Проза. Подбор - проф. Божидар Кунчев

Александър Вутимски: 1919 - 2009

ЗА РАДОСТТА

 

 

 

Дълго време пияниците пееха с изкривени лица. Аз стоях между тях неподвижан, усмихвах се безмълвно срещу техните болезнени погледи, чаках. Нищо не се случи обаче. Те вече не чувствуваха нищо сега; те бяха много пияни и навярно падаха често върху мръсния тротоар, когато трябваше да се прибират. Аз бях ги търсил, за да забравя нещастието си, лошите пороци, които ме безпокояха вече, също и предишното усамотение.

Аз бях длъжен да открия радостта впрочем, измъчвайки себе си върху гатанката, която още не разбирах. Аз страдах наистина през тези часове на опиянение в кръчмите и пустите паркове. Но след това аз щях да разкрия за сетивата си и за съзнанието радости, които тогава още не познавах.

Може би много по-късно аз бях вече луд. Само ако можеше радостта от нещата да бъде лудост; ако можеше моето прекрасно спокойствие да бъде наистина безумие. Защото, сигурно е, че аз бих изглеждал безумен на онези, които са убедени в нещастието.

Не е случайно впрочем, че моят най-хубав смях се раждаше в една болница между разстроеното човечество. Но аз трябваше да повярвам в себе си най-напред и дори — сега вече мога да го призная с усмивка — да отрека в съзнанието си почти всичко останало. Вие предполагате обаче, че това е било някакъв хаос. Но да, през хаоса е необходимо да се премине. Инак ние бихме намерили за нашия живот само едно лъжливо равновесие.

Не е чудно, че аз съм обичал Уайлда, който изтръгна от своите пороци поезия. Бодлер можа да открие за себе си красота в злото. Но всичко това беше много мрачно и завърши съвсем печално все пак. Те не можаха да открият живота като че ли. А радостта стоеше все още скрита зад всички неща, като един непокътнат рудник. И аз трябваше да изпитвам страданието на повечето хора в света, когато я виках напразно през времето на младостта. Без малко поради честите разочарования аз щях да повярвам, че тя е само една илюзия.

Сега мисля, че и убиецът би трябвало да я намери най-сетне. Най-неспокойният и най-страдащият също би трябвало да усетят нейното присъствие и в най-мрачните изстъпления дори. Тя е големият лек впрочем, спасението на душите.

Ето, аз мечтая не за анархията в света сега, а за вечната сигурност.

Разрешете тази гатанка.

 

 

 

ЗА КРАСОТАТА

Би могло да се говори за нея с езика на древните. Тези, които я разбираха, знаеха да бъдат силни. Техните изтънчени наслаждения я излъчваха заедно с радостта, която е самият живот впрочем. Къде са древните мраморни юноши, мускулите, членовете, съвършените усмивки.

Древните съзерцаваха човека в неговата жизненост дори когато той беше нещастен. Но много по-късно ние съзерцавахме вече само своята умора, угасването на силите върху едно разпятие, своето скръбно самоотречение. Красотата ставаше безкръвна, бледна, страдаща за печално изгубения живот може би, но все още властна в божествено примирение. Къде са днес византийските светци — с дълги, прозрачни пръсти, с огромни очи, където още гори в своето съсредоточение един подгонен живот, като някакъв непознат пламък?

Ние бихме могли да живеем без красотата впрочем, това се знае. Но защо ние я изопачавахме така жестоко и толкова често?! Плячка на страх и на много злоба, защото бяхме вече съвсем слаби навярно, ние най-сетне с една просташка несправедливост провъзгласихме ползата за неин ужасен заместник. Не означаваше ли това обаче край на една благородна и силна човешка раса, щом като една отмъстителна тълпа можеше вече да тържествува?...

            Затова аз ви обичам вас сега, болезнени търсачи на старата красота. Вие я откривахте в опиянението от алкохола и в изтънчената еротика понякога. Много болни, вие имахте все още силата да я усещате, макар и в порока. Аз самият, боледувайки в младостта си, страдах от тази мрачна, болезнена красота, която малко по-късно стана съвсем безжизнена. Но тя, казвам ви, е също така краят на една благородна и вече твърде изтощена раса, уви.

Ах, ще я открием ли ние, нея - истинската; която присъствува навсякъде, неоткрита; която ще извика най-хубавите смехове, най-тържествените мълчания?

