Фрагменти от негови текстове. Подбор: Божидар Кунчев

АЛБЕР КАМЮ

Естествеността не се дава от рождение: това достойнство е придобито.

Отговор на въпроса кои са моите най-любими десет думи: “Мир, болка, земя, майка, хора, пустиня, чест, нищета, лято, море”.

Няма два таланта: един за живота, друг за творчеството. Един е достатъчен и за едното, и за другото.

Смъртта е оскърбителна. Историята на човечеството е история на митовете, с които хората са се опитвали да прикрият тази реалност. Изчезването на традиционните митове е довело до това, че човечеството е обхванато от гърчове, защото смъртта стана безизходна. И все пак никаква човешка истина не е възможна, ако в края на краищата не се признае смъртта без всякаква надежда. Става дума дума за това, че трябва да се признае съществуването на предел, но не със сляпо смирение, а с напрежението на цялото ти същество, което ще означава и придобиването на равновесие.

Често прочитам, че съм атеист, слушам как говорят за моя атеизъм. А на мен тези думи нищо не ми говорят, те са за мен безсмислени. Аз и в Бога не вярвам, и не съм атеист.

Всяко общество се държи на аристокрацията, защото същността на аристократизма е във взискателността към самия себе си, а без такава взискателност всяко общество загива.

Истинската история на предателството започва с Лука, тъкмо той заставя да замлъкне отчаяния вик на агонизиращия Христос.

Да не взимаш това, което не желаеш /трудно е/. Аз винаги съм се надявал да стана по-добър, винаги се канех да постъпвам съответствено. Друга работа е дали съм изпълнил това.

Светът сега така се извива, също като прерязан червей, защото е и загубил главата си. Той си търси аристократите.

Влечението към творчеството е така силно, че този, който не е способен за творчество, избира комунизма, обезпечаващ му колективно творчество.

Аз съм от тези, които са потресени от Паскал, но той не ги преубеждава.

Паскал е най-великият от всички – и вчера, и днес.

В изкуството всяка доктрина е алиби, с което художникът се опитва да оправдае собствената си ограниченост.

Във Вехтия завет Бог самият нищо не говори, за слово му служат живите хора. В тях аз обичах винаги това, което в този свят е свещено.

Тези, които действително имат какво да кажат, никога не го изказват.

Властта е неотделима от несправедливостта. Добрата власт е здраве и внимателно управление на несправедливостта.

Никога да не говоря за своята работа.

Пълна деполитизация на ума и след това хуманизация.

Да си оправя отношенията със смъртта, т.е. да я приема.

Светът се движи към езичеството, но засега отхвърля езическите ценности. Те трябва да бъдат възстановени, да се направи вярата езическа, Христос да стане грък и тогава ще дойде равновесието.

Не са ли от прекаленост на отговорността моите страдания?

Моята професия се състои в това да пиша книги и да се сражавам, когато възникне заплаха за свободата на скъпите на мен хора и на моя народ. Това е всичко.

Демокрацията не е власт на болшинството, а защита на малцинството.

Аз се отказах от моралните оценки. Моралът води към абстрахирване и несправедливост. Той поражда фанатизъм и заслепление.

Не мога да живея дълго с хората. На мен ми трябва макар и малко самота, частица от вечността.

Светът умишлено се е самоосакатил от онова, което го прави вечен: природата, морето, планините, вечерния размисъл.

Откакто Бог умря, остава само историята и властта. Отдавна всички усилия на нашите философи целят единствено да заместят идеята за човешката природа с тази за положението на човека, а древната хармония – с необузданите пориви на случайността или неумолимия ход на разума.

На нас ни липсва единственото човешко достойнство: верността към собствените ни предели, проникновената любов към собственото ни положение.

В признатото невежество, в отричането на фанатизма, съзнанието за пределите на света и човека, любимия образ и на края красотата – ето лагера, в който ще се присъединим към гърците.

Нима назованото не е вече изгубено?

Животът е кратък и е грехота човек да губи времето си.

