70-те години на миналия век: българският избор

Българският премиер отново посети Брюксел и разговаря с Мануел Барозу – с неприкритата цел да изкрънка някоя бяла пара за черни дни. Бе изслушан учтиво, ала не получи конкретни обещания; за сметка на това за пореден път му бе напомнено какво се очаква от България: "до лятото очакваме дела, обвинения и присъди на босовете на организираната престъпност и за корупцията по високите етажи".

Такива, както е известно, няма. И няма особени шансове да проима. Делото срещу групата Стойков-Николов за източването на 7,5 млн. евро по САПАРД затъва в типично ориенталска юридическа ленност; никакъв напредък няма по казуса за “братските” бакии на бившия шеф на агенция “Пътища” Веселин Георгиев – напротив, изскачат нови договори, сключени от него с фирмите на братята му Емил и Бойко.

Известно е, че това са двата казуса, на които Брюксел държи и които гледа под лупа – с пълното съзнание, че над тях е разперен политически чадър. И държи на тях поради различни причини – примерно съпричастността на европейската служба за борба със злоупотребите ОЛАФ към разкриването на първия случай, или дразнещият рязък контакт между немското работещо правосъдие, което вече осъди ефективно немските партньори на българските далавераджии, и неработещото българско, което още се тутка и офлянква – при това въпреки все по-резките напомняния от европейска страна.

И най-вече: защото политическите контакти и високите протекции по тези два казуса са публичен факт. Стойчев е основен спонсор на президента, а Николов – на БСП; Веселин Георгиев пък беше основната фигура на кранчето на БСП към европейските пари. Освен всичко идват избори – и е трудно да се очакват “дела, обвинения и присъди” в момент, в който финикийските знаци стават по-насъщни от всякакви политически предупреждения.

Проблемът обаче не е само в това, че докато не се справим със свидната си корупция, няма шансове Брюксел да си развърже кесията. Проблемът е и характера на българските искания, както и в доста абстрактния начин, по който биват представяни те. Европейската комисия е склонна да финансира проекти, а не просто идеи, каквито се опитва да лансира българския премиер – и то най-вече идеи, към чията реализация може да се пристъпи незабавно. Еврочиновниците вече са наясно, че по пътя от идейния проект към реалния такъв зейват допълнителни процепи, през които изтичат парите на европейските данъкоплатци. Затова изискват конкретни проекти, конкретни разчети и конкретни отговорности. Тоест искат компетентност и отговорност – искат това, което в България липсва. Дотолкова липсва, че за две години сме усвоили 0.3%  от присъединителните фондове.

Другият проблем е, че българските искания са все в сферата на енергетиката – една тема, която не е от най-приятните за Брюксел, когато става въпрос за България. Първо – защото българската енергетика е изцяло зависима от Русия – и именно енергийните проекти са полето, в което страната ни играе ролята на троянски кон – и в най-буквалния смисъл на думата саботира европейските приоритети. Справка – сключените с помощта на Първанов договори за “Южен поток”, които на практика торпилираха проекта “Набуко”.

И второ – защото покрай тази тема винаги се надигат воплите за АЕЦ “Козлодуй” – и питания от типа на “ама не може ли все пак да си отворим блоковете...” Които по същността си са прелюдия към тезата: ние тъй много страдаме заради любимата си ядрена централа, дайте ни още пари. В този смисъл отговорът, даден от Барозу на журналистическия въпрос за това дали ЕК е обсъждала евентуалното пускане на някои стари блокове в АЕЦ “Козлодуй”, е смиптоматичен. Този път той в прав текст е заявил, че “България трябва да реши дали да търси енергийна сигурност, като гледа назад към технологии от 70-те години на миналия век, или като инвестира в енергийна инфраструктура от 21 век”.

Отговорът на тази дилема, уви, е предварително известен. Съдържа се в решението на Българското правителство да строи нова ядрена централа , като повери изграждането й (и съответно придобиването на ползите от нея за много години напред) на същия този “Атоменергопроект”, който построи и АЕЦ “Козлодуй”. Също с реактори тип ВВЕР, каквито има в Козлодуй и имаше в Чернобил – наистина “ново поколение”, но кой знае защо никоя уважаваща себе си европейска страна не се доверява нито на тази компания, нито на предлаганите от нея реактори. И този мегаломенски и напълно ненужен за енергийната ни сигурност проект е договорен тъкмо със страната, която дава перманентни доказателства, че използва и ще използва енергийните зависимости като геополитическо оръжие – срещу неясна цена – тъй като руските претенции нарастнаха почти два пъти спрямо договорената сума, и при непрозрачни договорни условия.

Проблемът обаче не е технически. Не е във ВВЕР-ите и в допотопните технологии. Проблемът е в светоусещането и манталитета. Проблемът е, че в края на първото десетилетие на ХХІ век България сама избира да бъде изцяло енергийно зависима от Русия. В днешния ден това е просто безумен и безперспективен избор. Това значи всъщност да избереш не технологиите, а направо мисленето от 70-те години на миналия век пред това на настоящия.