Изборът, който ни предстои

Две статии се сблъскаха челно в „Блогария”, дайджестовата секция на „Свободата”, която се опитва да колекционира по-интересното от новата публичност, разгърнала се напоследък чрез блогови и лични сайтове. Това са „До моя десен политик” на Калин Манолов и „Време разделно” на Евгений Дайнов.

Сблъсъкът всъщност не е търсен, авторите не спорят помежду си. Но за сметка на това разгръщат алтернативни визии за това какво се случва с нас и какъв избор ни предстои. Поради което са идеалната база за разгращане на една дискусия, която според мен е насъщна за свободните и мислещи хора в България: една дискусия колкото за съдбата на дясното, толкова и за съдбовността на предстоящия наш избор и за нашето общо бъдеще.

Статията на Калин Манолов разглежда дереджето на дясницата и вълнуващите я в момента коалиционни терзания преди всичко от морална гледна точка. Според него дясното е не толкова катастрофирало по своята политическа траектория, колкото несъстояло се. Неговото случване е свързано не с изисквани от ситуацията политически жестове, а с осмисляне на философските принципи на свободата, характерни за дясното, като различни и противоположни на принципите на властта, характерни за лявото. Тъкмо затова в неговата статия акцентът не е върху това дали дясното ще се коалира или не – а върху това дали и кога ще се създаздат условия за съществуването на автентична десница в България – каквато съществуващите десни партии не са.

Затова според него драмата на политическите партии в България не е морална. „Тя е идеологическа, организационна и личностна. Не се решава с механични коалиции. Още по-малко – с връщане или генериране на ценности и добродетели в обществото. Това не е работа на политическите партии. Не е работа дори на политиката. Работа е на философията - и най-вече на самото общество.”

Дясното няма как нито да придобие автентичен облик, нито да се обнови чрез действията и жестовете на партиите, които претендират да са негови изразители. То няма да се прояви „докато сред достатъчно голяма част от обществото не се утвърди морал, който ще постулира хората да не разчитат на държавата, а да се оправят сами в живота”. Тъй като такова мнозинство от граждани все още няма, самото дясно се търси с несъответни жестове, характерни по-скоро за лявото мислене. Като българския вариант на „дързостта на надеждата” например:  „Дързостта се изчерпва с неспирно повтаряното заклинание опозицията да се обедини на всяка цена. Надеждата - с убеждението, че така отново ще дойде на власт.”

Така – анализирайки понятия като философията, морала и връзката между идеология и етика, Калин Манолов стига до убеждението, че „Дори да се окаже възможно, дясното обединение няма да бъде печелившо.” Нещо по-лошо: в този си вид напъните за обединение на всяка и всякаква цена се разминават и с автентичността, и с десните ценности. Той оприличава подобно опаковане на десните заедно като някогашната комунистическа практика да се продават книги в пакет: примерно 35-ти том от съчиненията на др. Тодор Живков в пакет със «Спасителят в ръжта». Това желание за заедност на всяка цена – въпреки очевидните различия и несъвместимости между претендиращите да бъдат десни партии, и въпреки очевидността на това, което се крие зад високата фразеология на необходимостта – а именно стратегията за политическо оцеляване на лидери, които отдавна са изчерпили своя кредит на доверие – е причината за скептичните и саркастични изводи в тази статия. Изводи, които не крият дори персоналният образ на този „десен политик”, за когото става дума в началото. Например в следните редове:

„Моят десен политик не е бил разумен, почтен и справедлив през последните 20 години: нито когато беше на власт, нито когато е в опозиция; нито когато беше в СДС, нито след като го напусна. Защо да вярвам, че ще бъде сега? Защо да очаквам, че ще бъде разумен, почтен и справедлив, тоест, че ще прави истинска дясна политика заедно с други подобни на него десни политици, след като не я е правил сам? Защо да се надявам, че тепърва ще бъде морален и честен, ако благодарение и на личните му усилия политиката фаворизира нечестните?”

В резултат на което метафората за книгите в пакет проработва в неочаквана посока – като препоръчване на най-подходящото четиво за въпросния десен политик след предстоящите избори – а именно „Отнесени от вихъра”.