Ще имаме ли силата да разберем, че тя е в движението и в покоя на всички неща, красота, която се противопоставя на страха, за да възтържествува един ден в жизненото човешко съзнание?

ЗА ПРОСТОТАТА 

 

Аз мислех, че съм я вече постигнал, защото светът ми изглеждаше сега хубав, слънцето ме привличаше, както и хората, които вървяха около мене; аз се радвах като дете. Но това все още не беше простотата, за която искам да говоря сега. Аз бях само много близо до нея.

 

Трябваше да разбера по-късно, че радостта се съчетава с простотата, както и страдаиието. И тежко на онези наистина, които не ще могат никога да страдат и да се радват с простота, които не ще имат вече силата да заживеят безизкуствено.

            В началото аз исках да избягам от предишния живот, където имаше малко мъчителни наслаждения, неочаквани срещи, недоразумения в приятелството. Бяха ме излъгали, че така, воювайки срещу своя собствен живот, аз ще намеря най-сетне необходимата простота. Впрочем аз разкрих твърде скоро безсмислената лъжа, струва ми се. Защо сега аз се връщам с леко сърце при наслажденията и игрите. Недоразуменията ми с другите не изчезнаха — дори се поувеличиха малко нещо; но вече аз дишам свободно и с радост наистина. Посрещам всички случки с едно ново спокойствие, което разведрява и погледа, и мисълта заедно.

             Сега мога спокойно да се отдавам на една скръб. Страхувам се понякога от опасностите, но мисълта ми не се плаши повече от страха. Вече виждам, че всички неща имат своето място и значение в човешкия живот. Страданието стана по-чисто и зад всички съжаления и изненади се установи вече завинаги моята постоянна радост на мисълта. Изключителното не съществува за мене. Нищо вече не може да наруши простотата, спечелена в съзнанието.

 

Понякога аз си поставям малки задачи в ежедневието, когато имам желанието и решението за това, разбира се; после отдавам почит на постигнатите успехи, изругавам, както трябва, несполуките - и от всичко това ми става наистина добре. Когато съм в затруднение, не казвам, че не съм. Прищевките на живота ме изпотяват понякога, но гледам да запазя бодрост, колкото мога.

           Впрочем аз съм свободен.

           Да бъдем естествени, за да бъдем прости. Бъдещето принадлежи на жизнените.

 

 

ЗА РАВЕНСТВОТО

 

 

            Още в ранна младост аз трябваше да се сблъскам с проповедниците на равенството. Човек може да се отврати от тези съвременни пророци наистина. Аз обичах вече от сърце Фридрих Ницше, което не е никак чудно, разбира се.

            Но по това време вече аз страдах дори в любовта от тези вдъхновени вестители и приложители на безусловното човешко равенство.

            Тази идея зарази, както се знае, мнозинствата в нашия свят. При това заразата се разпространяваше с чудна бързина. Всички повярваха изведънж, че са призвани да уреждат света на политиката, на мисълта и на изкуството. Тяхното единодушие беше за тях нещо като доказателство в непогрешимост. С бодри усмивки те поемаха в трудния път на човешкия напредък, ненавиждайки всяка самостоятелна мисъл. Те съзерцаваха захласнати чудната своя цел – и още какво благородство откриваха те в своите съкровени мечти за власт. Те искаха да управляват света наистина – всички заедно – по някакъв неизвестен начин. Но преди всичко те трябваше да се разправят най-сетне, веднъж завинаги, с тези омразни и тези неотстъпчиви застъпници на човешката самостоятелност. По-късно обаче успокени от радостното откритие, че мнозинството и силата са тъждествени величини, те проявиха едно мило снизхождение : Да – казваха те – има велики хора, но те винаги са били създавани и вдъхновявани от нас. Какво би сторил Александър Македонски без своята войска?

            Много често на своите събрания те съветваха поетите как да пишат, философите – как да мислят – и изобщо – учението за средата ги докарваше във върховен захлас.

            Най-любопитното е, че те наистина вярват от сърце в своето равенство и вече се приготовляват за бъдещата си задружна служба във света. Живеят според предписанията на науката, за всеки човешки проблем имат готова формула, непременно научна – нещо като разковниче за мисълта. Тези глупци посветиха живота си на строгата и еднообразно-теоретична мисъл.

            Но аз мисля, че те са най-отмъстителните отрицатели на живота.

