За яснотата на нещата

Понякога се случват и неща, които не са се случвали досега. Вчера например – когато бяха арестувани бившия военен министър Николай Цонев, съдията от Софийския градски съд Петър Сантиров и бившият главен секретар в Министерството на финансиите Тенчо Попов. Бивш министър, бивш секретар на министерство и настоящ съдия за даване на подкуп? Не, такова нещо не се е случвало поне от 1944 г. насам.

Или пак вчера – когато пък бе арестуван председателя на Общинския съвет във Варна и член на Изпълнителното бюро на БСП Борислав Гуцанов, заедно с куп авери, сред които и Даниел Славов, известен като Дидо Дънката. Може ли да се сети някой кой е последният член на Изпълнителното бюро на БСП, арестуван за корупция? Имаше само един, ако не ме лъже паметта. Казваше се Андрей Луканов.

Ами това – да се арестува виден каналджия не къде да е, а във Варна? Кой е Дънката и как шава из разни митници е известно поне от десет години – ама как да пипнеш каналджията, който кадрува в самите митници чрез приятелчета като Румен Цайса, държи властта за пеша чрез полит-авери като Гуцанов и се води сред най-богатите в морската ни столица, наравно с ТИМ-аджиите и Марешки?

Или пък това: премиер да вземе главата на свой министър, защото се осмелил да резне своето парче от държавана баница – както се случи с министъра на здравеопазването Божидар Нанев в началото на седмицата? Само си представете примерно как Сергей Станишев се изправя пред медиите и казва: “Давам Румен Петков на прокуратурата; аз му казвах да не се среща с братя Галеви, ама той не...”

Звучи обнадеждаващо. Звучи почти като нормализация на политическия живот. При все че може да се спори какво е нормализация и какво не е. Моята работна дефиниця е, че нормализация имаме тогава, когато е относително ясно кой кой е и къде му е мястото.

Имаме ли такава нормализация в България? Не. Имаме само плахи – и най-често случайни проясняващи жестове.

Например по отношение фигурата на президента. Стана ясно – и то безпощадно ясно, че президентът не е обединяващата, а разединяващата България фигура. Няма как да е иначе, след като 155 от избраниците народни гласуват да бъде отстранен от този пост. Стана ясно, че същият е не “социален”, а партиен президент, подкрепян само от остатъците от коалицията 3-5-8, която сам изроди в полза на поредното ограбване на България. Стана ясно и че същият е непоправим гьонсурат, щом и след такава демонстрация на недоверие не намира сили да се оттегли, а се прави на победител и дори великодушно протяга ръка. С шпага – както побърза да уточни Бойко Борисов.

Стана ясно и кой кой е в парламента. И дано да е ясно веднъж завинаги: няма конституционно мнозинство – и никакви импйчмънти и поправки в Конституцията не мегат да бъдат гласувани. Вместо това има пак тройна коалиция: БСП, ДПС и политическият Франкенщайн на Алексей Петров – Яне Янев. Не знам дали е наистина е сменил резбата – специалист в това отношение е Волен Сидеров – но че е политически дупедавец е вече извън всякакво съмнение. Ако някой се е колебаел дали да приеме за чиста монета въпроса на Румен Овчаров към съпартийците му относно рационалността на харчовете, направени за създаването на политически мутанти като РЗС и “Лидер”, може вече да не се колебае. А Р. Овч. от своя страна може вече да не бъде толкова мнителен – харчовете са оправдани.

Та така – станаха ясни някои неща. Само че някак си по волята на обстоятелствата и на случая. Отнейде духне вятър, повдигне крайчеца на завесата – и се видят някои нещица, дето не са влизали в сметката на режисьорите. Примерно кулите на Кремъл, стърчащи иззад между дуварите.

Този вятър прочее може да бъде всякакъв. Могат да бъдат примерно няколко думи, казани насаме между Бойко Борисов и Комисарят по енергетика на ЕС Гюнтер Йотингер, след което българският премиер изведнъж реши, че ще съгласува българската енергийна политика не с Путин, а с ЕС.

Ами ако не беше полъхнал този ветрец? Нямаше да се гърми по Дянков като по Архарски козел, нямаше да има ченгеджийски номера с потайно записани стенограми, Първанов нямаше да забива нож в гърба на Бойко Борисов, а той пък щеше да проеме неговата братски протегната ръка и сурово да кастри всеки, който си позволи да настъпи мазола на държавния ни глава.

Ами ако Алексей Петров, вместо да се репчи като цяла една опозиционна сила, беше отишъл при Бойко още от самото начало с куп папки на ДАНС под мишница и му беше казал кротко и сговорно: “Виж, кво, авер, нема що да се гърмим двамата, аз знам некои неща, дай заедно да им кроим шапката на бившите...” Ами ако...

Ала стига с тези пораженски версии. Теорията на вероятностите е неприложима в политиката. Там важи само това, което се е случило. Често пъти – дори бих казал в повечето случаи – и то не важи. А какво е можело да се случи – говоренето за това е прерогатив на политическите съветници и мечтателите.

В случая се случи това, че неколцина бандюги и политически лица – най-често съчетаващи и двете функции – попаднаха там, където им е мястото. Това е добро начало, ако има кой да се запита – а след това накъде? И ако някой си даде сметка, че за да има накъде, трябва това попадане на подобен тип лица в предназначените за превъзпитанието им места да става не случайно и епизодично, а систематично и обмислено – дори рутинно бих казал.

Което значи да се осъзнае, че става дума за мисия, а не за шоу, предназначено за замазване на очи и отвличане на общественото внимание. Поради което и целия този полицейски Биг Брадър с телевизионните камери, купищата маскирани БОП-ове с автомати и прокурорски заповеди от типа на “На колене, щото си абсолютен престъпник!”, трябва да бъде изоставен. Сигурно още има хора, които вярват, че народа се нуждае само от хляб и зрелища – но нека все пак имат предвид, че ако го отхранват само със зрелища, някой ден на народа ще му стане байгън, ще вземе в ръце и хляба, и ножа, и ще почне да си прави зралищата сам.