Статията на Евгений Дайнов тръгва от коренно противоположната гледна точка – от императивните изисквания към политиката, продиктувани от съдбовността на историческия момент, в който трябва да направим своя избор. Времето е „разделно”, защото трябва не просто и само да изберем едно ново мнозинство, което на свой ред да излъчи новото правителство на страната. Изборът всъщност е референдум за нашето бъдеще в далеч по-глобален план: за и против Европейския избор на България. Това, което ще избере чрез нашия персонален вот страната ни, е „тя продължава ли да иска да бъде нормална европейска страна (и следователно трябва да махне БСП от властта); или вече не иска да е в ЕС (и тогава – да си държи сегашното правителство)”. Ни повече, ни по-малко.

Основанията за подобна ценностна свърхнатовареност са, струва ми се, очевидни. Евгений Дайнов ги подчертава – като признава и своето учудване от това „колко бързо политически партии и държавни институции се разбързаха да се подреждат на анти-европейската страна на барикадата. И да дават всекидневни сигнали, че предпочитат Москва пред Брюксел”. Примерите са многобройни – наглият и остър тон на управляващите към Брюксел по повод наказателните санкции в отговор на българската корупция на най-високо и всякакво ниво; унизителното умилкване пред Путин по време  газовата криза, нахалството да се искат компенскации не от него, а от ЕС; президентската идея на бъдат пуснати спрените блокове в АЕЦ „Козлодуй” – определено с основание като „най-мощната анти-европейска бомба” – тъй като тяхното спиране беше императивно условие, за да бъдат започнати преговорите за присъединяване.

Бързото преориентиране на повратливи структури като профсъюзите „Подкрепа” и КНСБ, както и мобилизирането на подставени политически субекти, създадени с олигархични пари – като коалицията „Напред” например, както и очевидно изчерпващото се търпение от страна на Брюксел, където казусът „България” вече е основен коз в ръцете на всички противници на разширяването на ЕС, наистина са знак за критичност на ситуацията. Дайнов я характеризира с метофората за часовника за обратно броене на времето, които остава до изтеглянето ни от цивилизована Европа и вмъкването ни отново в руската зона на влияние. Този часовник вече цъка, предупреждава той, поради което предизборната конфигурация в България е описана по следния начин:

„Барикадата е вдигната и силите са подредени от двете й страни. Против ЕС и за завой към Русия са: президентът, министър-председателят, правителството, БСП, Атака, ВМРО, „Лидер” и „Напред”. За оставане в ЕС и добиване на независимост от Русия са: ДСБ, СДС, БНД, ГЕРБ и партия „Зелените”. На НДСВ и ДПС им предстои да дадат знак, дали ще скочат в руската тачанка или в композиращия се про-европейски влак. Едва ли някой ще им даде много време да мислят. Започналото обратно броене отброява дните до изваждането на България от ЕС и шикалкавенето не може да продължи дълго.”

Всъщност, завършва той, изборът, пред който ще бъдем изправени в тъмната стаичка при предстоящите парламентарни избори, няма да бъде лявото и дясното управление. Изборът ще бъде „Европа или Евразия”.

Подобна перспектива генерализира проблематичността на нашето общо бъдеще до степен, която анулира различията между стоящите от онази страна на барикадата, която ще отстоява оставането ни в Европа. Когато залогът е толкова голям, изглежда едва ли не глезотия да се съобразяваме със симпатии и антипатии, с исторически вини и частни политически сметки. В този смисъл визията на Евгений Дайнов противостои на тази на Калин Манолов – за когото дясното не само че няма да има успех, но и няма да има автентична реализация, докато не се случи предпоставката и оправданието за неговото съществуване – гражданското общество.

Което е парадоксално: тъй като тъкмо Евгений Дайнов е политологът, който най-често и най-упорито се е застъпвал за необходимостта от гражданско общество – като необходима предпоставка, за да се случи каквато и да е позитивна промяна в България. Този път той като че ли ни казва: няма време, барикадата вече стои насред живота ни – трябва да се бием – и едва като спечелим битката, можем да си позволим да осмисляме философски кои сме и какви сме.

Парадоксът е всъщност привиден. Проблемът е, че българското бъдеще се мисли в два много различни контекста, изхождащи от различни базови предпоставки: и всъщност така е и при тази спонтанно възникнала полемика. За повечето политически наблюдатели българският преход е завършен – в смисъл, че процесите са вече необратими. Демократизацията на страната може да боксува, може да се опошлява до неузнаваемост, може да придобива на моменти облика само на фасада – но в глобален смисъл тя работи. Свързаните с тази работа процеси са естествени, те са плод на степента на зрелост, постигната от обществото ни – и това, което не се случва сега, ще се случи естествено при смяната на поколенията. Не е възможно да се стигне до ситуация, която глобално да обърне процесите и да ни върне на изходната точка, от която тръгнахме през 1989 г.