            Ще заживеят ли един ден тези нещастници според законите на човешкото тяло? Ще се отдадат ли един ден с радост на здравите жизнени пориви, които почти са се зародили в нас?

            Ще разберат ли веднъж завинаги, че прекаленото човешко равенство се състои в намирането и спзването на естествените различия между човешките същества?

            Невъзможно е – тревожните сърца да станат безжизнени съзерцатели, както най-смирените не ще заповядат никога на народите. Заживейте естествено, прочем, за да намерите най-чистите и най-простите човешки радости.

 

 

 

ПРЕДГОВОР

 

            Има един вид хора литератори у нас, които си пишат стиховете, издават си книгите, мислят се за художници и критикуват в позата на съдии и това, що не е лъжица за техните уста. Хвърлят укори върху най-добрите ни художници и поети / които са “реакционни”, “буржоазни” или “упадъчни”/, и понеже укорените премълчават, глупавата самоувереност на тези самозвани художници и съдии расте до невероятен размер. За тях може да се каже в най-добрия случай, че са преданни на своите идеи хора. Но аз мисля, че понятията “художник” и “социалист” не се покриват.

            Аз не поддържам, че художникът трябва непременно да стои на страна от обществения живот. Големите събития в живота на народите винаги са намирали своето тълкувание и увековечаване в изкуството. Това, обаче, не става с никакво политическо организиране на художниците. Нито пък са нужни съвети и напътствия. Художникът твори сам и е отговорен сам.

            Прекрасно би било да се повдигне културното ниво на широките народни слаоеве. Това изисква борби, и наистина тук е прогресът. Независимо от това, обаче, настоящата демокрация на изкуството е само от вреда за самото него. Изкуството “слиза от своя пиедестал” и става средство за постигане общото благосъстояние на масите. Художникът става нещо като политически агитатор, личност твърде обикновена и ценна в един ограничен смисъл. Такова изкуство /?/ неизбежно става васал на организация, на партия, слушайки критиката на една маса, твърде ограничена, поне в настоящето. Подценява се смисъла на изкуството, вулгаризира се самото то.

            “Ратниците за общочовешки прогрес”, може би, вместо да изпишат вежди, вадят очи.

            Това мисля. И още. “Само хората с развален вкус търсят лоши намерения у авторите на ХУДОЖЕСТВЕНИ произведения. Те грешат и се лъжат, ако мислят, че стават интересни по този начин.”

            Сигурно съм старомоден, за да цитирам Уайлда. Това не пречи никак много настоящи глупости да не са ни най-малко старомодни.

 

 

 

            ИЗ “ОЧИТЕ, КОИТО ПЛАЧАТ”

 

                                                                 ххх

 

 

            10 ю л и й. Санаториума.

            “Не. Смисълът е свършен. Радостта е свършена. Защо не мога да ликвидирам изведнъж със себе си, да не си спомням, да не се надявам”.

            “Всъщност аз не зная защо живея и как... Не знам дали живея въобще. Дните минават покрай мен без да ме развълнуват. Аз не ги виждам, но не виждам и себе си. Нещата са отдалечени, - аз различавам смътно ттехните форми. Навярно възприятията на животните са такива.”

            “Аз съществувам между съзнанието и несъзнанието, - в полумрак. При това не знам дали с мене стават промени и събития. Аз не преживявам нищо. Само все още усещам.

            “ Светлината ми е чужда. Искам да проникна в Бога.”

            С л е д    о б е д

            “Смешно ли звучи днес моето признание пред Бога, - ако аз наистина си признавам...Нима съм променен, някогашният Григорий изчезнал ли е вече, наистина?...Когато излизам в долината, - и се стъмва, струва ми се, че навлизам в един недостъпен, студен и неразгадаем свят. Мълчаниет, което ме заобикаля, придобива за мен един свръхестествен и непонятен смисъл. Тогава искам да мисля за Бога...”

            “...В санаториума живеят много хора. И когато аз говоря за идеите и за духа, така го разбирам, всички около мен настръхват оскърбени. Защо?...”

            “Аз съм се отдалечил от хората. Когато се огледам, ми става страшно, - и се чувствувам тогава съвсем безпомощен и слаб”.

            “Но хората не ме мразят. Когато говоря нещо дребно, незначително, те се усмихват и изглеждат добри. Това ме навежда на много мисли. Хората са по-добри отколкото съзнават. Изобщо те не съзнават своята доброта, но тя се проявява понякога, когато те са сами и, без да знаят, се усмихват тихо на едно зайче, което подскача в зелената градина, - или на врабчето, което е кацнало случайно на прозореца им и се оглежда учудено.”

