Свободна България

            Преди години това словосъчетание ми изглеждаше неуместно и странно. Когато бяхме във ваканция възрастните хора казваха „Свободна България”. Това ми се виждаше странно. Формално България си беше свободна. Тогава беше Народна република България. Словосъчетанието остана да виси в съзнанието ми без някаква опора и без видим смисъл. Тогава не бях се замисляла, че страната ми не е свободна в истинския смисъл на думата.

            Днес имам база за сравнение, на чийто фон „Свободна България” изпъква и търси своята изгубена, навиквана и обругавана същност. Официално не се говореше за свободна България, защото се имаше за такава. За тази „Свободна България” се е говорело в Македония в края на 19-и и началото на 20-и век. Тогава хората са жадували да се обединят в пределите на стара България, което не се е случило след толкова войни. Захвърлени отново в пределите на империята, те са си мечтаели за свободната родина, мечтаели са да са част от нея.

            Прозвуча ми странно това „свободна” пред „България”. Когато човек е свободен или страната му е свободна, той не говори за свобода. Той просто я усеща като вятъра край ушите си, тъй както солената ласка на море примерно. Тогава тя, свободата, се подразбира. Приема се така естествено, тъй както вдишваният въздух. Тя наистина е естественият ход на нещата, несмущаван от съзнателни пречки път, който води към потребност от осъществяване. Това може да е потребността от някаква дейност. Или простото удоволствие на котка, преживяла зимата, която се наслаждава на слънцето върху някой покрив – не задължително ламаринен, но достатъчно топъл.

            От друга страна, липсата на тази свобода е все още недоловима за едно дете, защото на него му липсва база за сравнение. То тепърва открива своята скала от ценности и ги ниже с удоволствие като цветни мъниста в гердан. В процеса на откриване едни ценности ще отстъпват място на други, придобили по-голяма актуалност и стойност.

            И така мозайката ще се реди през целия живот. Детето ще е станало голям човек. Неясното усещане за липса ще се е материализирало в порив към промяна. Песента на Скорпионите „The Wind Of Change” ще го довежда до екстаз, наоколо в буквален и преносен смисъл ще се срутват стени. До екстаз ще го довежда и общата воля на себеподобните му млади и по-възрастни хора сред морето от сини знамена. Сред това море имаше идеалисти, но имаше и хора с друга мисия. Под маската на идеалисти, симпатизанти или водачи, на тях им бяха отредили роля да съсипват и рушат, да подкопават и деморализират, да разколебават и отблъскват. Освен това, загнездили се като кърлежи в новото доверие и възторг, те осведомяваха и донасяха където трябва. Този номер бе многократно изтренирван и проиграван. Колко пъти мина само.

            И днес има скрита или явна, но доловимо подмолна съпротива, за да се изскубне страната ни от бурените, които я задушават и теглят надолу и назад. Бурените виреят върху чужди жизнени сокове и си ги присвояват, за да узаконят излишеството си. Това излишество те бранят особено яростно и усърдно. Дори се обиждат, ако някой се опита да го премахне. Иначе трябва да се потрудят сами. Иначе току-виж вземе, та се създаде средна класа - независими и предприемчиви хора. Как тогава стройната система от монополи-доячи и покровителите им ще функционира безупречно.

            Някои казват, че имало октопод и в енергетиката. Ако има, да не се остава на ниво констатации.

            Помни ли някой ядрения физик Георги Котев, който твърдеше, че за АЕЦ „Козлодуй” се доставя рециклирано гориво, което може да има непредвидими последици.

            Ако наистина е така, какво ли гориво ще се доставя за бъдещата АЕЦ „Белене”? По-добре „нероден Петко” отколкото „Черно-Белене”.

            А най-добре - „Свободна България”. Свободна в смисъл - да следва курса на своите партньори и да се стреми към стандарта им, а не като свободна от мисъл и изпаднала в безсрочна ваканция за мозъка.