде на политическа дейност и започна да трупа електорални проценти. Не казвам, че между тези събития има връзка, макар да не я изключвам. Но да речем, разбираемо е, нито Р. Петков, нито М. Миков бяха служители на министерството. Предимно партийни кадри, те не познаваха добре проблемите на хората.

     Сега обаче, когато властта е уж в ръцете на полицията, когато и премиерът, и неговият заместник, министърът на вътрешните работи, са хора от възможно най-високите полицейски етажи, на полицаите пак им се пуши. Този път и военните запалиха по цигара чрез свои представители. Уж пред Народния театър, което си е направо пред Министерството на отбраната.

     От това може да се направи един много сериозен извод: колкото да са синдикални исканията на цивилно облечените униформени пушачи, проблемът не е професионален, а политически.

     Поведението на синдикатите на униформените до скоро показваше, че са готови на компромиси, проявяваха разбиране за финансовите проблеми на държавата. Когато обаче се заговори в упор за въвеждане на здравни осигуровки като на другите граждани, униформените скочиха почти спонтанно. И имат своето право: те не са като другите граждани. Всеки, чиято работа е да стреля, може да бъде убит в първата нелепа ситуация. В Афганистан или в улично преследване на престъпници – няма значение. Жертви се дават.

     Имат обаче право и тези, които ги упрекват. В криза е цялата държава, всички без изключение сме в криза. И полицаите, и военните, като част от тази държава, също са уязвими за нейните удари. В крайна сметка униформените и държавата не са неща различни. Не я пазят отвън, пазят я от вътрешната страна, дори когато са в Афганистан (поне такава е философията на всички наши мисии зад граница). Но нали върховният европейски (следователно и български) принцип е принципът на солидарността? Мигар може целият български народ да се гърчи от кризата, а полицаите и военните нито да ядат от лука, нито да го помирисват. Факт е, че загиналите строители са повече от загиналите полицаи и военни, взети заедно.

     Кризата е за всички ни. Оставям настрана проблема за глобалния й характер и за политическата вина за конкретното й проявление у нас. Първо, защото той е съвършено ясен. Политическата вина на тройната коалиция, начело с БСП, не остана тайна за никого и на изборите тя беше овъзмездена. Второ, проблемът може да бъде оставен настрана (точно това се случва на практика през последната седмица!), защото седеммесечните занимания с него попречиха на правителството да набележи най-елементарна програма, списъче някакво с най-неотложните мерки за частично овладяване на последиците от кризата. Премиерът твърдеше наляво и надясно, че изграждането на някоя детска градина, асфалтирането на някоя улица, откриването на някой нов обект – това е то антикризисната програма на правителството. Те действат, не са писарушки да пишат програми.

     Битката срещу кризата обаче си е състояние на война и в нея не може да се участва само с тактика. Нужна е и стратегия. Войната, както се казваше, е продължение на политиката с други средства. За липсата на стратегия тревожни сигнали идваха и от дясната, и от лявата част на политическия спектър. Предупреждения се получаваха от всякакви икономически експерти. Никаква реакция. Тишина. Включително и най-уютната тишина за едно правителство – синдикалната. Добре че бяха частните стопани да вдигнат малко шум на улицата, то иначе двата български профсъюза нямат нито време, нито средства, нито желание да вдигат хората. (Погледнете лидерите им – имат ли вид на стачници?). В последните дни се отиде в другата крайност – истерично обсъждане на хиляди възможни идеи дошли откъде ли не и представени от медиите като „антикризисни мерки”.

     Не знам как е в другите чужбини, но по румънските телевизионни канали вече трети ден минава като водеща новина „България – втора Гърция”. Естествено, нямат предвид нито туризма, нито археологията. Имат предвид кризисната ситуация в България и най-вече вдигането на ДДС. Чуждите канали, разбира се, цитират български източници, включително и самият премиер, който плаши с гръцкия сценарий. Те просто не знаят, че той постоянно плаши с нещо, най-вече с избори, без да е ясно кого, след като няма реален политически противник.