            “В някой миг те откриват своята доверчивост пред някого неусетно, - истинската си доброта. И тогава те не говорят, само изглеждат щастливи и много добри... Всеки навярно е преживял поне веднъж тези неща. Тези мигове... Струва ми се, че аз умея да ги усещам, да ги предизвиквам дори, без да ща. Затова понякога околните ме посрещат с радост”.

            “Но идеите?...

            “Те са се създали в борбата на интереси...Тук свършва добротата, истинската, скритата, самородната душа. До къде ще стигнат хората в своите отношения, ако разчитат на идейните връзки и борби?”

            “...Да се мисли за Бога, за Божественото у човека? –

Аз си задавам този въпрос често, винаги...Към Божественото аз се стремя със своите основания...Не става въпрос за всекидневните чувства, които се менят според събитията и хората около ни и изникнали от интересите, лични или обществени, - а за други, по-първични, които идат по-отдълбоко из човека, из неговата чисто субективна природа.”

            “Може ли да има някаква лъжа в това чувство на удивление пред природните хубости, което е изпитвал всеки един от нас...Има ли някаква лъжа в онова мистично настроение, което изпитваме близо до отдалечените от света големи и мълчаливи планини...”

            “Или някаква истина?”

            “И трябва ли човек да бяга от тези преживявания само защото те не са “разумни”...Но с разума не може да се преживява истински.”

            “Ето:”

            “Аз виждам една светяща ивица в облачното небе. Ивица сребърна и синя, която обкръжава малка част от облаците. Не мога да опиша точно каква е тя, но чувството ми би могло да се определи по следния начин: колко красива е тази светяща сребърна ивица. Чудесна и невероятна свети тя върху белите облаци...”

            “Може ли да се осъжда това чувство и защо да става тук дума за истина и лъжа!”

            “Когато аз остана сам под тъмното небе и мога да усещам безкрайността на вселената, в мен се поражда едно чувство, което ме сближава с целия този свят, което ме кара да се чувствам неразделна част от тая природа, в която съм и която причинява живота ми...И защо това голямо чувство в моето съзнание неизбежно се явява като чувство за Божественото и Бога?”

            “Може ли да ства дума тук за истина и лъжа?...”

            “...Но мълчанието на планините изчезва. Бавните движения на нещата в безкрайността се губят от погледа ни. Техниката напредва. Пред очите ни се изпречват вече само подробности. През вековете трудът опознавал непосредствената причинност. Няма вече никакви условия за мистични съзерцания и стремежи. Неизбежно с развитието на техниката се установява и господството на разума.”

            “...Не е ли била безкрайно по-дълбока мъзростта на древните? Старите мъдреци са съзерцавали природата и тяхното религиозно чувство е опознавало величието и безкрая на вселената и преходността на всяко човешко деяние...Впрочем има ли днес мъдрост? И не се различават твърде много научните обяснения и аргументации от онова, което наричаме мъдрост? И ако се различават, значи ли, че мъдростта е неспособна да  з н а е?”

            “...Излишно е да мисля, да чувствувам. Напразно е, напразно е. Стига! “

            24 ю л и й.

 

            “Аз се чувствувам откъснат от земята. И чудно ми е понякога, че живея...Да съсредоточа всичките си цели в изкуството е невъзможно, защото има прости, най-реални предразположения у човека, за които рядко става дума и които трябва да бъдат удовлетворени.”

            “Да съществувам само в изкуството. – Това никога не е било с никого. Да съществувам само в света на бляновете и чистите мечти, или само с високите идеи за доброто, красивото, съвършеното.”

            “Ясно е, че един такъв живот е съвсем немислим и не е в кръга на човешките възможности...”

            “И все пак...аз съм обичал, аз съм се радвал, аз съм се отчайвал. Аз съм отишъл навсякъде и никъде не е могло да се закрепя, да се уравновеся, - поне за миг.”

            “Но как ще живея сам със себе си? Да се слея с борбите на хората, да ги обикна. Да бъда полезен, деятелен човек...

Не. Не...Аз не вярвам в благородството, в личната сила и в гордостта на хората.”

            “Но може ли да се избегне обществения закон?”

 

            “...Аз съм раснал сам, изоставен дори, - би могло да се каже, - без семейство. В моето съзнание стои винаги като закана мисълта за трагичната участ на семейството ми...”