Ако все още ме гризе някакъв страх, то той извира от чувството, че неуловимият миг се изплъзва между пръстите ми като перли живак. Оставете онези, които се мъчат да обърнат гръб на света. Аз не се оплаквам, понеже виждам как се раждам.

„Митът за Сизиф”

Времето ни плаши, защото ни показва условието; решението идва по-късно.111

Този стремеж към единство, този копнеж към абсолютното разкрива основното движение на човешката драма.112

Аз мога да усетя сърцето си, което е в мен, и отсъждам, че то съществува. Мога да докосна света и пак отсъждам, че той съществува. Дотук се простира цялото ми знание, останалото е построено от мен. 113

Чужд съм на себе си и на този свят, притежаващ като единствено оръжие мисъл, която се самоотрича при всяко потвърждение – що за участ е това, щом ми носи покой само ако се откажа да зная и да живея, щом при нея атаките на копнежа за завоевание се спират от предизвикателни стени? Да искаш, означава да създаваш парадокси. 115

Абсурдното се състои в сблъсъка между ирационалното и безумната жажда за яснота, чийто зов отеква дълбоко в душата на човека. 115

Основната страст на човека, разкъсван от своя порив към единство и ясното съзнание за обграждащите го стени. 116

Този неотразим свят, където господстват противоречието, антиномията, тревогата или безсилието. 116

Абсурдът се ражда в това съпоставяне между човешкия порив и безсмисленото мълчание на света. 120

Ирационалното, човешкият стремеж и абсурдът, който изплува от тяхнат среща, ето трите действащи лица на драмата, която по необходимост трябва да завърши според всичката логика, съдържаща се в едно ясно съществуване.120

Абсурдът има смисъл само тогава, когато не се примиряваме с него. 123

Мисълта на човека е преди всичко неговият стремеж. 136

Абсурдът е ясният разум, който установява своите граници. 136

Жаждата за близост, която се таи в човешкото сърце. 136

Не зная дали този свят има смисъл, който го надхвърля. Но зная, че не познавам този смисъл и че не ми е възможно в момента да го опозная. Какво означава за мен значението извън моята участ? Аз мога да разбера само човешките изрази. 138

Да изживееш един опит, една съдба, означава да ги приемеш напълно. 139

Бунтът е само увереност в смазващата съдба, а не примирението, което би трябвало да я придружава. 140

Този бунт придава цената на живота. Разпрострян в цяло едно съществуване, той му връща неговото величие. За неограничения човек няма по-красиво зрелище от разсъдъка в борба с надхвърлящата го действителност. 140

Работата е да умреш непримирил се, а не в съгласие. 141

Защото пред Бог съществува не толкова проблемът за свободата, колкото проблемът за злото. Познаваме алтернативата: или ние не сме свободни и всемогъщият Бог е отговорен за злото, или ние сме свободни и отговорни, но Бог не е всемогъщ. 141

Единствената свобода, която познавам, е свободата на духа и на действието. 144

Вярването в смисъла на живота предполага винаги база от стойности, избор, предпочитания. Вярването в абсурда според нашите определения учи тъкмо обратното. 144

Да чувстваме, и да чувстваме на тази земя. Настоящият миг, редуването на настоящите мигове пред една непрестанно съзнателна душа. 147

Несъмнено аз познавам глухия тътен на изнизващите се дни. Но аз мога да кажа: той е необходим. Когато Ницше пише: „Става ясно, че основното на небето и земята е да се покряваш продължително и целенасочено: в края на краищата оттук произтича нещо, за кото си струва да се живее на тази земя, като например добродетелта, изкуството, музиката, танца, разума, духа, нещо, което преобразява, пречиства, безумно или божествено”, той изразява правилото на едно високонравствено поведение. Но с това показва и пътя на абсурдния човек. 147

Всичко, което кара човека да работи и да се бори, ползва надеждата. 151

Само в романите човек се изменя или става по-добър. 153

Да не вярва в дълбокия смисъл на нещата, е свойствено на абсурдния човек. 153

В Атина е имало един храм, издигнат в чест на старостта. Там отвеждали децата. 155