     Гръцкият сценарий явно ще се отложи (засега),  както се отложиха и осигуровките на държавните служители. Отложи се и луксозния данък, а ДДС-то бе подкрепено само от индустриалците, защото не го плащат те. Отмени се въведеното за един месец двойно осигуряване на едноличните търговци. По три пъти на ден се въвежда и се отменя някаква мярка. Цари хаос в позициите на тристранните преговори. Медиите представят слуховете и предложенията като решения, но всъщност нищо не е отменено или въведено окончателно.

     Чрез стила, наложен лично от премиера, сред управляващите се изгради политическо поведение, базирано на разнопосочното говорене и на противоречивите сигнали. Едно становище се променя многократно, обръща се на сто и осемдесет градуса, после на деветдесет, от квадрат става на кръг, понякога на точка и съвсем изчезва. Ще има голям докторат, няма да има. Ще намалим с половин процент ДДС, не, няма да го намалим, ще го увеличим. Прегласуват се гласувани вчера решения. От АЕЦ Белене например на всички им дойде до гуша! Ще строим, няма да строим! С инвеститор, без инвеститор.

     Ако си бяхме стегнали мобилизационно коланите,  досега можехме да  издължим на руснаците  тоя тъп милиард, дето ни го натресе червената върхушка начело с Първанов, Станишев и Овчаров, с всичките им троянски коне и големи шлемове. И всичко щеше да бъде приключило. Но хората нямат елементарна яснота по въпроса. Не вярват нито на траещия си и мънкащ енергиен министър, още по-малко на лашкащия се в изказванията си премиер. Дори и на Дянков за оная стотинка вече никой не вярва. Никаква окончателна позиция нито по Южен поток, нито по Набуко.

     Хората се отказаха да очакват резултати, сега са склонни поне на позиция - ясна, категорична, отстоявана. Не можеш да се правиш на изненадан, че тук имало нарушение, че там имало престъпление и това да е основната ти политическа дейност. Който реши да управлява държавата, е длъжен предварително да знае къде какво има и къде какво е скрито в нея. Едно правителство не може да се състои от момчета, неочаквано попаднали в стаята на махленската кака в нейно отсъствие.

     За почти деветмесечната бременност на това управление, никакъв плод не се вижда заченат. Нищо видимо, нищо определено, освен няколкото ареста, но и те с неясна съдебна перспектива.

     Спомнете си с каква твърдост преди десетина дни беше обявено въвеждането на здравна вноска за всички държавни служители. Само че онези хора запалиха по една цигара и от следващия ден вече никой от управляващите не говореше за това. Така ли се обсъждат, така ли се прокарват важни политически решения, каквото е решението за осигуровките?

     Политическата воля на едно правителство не се състои само в извършването на няколко зрелищни и до някъде ефективни полицейски акции. Политическата воля се изразява в твърдото отстояване на предварително заявени цели и задачи, в твърдото и неотклонно реализиране на програмни намерения. Политическите импровизации с оттенък на клоунади са недопустими. Още повече в условия на криза.

     Ходенето при президента с развети бели знамена, отстояване до край на пленената от бледоликите мадам Желева  - всички тези неща са резултат от прекалено гледане на филми с Гойко Митич. Не можеш да стоиш пред един все по-изнервен народ и да издигаш по десет пъти на ден ту лулата на мира, ту томахавката на войната. Трябва да покажеш ясно: ще воюваш ли или ще пушиш.

     Нашият народ може много неща да не заслужава, но не може да му се отрече правото да иска от своите управляващи позиция по най-важните му проблеми. Казвам това с ясното съзнание, че вече петнайсетина години на улицата не е бил поставян проблемът за… хляба. Ако това отново се случи, българският народ ще даде последните си пари за цигари и въпреки забраната ще излезе да пуши по най-обществените места. Тогава полицаите нямат да могат да запалят дори по една цигара, защото ще имат много работа. За военните – да пази господ!