            “Аз си спомням и тъгувам винаги за хората, които ми са били близки...Аз трябва винаги да скърбя по една загуба, по едно отминало щастие. Това ме кара да влагам прекаленост в своите преживявания; защото предчувствието за скорошно нещастие ме преследва винаги.”

            “...Аз мога да обичам истински и сърдечно, с душата си. Но аз чувствувам душата си твърде осезаема, - ако може да се изразявам така, - твърде осезателно своята нежност, дълбоко-интимното. А реалният живот е чужд на тези неща. В края на краищата аз оставам отново сам, като осъден на вечно усамотение.”

            “Искам да преодолея тези спирачки, тези нещастия, да се почувствувам близо до един човек, до хората... Но какво струва моето желание, когато животът ми не го осъществява?”

            “...Страхувам се от своята нежност. Страхувам се да открия своята обич и себе си, а няма достатъчно проницателен поглед, за да бъда опознат, да бъда обикнат. Обикновено хората, които са ме обиквали, са правели това за малко време. Причините са твърде обективни...и трябва ли да говоря за тях!”

            “...Но аз ще живея, ще живея. Въпреки реалността, въпреки хората, - без всякаква връзка със земята дори, ако стане нужда”.

            “И тук ще покажа аз своята сила.”

 

 

 

             

 

 

 

ИЗ ПИСМАТА НА АЛЕКСАНДЪР ВУТИМСКИ

 

            “Какво ново да ти пиша за санаториума? Тук, може да се каже, не стават промени, нито събития – или пък човек привиква да не обръща внимание на нищо и на никого; във всеки случай представи си обстановката: коридори, стаи, легла; хората: по-скоро душевно болни, отколкото физически, - така изглеждат.

            Дали съм придобил качества, които никак не притежавах някога, като съм станал по-затворен, или що – не знам, но не мога да се сприятеля с никого тук и не искам, да ти кажа право. Напразно се питам понякога, защо вече не ме интересуват хората, защо не им съчувствувам, защо гледам с недоверие на техните мисли и на скърбите им. Какво ли ще да е станало с мен през последните две години – аз ли провалих сам себе си, жертва ли станах на другите. Не знам, драги Назо, никак не знам. Вярвам обаче, че нито едно престъпление не остава наказано. Аз ще чакам. Ако аз съм виновникът, стига ми тоя тормоз, който преживявам понастоящем. Пишеш ми, че вярата в обществото, не обезличава човека. Но, разбира се, - може да го въздигне и облагороди даже. Аз не съм против борбата на пролетариата за по-добри дни. Само един безсъвестен човек може да бъде против тая борба. Аз съм се възмущавал от ония човешки прояви, зад които се крие упорито и съзнателно поддържане на лъжата, или пък ако то е несъзнателно – възмущавал съм се пак, защото съм виждал тук един лош инстинкт.

            Но с моята вяра, е свършено веднъж завинаги. /.../ Липсват ми сили, липсва ми вяра, страхувам се от другите, не им вярвам, въпреки своето желание. Не мога да се справя сам с тези неща, пък и кому е потрябвало да се интересува от моята никому ненужна личност. Впрочем, да оставим нещата да си вървят, така както са вървели до сега, нали нищо не може да се направи срещу необходимостта?!

            Това за мене, Назо. Не вярвам, че има човек, който да се радва на нещастието ми, въпреки че един ми каза: това, което трябва да се унищожи, ще се унищожи. – Та аз ли съм за унищожаване, Боже мой! “

 

                                                                                               / До Богомил Нонев, 9 юни 1939/

 

 

            “ По радиото слушах един ваш концерт в зала “България”. Задържах сестрата, вечерта след звънеца за лягане, в трапезарията, защото тя друг път затваря много рано радиото. Патетичната симфония на Чайковски ми действува, наистина много силно.”

 

                                                                                              /До брат му Кирил Коцев, 26 март 1940/

 

 

 

            “Преместиха ме в един павилион “Митич”. Така построен и обзаведен санаториум едва ли има другаде. Нямам пантофи, а знаеш какво се иска за влизане и излизане. При това с тази чистота тука...  М о л я  т е   м н о г о, намери ми пижамата /някъде между парцалите в кухнята/ и ми я изпрати, може и непрана. Биха ли ти стрували скъпо няколко пощенски карти, марки за писма, един молив.