Половината от живота на човека минава в недомлъвки, в извръщане на глава и в мълчание. 160

„Важно не е вечният живот, а вечната жизненост” – казва Ницше. Драматизмът действително произтича от този избор. 160

Да, човекът е завършен в себе си. Той не може да има друг завършек. Той иска да бъде нещо, но в този живот. 165

Едно тъй напрегнато сърце убягва от вечността, а всички божествени и политически църкви утвърждават вечното. 166

Нашата съдба е срещу нас и ние я предизвикваме. По-малко от гордост, отколкото от съзнание за нашата безпредметна участ. 167

Да бъдеш лишен от надежда, не означава да бъдеш обезнадежден. Пламъците на земята струват толкова, колкото и небесните ухания. 167

„Изкуството и само изкуството имаме ние, за да не бъдем убити от истината” – казва Ницше. 169

В този свят творението е единствената възможност да поддържаме своя разсъдък и да бележим неговите лутания. Да твориш, означава да живееш два пъти. 170

Дори хората без вяра имат своята Маслинова планина. И на нея също не бива да се заспива. 170

Представата за изкуство, откъснато от своя творец, е не само отживяла времето си. Тя е погрешна. 171

Истинската творба на изкуството винаги има човешки измерения. Тя неизбежно казва „малко”. 172

Ако светът бе ясен, нямаше да има изкуство. 173

Толкова упорита надежда има в човешкото сърце. Дори най-ограбените хора понякога в края на краищата приемат измамата. 176

Човешката воля няма друга цел, освен да поддържа съзнанието. От всички школи на проницателност творенито е най-сигурната. То е също така смущаващо свидетелство за едничкото достойнство на човека: упорития бунт срещу участта, постоянството в едно очевидно безплодно усилие. То изисква всекидневно усилие, самоконтрол, точна преценка за границата на вярното, мярка и сила. То представлява своеобразен аскетизъм. 185

Остава съдбата, в която фатален е само краят. 187

Съществува обаче един-единствен свят. Щастието и безсмислието са две деца на една и съща земя. 190

Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представим Сизиф щастлив. 191

Из Дневника на Камю:

Човек се намира в търсене на себе си в течение на целия си живот. Да познаеш себе си докрай, означава да умреш.

Удоволствията ни отдалечават от самите нас, както при Паскал развлеченията ни отделят от Бога.

Философиите струват толкова, колкото струват философите. Колкото повече величие има в човека, толкова повече е истината в неговата философия.

Култура: това е вопълът на човека пред лицето на съдбата. Цивилизацията е нейният упадък: жаждата на човека пред лицето на богатствата.

Адът е животът с това тяло, който все пак е по-добър, отколкото небитието.

На мен ми е необходимо да чувствам своята личност, доколкото в нея живее усещането за това, което е по-висше от мен.

Съвършено естествено е да пожертваш малка част от живота си, за да не го изгубиш целия.

На нас не ни стига време да бъдем самите себе си.

Целият революционен дух се съдържа в протеста на човека против условията на човешкото съществуване. В този смисъл той се явява в една или друга форма единствената вечна тема на изкуството и религията.

Не е жалко да изгубиш две години на размисъл над един единствен въпрос.

За едно и също нещо сутринта мислим едно, а вечерта – друго. Но къде е истината – в нощните размишления или в дневните размисли? Два отговора, два вида хора.

Нищожеството и величието на този свят: в него изобщо няма истини, а само любов.

Чувствата, които изпитваме, не ни преобразяват, но те ни подсказват мисълта за преображение. Така любовта няма да ни избави от егоизма, но тя ни заставя да го осъзнаем и ни напомня за далечната родина, където няма място за този егоизъм.

Образът е подобен на притчата: това е опит да изразим непостижимостта на чувствата и очевидната непостижимост на конкретното.

Да се лиши човека от надежда, означава да се сведе мисълта до тялото. А тялото е осъдено да изгние.