На този оптимистичен възглед противостои един значително по-малко популярен – песимистичният, според който негативен обрат е възможен. Според тази концепция членството ни в ЕС и НАТО съвсем не означава, че основните ни външнополитически приоритети не могат да бъдат провалени – като България отново бъде въвлечена в зоната на руското влияние. Няколко са опорните точки за този възглед: например фактът, че българската свобода не бе извоювана, а подарена от обстоятелствата, поради което у нас най-добре от навсякъде другаде сработи сценария за прехвърляне на политическата власт на партокрацията на икономическа основа. Също: геостратегическото положение на България, която поради специфични енергийни проекти е в зоната на твърде чувствителни руски интереси – а тъй като всички власти в момента са в ръцете на бившите комунисти, които пазят още носталгията си по дружбата от векове за векове, то България е и единствената сред новоприсъединилите се към ЕС страни, където руското влияние може да пробие – и съответно единствената, която може да изиграе ролята на троянски кон на Русия.

Не на последно място от значение са интересите на българската мафия и покровителстващите я икономически и политически структури. Според един станал популярен напоследък възглед, лансиран в статията на Светослав Терзиев „Как да излезем от ЕС незабелязано” в „Сега”, най-голямата грешка на политмафиотските струтури, управляващи страната ни от доста време насам, е точно влизането ни в ЕС. Целта на този акт за тях е била да се „усвоят” милиардите евро от присъединителните фондове, като паралелно с това усвояване се играе двойна игра в полза на Русия. Тъй като първата цел се е оказала непосилна поради твърдия контрол и европейските санкции, тези политмафиотски структури са били принудени да променят стратегията си. Основният техен мотив е следният – не без основания те са започнали да изпитват опасения, че членството ни в ЕС рано или косно ще наложи европейските норми за обществен живот и в страната – и по този начин ще посегне и върху насъщния им – правенето на пари на гърба на държавата.

Или – както се казва в цитираната статия: „Евросъюзът не само спря финансирането на България преди да е развързал голямата си кесия, но и започна да пречи на върхушката й да краде дори от националния капитал.” Ето защо българската мафия и нейните официални политически структури вече отчетливо рабтят за нагнетяване на антиевропейски тенденции в обществото, както и за мълчаливо оттегляне на България от ЕС – или поне за практическо блокиране и обезсмисляне на нейното членство.

В зависимост на това кой от тези два възгледа за нашето бъдеще приемем за верен – дали оптимистичния или песимистичния – вече могат да се мислят и стратегиите по отношение на това какво да се прави. Другият парадокс е, че изводите, които могат да се направят за състоянието и бъдещето на дясното въз основа на тези предпоставки, се различават всъщност само отчасти, а в много отношения се застъпват. Истина е, че дясното в България не се състоя. Състоя се антикомунизмът – като стихийна енергия, която на два пъти изведе политиците, претендиращи да бъдат десни, до управлението на страната – като те и двата пъти се разминаха със своите обещания.

Истина е, че пакетирането на десни партии в такава и онакава коалиция не променя нещата и не е залог за ефективен резултат – защото да гласуваш „в пакет” за Мартин Димитров, Иван Костов, Яне Янев царските отцепници и Стефан Софиянски е като това да си купиш Селинджър и Тодор Живков заедно. Истина е, че без реално гражданско общество никакво дясно няма да се състои – а при подреждането на барикадата може да се окаже, че същата има три или повече страни. Но истина е и това, че часовникът вече цъка. И че нещо трябва да се направи – и не само от политиците, но и от хората, които се опитват да мислят с главите си.

Какво по-точно? Въпросът стои отворен. Но във всеки случай не поредното преминаване на дясното на режим оцеляване. Нещо, което вдъхва доверие, което може да бъде започване отново и на чисто, а не безславен край на една продължаваща твърде дълго агония. Което значи: ако ще се прави коалиция, то тя трябва да бъде формулирана именно като нова начало, а не просто като припомняне на старото или като реставрация на кой знае защо разрушеното СДС.