            Д-р Смядовски казва, че може да стоя тук до пролетта. На улица “Солунска”, близо до улица “Белчев”, има вехтошар на книги. “Заратустра” от Ницше се продава там нова – 60 лв. /Най-новия превод на Райнов/. Пиши ми дали би могъл да ми я купиш”.

                                                                                              

 

                                                                                            /До брат му Кирил Коцев, 18 септември 1941/

 

 

 

            “Получих “Златорог”. Стихотворенията не са много хубави. Но аз ще пиша от сега нататък разумно. Ще изоставя истеричната и неврастенична поезия. По този начин ще си възвърна и доверието на редактора.

            Аз едва сега разбрах абсолютната необходимост от дешевно равновесие. Моите сили вече ще бъдат насочени в една по-различна посока. Нищо не печели човек, ако се оставя само на чувствата. Сега това ми е напълно ясно. Виждам дори, че мисля все повече и повече за бъдещето. Ако до сега страдах толкова / а покрай мен и ти /, то за това едничка причина е, че не се замислях никога за утрешния ден. Ако възвърна  и запазя здравето си, аз знам сега, че ще променя напълно живота си. Това, което казвам, не е едно настроение или мечта. Аз съм на 23 години, и почвам да мисля и възприемам по-иначе./.../ Почвам да съзнавам, че съм грешил. Дано Бог ми помогне да изкупя грешките си с един по-смислен човешки живот.”

                                                                                            / До брат му Кирил Коцев, 24 ноември 1941/

 

 

            “Една добра стара жена ми каза да поглеждам небето, когато ми е тъжно. Когато се стъмваше, небето стана синьо, с тих блясък, който се изгубваше постепенно. Тогава се показа първата звезда, гостенката на здрача. Аз я видях, и ми се стори, че синьото здрачно небе е много далечно. Далечно като най-хубавите неща, които жадува сърцето ни и които не можем да постигнем никога. Небето е синьо и непостижимо. Небето е спокойствието, което ми е отказано от Бога. Да бих могъл да бъда на открито, да бъда върху трева, да бъда съвсем сам. Да гледам само небето, да виждам само неговото синьо спокойствие, бавното движение на облаците, които идват от безкрайността, които пътуват безкрайно. Да заспя веднъж завинаги, Данчо, под небето, едничко съчувствуващо и утешаващо за всички разочарования и обиди.

            Но мен ми е отредено навярно да погълна прозаичната отрова на тоя въздух тук. Да стоя между хората, някъде в някое кафене, да ми е тежко – до задушаване. Да бъда сам пред безчувствените погледи на хора без сърца и без пориви.”

                                                                               / До Йордан Милтенов, 17 май 1941 /

 

 

 

            “От вчера съм на работа като пазач в докторската градина. Всъщност, аз не работя нищо, а получавам 60 лева надница, като ми се зачитат и празниците./.../ Животът ме уморява. Аз съм уморен, повече отколкото мога да понеса. Тези лъжи, които ни се натрапват. Да мога да избягам от всичко това, да не мисля повече, да престана да чувствувам.”

 

                                                                           / До Йордан Милтенов, 3 юни 1941 /

 

 

            “Доколкото времето, днешното невероятно време позволява, аз ще искам полека да направя своите малки, но сигурни разкрития. Все пак има моменти, когато не ни крепи нищо друго освен мисълта за някоай друг човек. Ние никога не трябва да забравяме, че сме хора. Аз постепенно забравям многото мисли за свръхчовека. Ще искам да имам едно сигурно, спокойно отношение към всички големи мисли от сега нататък”.                                                          

                                                                           / До Йордан Милтенов, 24 октомври 1941 /

 

 

            “Ще има да гледаме и да мислим. А ти си чела моите предишни писания. Нищо лошо. Радостно ми е, че са могли да те затрогнат. Те са малко неопитни, малко сантиментални. И освен това те са едно минало, може би. Едва ли бих могъл да съзерцавам фенерите с моите предишни очи. Въпреки това аз не съм изменил на своята чувствителност. Аз чувствувам света, Веселина. Чувствувам осезателно дори въздуха, аз го преживявам. Само че аз умея неизменно да съзерцавам своите чувства, дори когато те преминават в областта на непоносимото. Съзерцанието е тишина и лед. То е отношението на моето аз към самото себе си. А чувствата, - нека предоставим на битието да ги определя, щом като вне може иначе. И нека даже да се опитаме да ги уталожим.”

