Мавзолеят, който продължава да се рони в душите ни

В края на миналата година издателство „Сиела” представи на българската публика романа „Мавзолей" на Ружа Лазарова, издаден няколко месеца преди това във Франция. Премиерата на книгата съвпадна с двадесетгодишнината от събарянето на Берлинската стена.

Ружа Лазарова, която е двадесетгодишна през паметната 1989, живее в Париж от 1991 година и „Мавзолей" (изд. „Фламарион”) е четвъртият й написан на френски език роман след „На върха на езика” (1998), „Кръстосани сърца” (2000) и „Спирачки” (2004).  

„Мавзолей” е разказ за един непогребан цели пет десетилетия мъртвец, обявен за „баща на нацията” и с чиито лични заслуги същата тази нация остава жива погребана в продължение на половин век. Едно цяло общество изчезнало в „океанските дълбини на мълчанието”, на страха и подлостта, мъчително борещо се за някоя жалка глътка свобода или доброволно отказало се от нея в името на оцеляването. Оцеляване с цената на духовна мутация, в която не свободата, а „дружбата със СССР” става необходима като „въздуха и слънцето”, както напомня Ружа Лазарова в едно интервю.

Чрез историята на три поколения жени, научили урока на страха и мълчанието, авторката описва атмосферата в България от установяването на комунистическия режим в страната през 1944 до първите години след 10 ноември 1989. Героите на „Мавзолей” не са героични фигури и единственото, което ги различава един от друг,  е докъде стигат в компромисите за оцеляването си.

Историческите събития (нахлуването на Червената армия, съветската окупация, последвалият терор, масовите арести и екзекуциите, национализацията, строежът на мавзолея за Георги Димитров, колективизацията и т.н.) са споменати бегло и понякога страдат от фактологически неточности (така например, забраната на опозиционните партии е спомената като извършена през 1945, а създаването на ТКЗС е описано като предшестващо строежа на мавзолея), но атмосферата е предадена с безпощадна точност.

Всъщност, именно талантливото пресъздаване на атмосферата през пречупените в личните съдби на героите исторически събития, е главното достойнство на романа.

„Тези истории – пише авторката, - на майка ми, на бабите и дядовците ми, на баща ми - трябва да бъдат разказвани в сегашно време, плоско граматическо време без релеф, без нюанси, едно сегашно, което не свършва, а смазва миналото и бъдещето в нагнетена магма, като ден без надежда. Едно повтарящо се и зашеметяващо сегашно време, което ви приобщава, стича се до вас и ви удавя.”

Чудесен замисъл, който за съжаление - поне в българския вариант, кой знае защо, не е осъществен. Дали поради недоглеждане в превода или така е и във френския оригинал, но сегашното историческо време често и безпричинно е замествано ту с минало несвършено време, ту с минало свършено време в преизказно наклонение.

Това дразни и нарушава ритъма на повествованието, но за сметка на обърканите глаголни времена, маршовете, които звучат от страниците, описващи безкрайните манифестации в прослава на Партията – майка  и поредния „баща” на българския народ са сполучлива илюстрация на ритъма на военизираното ежедневие.

Интересна и находчива е тази илюстрация, както и описанието на съмнителната виталност на чалгата, нахлула, за да задоволи музикалните вкусове на отегчените от маршовите песни довчерашни строители на социализма. Многозначителна  е разправата на комунистическата власт с „проводниците на империалистическото влияние”, каквито се оказват дори безобидни джаз музиканти като Петър или цигулари като Гошо Струната и дано поне тяхната трагична участ е отворила очите на онези френски читатели, които все още хвърлят като обида в лицето на опонента си думата „антикомунист”.

Така мина животът на мнозина от нас 

Друго важно достойнство, за което четенето на „Мавзолей” си струва свещите, е че романът успява да въвлече читателя в задаването на въпроси и в търсенето на отговори за просъществувалия половин век комунистически режим, за отговорността и ролята на всеки един от нас.

Историята, по-точно историите, разказани в „Мавзолей”, безцеремонно издърпват нишката на забутаното някъде кълбо спомени за „онова време” и провокират диалог на читателя не само с автора или с героите, но и с едно натикано някъде в тъмните ъгълчета на душите ни низвергнато „аз”, което пази (и как само пази!) чувството ни за вина.

Защото докато чете, съпреживявайки историята на Габи, Рада и Милена и съпоставяйки я със своята лична история, с историята на семейството си, читателят неусетно се оказва въвлечен в спор... със самия себе си. В този спор има всичко – и съгласие, и несъгласие, и съмнение, и отхвърляне до отново появило се съмнение и последвал опит за оправдание и омаловажаване на собствените компромиси. Човек изведнъж си дава сметка, че дори да е бил убеден, че винаги е бил противник на режима, всъщност не е бил много по-различен от останалите:

 "Така мина животът на мнозина от нас: задържахме напиращия гняв, провокациите ни спираха, щом се зададеше опасност."

Така минава и животът на трите главни героини в „Мавзолей”, които отчаяно се борят да спасят оставащите им частички лично достойнство чрез отказа да усвоят третия урок на наложения с помощта на чужда армия комунизъм - урока на подлостта.

Отсъствието на мъжественост

Страхът и мълчанието, които авторката изследва и анализира в романа си, имат своята цена и тя е в отказа от мъжественост. За разлика от натрапчивото присъствие на непогребаното тяло на „бащата на народа”, бащите отсъстват в реалността, описана в „Мавзолей”. Мъжете в романа ги няма. Те или отсъстват (Гошо Струната е арестуван и не се връща никога; Петър е убит дни преди раждането на дъщеря си; Драго е в чужбина, когато неговата дъщеря се ражда и трябва да преживее унижението на отхвърлената с партийна непреклонност молба да се върне по-рано у дома; а Йово се оказва не просто на друго място, а друг човек) или са се приспособили, усвоявайки третия и четвъртия урок - този на подлостта и на насилието. Мъжествеността е заменена с псевдомъжественост, изграждайки отблъскващия образ на насилника – от милиционера, партийния функционер и ченгето до тяхното естествено продължение - мутрата.

 Хванах се, че чета романа не само като човек от поколението на авторката, споделящ в голяма степен нейния опит и погледа й към общото ни комунистическо минало, но и през погледа на чужденец. Четох книгата и поставяйки се на мястото на непреживял комунистическия режим българин, който е подочул това-онова за комунизма от близките си, но не му е много ясно, макар че със сигурност усеща и „с кожата си” наследството на режима. Питах се какво ще разбера от тази книга, ако съм представител на една от последните две категории.

Мисля, че щях да разбера най-важното - атмосферата на страх, на подлост в името на оцеляването, атмосферата на нечистоплътност.

Такава плътна и всепокриваща нечистоплътност, че в нея всички „аргументи” от рода на „евтините кебапчета” и „добруването при бай Тошо” потъват като в блато, оставяйки жалки мехурчета на повърхността.

Затова, не се и съмнявам, тази гледна точка ще предизвика яростни викове на прецапали от оня свят вампири, които ще се опитат да прегризат вратлето на авторката за назидание на всеки следващ, който би дръзнал да опише прекрасното им (ни) време. Напразно.

Защото всяка честно написана книга реже поне една глава на многоглавата голяма лъжа.

А Мавзолеят ли?

Е, докато някои продължават да го строят в умовете си, в душите на други той още се рони, още се руши, още се взривява и вдига пушилка. Какво да правим с отломките му, там е въпросът.

Може би идеята да предложим част от тази смет на западните и в частност на френските комунисти не за сливи, а за малко съвест, пък дори и позакъсняла, никак не е лоша.