Което значи – онези, които носят отговорността за това разрушение, което бе най-голямата стратегическа грешка в историята на българската десница, отговорността за неизпълнените обещания в периода, когато наистина можеха да бъдат изпълнени, отговорността за поднесената на тепсия власт на БСП и компания – да бъдат така добри сами да се оттеглят. Не би трябвало да се правят драми и трагедии относно едно подобно отгеляне. Най-малкото защото дясното е дело на свободните хора – и в него няма място за лидерски партии. Тъй че ако носталгично настроените привърженици толкова държат на обременените с минало персони, да си ги изберат за почетни председатели или нещо такова, но да бъдат така добри да не пречат.

Което значи също – на онези, които играят играта на други политически сили, да им бъде посочена вратата – рязко и еднозначно. Дясното не може да играе в един отбор нито с ДПС, нито с „Атака”. И не може не само защото историята ни е научила как свършват подобни опити, но и защото ценностно и философски не можем да имаме нищо общо нито с национализма, нито с политическия алъш-вериш.

И което значи още: десните не се събират заедно, за да се обичат. Събират се, за да вършат работа. За да гарантират европейското бъдеще на България, за да я отвоюват от неокомунизма, корупцията, простащината и мафията. Параметрите на тази заедност не се измерват с лични сметки, симпатии или антипатии. Измерват се с общи ценности и морални критерии – доколкото и докогато ги има. Тяхната липса определя и края на тази заедност, а не просто придобиването на власт и оставането в нея.

И което значи над всичко: това не е само дело на политиците. То е и мое, и твое, то е наше общо дело. Това дело не се свежда само до това да пуснеш някаква бюлетина в някаква урна. Свежда се до това да отстояваш ежедневно ценостите, които символизира тази бюлетина. И ако си се почувствал излъган от досегашните си гласувания, не просто да подвиеш опашка и до отидеш за гъби, щото всички били маскари. А да попиташ политиците защо не са изпълнили това, което са обещавали и се е очаквало от тях. Да им държиш сметка. Да ги принудиш да напуснат постовете си, ако не са защитавали достойно твоите интереси като избирател. Да знаеш смисъла на предстоящето и да се чувстваш негов стопанин – защото знаеш от какво зависи, какви сили го движат и с какви думи да убедиш хората, че е необходимо да понесат отговорността за него. Не да чакаш властта да реши личните ти дела, а да се чувстваш суверен на тази власт – и да доказваш качеството си на такъв винаги, когато е необходимо.

Разбира се, мнозина ще възразят, че всичко написано тук са неща казвани, абстрактни и стари. Добре, ще ви дам съвсем конкретен казус тогава. БСП бламира предложението на НДСВ за избори „2 в 1” – и с това си постави сама капан, от който сега не може да излезе. Защото отделното явяване означава, че резултатите от първото гласуване неизбежно ще повлияят и на парламентарния вот. Изборите за европарламент ще бъдат тест за това кой има най-голям шанс да победи на следващите – и да състави правителство. Известно е, че решаващите при кажи-речи всякакви вотове колебаещи се избиратели най-често се ориентират към по-силния. Следователно победителят на изборите за европарламент има най-големи шансове да се окаже и окончателния победител. Сборът от евродепутатите на всички десни партии трябва да бъде по-голям от избраните с листите на управляващата коалиция.

Точно за тези избори БСП няма ресурс. Нейните избиратели не само недолюбват изобщо европското и неговите приоритети, но и инстинктивно чувстват и партийната неприязън към неудобната замяна на Москва с Брюксел, и почти фройдисткото желание тази атомалия да бъде поправена. Десните – напротив – имат ресурс. Имат го точно за тези избори. Техните избиратели далеч по-лесно ще отидат до урните, отколкото левите такива. Стига само да им предложат адекватни кандидати и морално устойчива формула за следваните от дясното политически цели и приоритети. Стига тези избиратели наистина да знаят, че този път наистина се започва на чисто, че гласуват наистина за своите интереси, а не за политическото оцеляване на някакви стари муцуни. Стига десницата да разбере, че този път провал не може да има – и да си спомни все пак, че за избора на един евродепутат са нужни повече избиратели, отколкото за преминаването на четири процентовия праг. И че ако са повтори ситуацията от предишните евроизбори, Мартин Димитров може като Петър Стоянов да подаде оставка, а ДСБ да си преизбере пак Иван Костов – но никой вече няма да се интересува от това.  

И стига и политиците, и техните избиратели да не забравят това, което не е за забравяне: часовника за обратно броене. Той наистина е задействан. Ако се вслушате внимателно, ще чуете неговото цъкане.