 

                                                                         / До Веселина Атанасова, 8 януари 1942/

 

 

            “ Аз чета, - но не онова, което желая, тъй като библиотеката ни се състои от патриотични книги само. Все пак намерих и тук някои интересни неща. В томовете на едно списание за история /”Бълг. ист. библиотека”/ открих описания на стари римски градове, подробни статии върху българското минало, снимки на стари фрески, останали от стари черкви и крепости. Една статия на проф. Б. Филов ме особено заинтересува. Нейният предмет е средновековната българска стенна живопис. Не съм ти казал досега, че имам слабост към фреските и озобщо към старинното. Когато преди 3 години бях в манастира при с. Земен, аз усетих още тогава бледното и спокойно очарование на изтритите и полузаличени образи. По-късно, в с. Искрец, аз можех да бъда много често в старата черквица, която е в района на санаториума и която притежава 3 пласта фрески от различни векове.

            Ако някога имам средства, бих изучавал с удоволствие византийското и старобългарското изкуство. Мисля, че аз бих могъл твърде бързо да почувствувам неговия дух и красотата му.”

 

                                                                / До Веселина Атанасова, 8 февруари 1942 /

 

 

            “Снощи се чувствувах много сам. Мислех, че съм нещастник, който не познава своето нещастие. Днес ми се струва, обаче, че най-красивите мигове са малки и незначителни, като че ли. Лежиш си в леглото, гледаш влажните облаци, дърветата, и изведнъж те обхваща някаква радост, едно детинско умиление. Ясно е, че тези кратки мигове стократно изкупуват нашите нещастия. Все ми се струва, че ние хората не заслужаваме красотата на “божия свят”. Когато годишните времена вървят и свети слънцето и всяка буболечка пъпли и диша благодатния въздух, не е ли скръбно да знаеш, че хората се избиват и че се мразят на смърт.”

 

                                                               / До Веселина Атанасова, 10 февруари 1942/

 

 

            “Мисля за истината и за познанието. Чувствувам се беден, - по-добре е да кажа – неутолимо жаден. При това чувствувам, че науката ми е нужна, а ми липсва. Студена, безпристрастна мисъл, малко изследователски дух. Бих бил толкова спокоен. Астрономия, археология, ботаника, логика – нима това са все недостъпни светове? Сега аз съм много далече от всяка наука. И при това аз съм вече уморен за моите сънища.

            Можеш ли да зареждаш съзнателно в себе си съзерцания, съзнателно да ги унищожаваш? С едно кратко съсредоточаване да отстраняваш лошата скръб, внезапния страх? Да ги унищожаваш без следа?

            Ето, това бих постигнал, ако имах науката в себе си. Ако!

            Тук, мисля вече, че разбрах какво е голямата борба. Крайният й успех е безспорно отстраняването на “страхът от смъртта”. За мене постигането на тоя успех означава завладяването на “ключа на съдбините”. /Извини ме, Веселина. Още не мога да изразя това./ И тоя “страх” стои в мене като желязо забито в живо месо. Но аз трябва да завоювам спокойствието. Трябва да издърпам и другия си крак от ада.”

 

                                                           / До Веселина Атанасова, 2 март 1942 /

 

 

            “Мислех за войната и за мира. Реших, че ние сме в зодията на най-войнствения век. Не красотата, а силата ще спаси света /сега ми е все едно/. Бъдещето ще принадлежи на силните духом. Едно само ме плаши: мисълта, че свръхтърговци ще се родят сигурно, ама свръхчовеци – кой знае.”

 

                                                          / До Атанас Фиров Божинов, 17 януари 1943 /

 

 

            “Има страдания, които изтезават сърцето, но и такива, които са един истински земетръс в областта на духа. Би било малко трагично да се радваш на собствените си катастрофи. Но има величествени разрушения и сътворявания – и тежко на този, който не би могъл да понася тази прекрасна гледка на живота.

            Бъди радостен, не се оставяй на болестите на чувствата – да те завладеят отново. По-добре е да се наслаждаваш на самия себе си, отколкото да си служиш с един морален критерий, който е измислен от други. Искам да знаеш, че повечето хора са духовни недъгавци и те покваряват живота, тези – с които ти не ще имаш нищо общо в бъдещето. Аз се надявам на това.”

 

                                                                                     / До Атанас Фиров Божинов, 28 март 1943 /