Реформата в науката и вездесъщия двоен аршин

Президентът Първанов пак се прояви – с бащинска загриженост за родната наука. Изглежда неговата нова стратегия – след сдърпването с Борисов и последвалата процедура за импийчмънт, от която го отърва само обратната политическа резба на Яне Янев – може да се определи по следния начин: вето до дупка. Или може би – вето докато България не падне в дупката – поради неосъществяване на и без това лениво проточилите се реформи.

Този път спасителното президентско крило се е разперило над Закона за развитието на академичния състав – и е единствената защита над тез бедни сюромаси – българските учени. Трябва да признаем обаче, че тази грижа и подкрепа за тяхната тежка съдба не е само негова – тя бе проявена и от тройната коалиция, която с едно от най-последните си решения остави съдбата на българската наука в ръцете на проверени и верни другари. Как? Ами много просто – като назначи нов състав на ВАК – тази достолепна комисия, която варварския закон на министър Игнатов иска да ликвидира.

От сегашното усилие Гоцево става ясно и защо предишният министър на образованието не успя да пробута своя законопроект, изготвен със сродна цел, през ситото на неговата си тройна коалиция. Също и защо ВАК – този многоглав динозавър от съветската ера, оцеля в течение на двадесет години преход, защитаван с хъса и решимостта на опълченците на Шипка, а регламентиращия го закон от 1972 г. устоя на няколко десетки опита за промяна – и в него и до днес фигурират всички заветни формули за това каква трябва да бъде социалистическата наука на родната ни народна република.

Законът бил възбудил университетските и академични научни общности, твърди българският президент. (Прочее не е зле те да бъдат възбуждани – защото иначе ще изпаднат в сън като хероят на Ботев от “Политическа зима”.)

Получил бил доста възражения към разпоредбите, които бил склонен да приеме, изпратени от Софийския университет, БАН, "творчески и научни звена и отделни учени". (Вероятно на Гранитски пак му се е отворила доста работа – но пък в момента мераклии да натрият носа на министър Игнатов има много – цялата номенклатура на БАН е налице, плюс отхранваните от нея “сдружения на млади учени”.)

Размити били критериите между длъжностите главен асистент, доцент и професор – та изглежда трябва да ги върнем в неразмитото им състояние – и да ги поставим под строг държавен и партиен контрол.А реформите, а въвеждането на европейския модел в образованието и науката?... Бе ние нека си съхраним здравите академични, консервативни и най-вече български традиции, чиито основи са положили достойни учени като академик Тодор Павлов например, а реформите кучета ги яли...

Днес се говори много за реформите, които трябва да бъдат направени. Още повече – защо не се случват и си оставаме само с говоренето. Но се говори по специфичния български маниер – като се мери с различен аршин своето и чуждото. Когато реално се предприемат реформаторски действия, все се намира някой да изпищи на умряло: ау, не пипайте моята свещенна крава. Сиреч: нямаме нищо против да се реформират другите, само на нас да ни оставят добре обживяното статукво – в подобни случаи се говори примерно на “консерватизма на институцията” – нищо, че зад тези думи се крият наследени отпреди двадесет години структури, мислене и взаимоотношения.

Прекрасен пример за този специфично български феномен е и въпросният Закон за развитието на академичния състав, върху който още преди президентското вето се стовариха всички криви дърва, които можеха да се намерят по кьошетата на многострадалната ни наука и нейното хилаво братче – образованието. Следвайки българските стандарти, би трябвало да съм много против този закон, тъй като в качеството си на доктор на науките съм лично потърпевш от неговите текстове, привърнали тази титла в нещо като “мартеничка за украшение”.

Би трябвало, но не съм: защото имам ясна представа за какво бе създадена бастисаната от него Висша атестационна комисия – и защо близо 40-те опита да бъде ревизиран този закон през последните 20 години пропаднаха. Защо, докато другаде реформираха тези процедури веднага след падането на Берлинската стена, у нас научното статукво бе защитавано като обсадена от новите времена крепост. И защо преди да предаде богу дух, редом с грижата да прахоса няколко окрадени от джобовете ни милиарди, насъщна грижа за правителството на тройната коалиция бе и да утвърди нов състав на ВАК.

Образно казано: в сферата на науката ВАК е това, което ВСС в сферата на правораздаването. Със съответните научни Красьовци – както и с неизличима склонност да казва на черното бяло. Само дето не е една, а цели двадесет комисии – за всеки клон на науката по една. Плюс президиум, председател, зам.председатели, секретари и обслужващ персонал. Създадена е, разбира се, по руски модел – и съответно със същите функции – да упражнява конкрол над маркс-ленинската “правилност” на научните разработки и да кадрува така, че на ключови места в науката да попадат само проверени другари.

Но и с още една цел: да централизира. Да не допуска самоуправление и “своеволия” в науката. Да се знае, че има един център, който по разни “висши” съображения е оторизиран да дава зелена или червена светлина за твоето научно развитие. Ако си послушен, ако за теб има добра рекомендация от ДС и ако даваш на червено в идеологически план, ти пускат зелена светлина: да, ще станеш доктор, ще станеш и професор. Ако не си послушен и се съмняваш примерно в теорията на Лисенко – може и Айнщайн да си, ама ще си седиш асистент – и то само ако научния синедрион реши да прояви и тази добра воля.

Сега този орган с динозавърски нрав и потекло отива в историята – и съответно се надига вой. Ректорите на разни ВУЗ-ове не са съгласни, някакви стари учени не са съгласни, някакви млади – също. За моя изненада и хора с нормално, даже дясно мислене. Щели да се нароят сега, като я нямало ВАК, професори под път и над път. Ами досега, като я имаше ВАК, какви професори се въдеха? Такива, дето щракат с пръсти под звуците на чалгата в компанията на ижеспоменатия виден докторант Красьо Черничкия? Коя комисия присъди на Алексей Петров докторско звание? Абе я се огледайте около себе си, пък тогава говорете!

Не е нужно впрочем и да се оглеждате. Само погледнете с какви обороти се е завъртяла печатницата за дипломи във ВАК, откакто новият закон е на дневен ред. При максимум стотина процедури годишно днес във ВАК са се изсипали повече от хиляда заявки за оставащите на комисията осем месеца живот, отпуснати й милостиво (но погрешно!) от НС. Откъде е по-вероятно да изплуват “кухите” професори при това положение?

Идеята, че те ще се “нароят” в университетите е най-малкото недалновидна. Избирани там, те не стават професори изобщо, а професори в конкретен университет, чийто престиж или лоша слава стават и част от тяхното реноме. В конкурентната борба между университетите сигурно няма да е без значение дали си професор примерно от Софийски университет – или от Пернишкия такъв. Студентите ще избират къде да отидат и кои да ги учат – и съответно нефелните университети ще отидат на дъното задно с товара си от евентуално нароили се професори без покритие.

Има обаче и още две причини за вкопчването във ВАК и в оцелялия от 1972 досега комунистически закон, по който работеше тази институция. Първата е, че чрез комисията се налагаше нещо като възрастов ценз в науката. Не можеше примерно някой едва-що завършил де дели мегдан с беловласите професори и да им мъти водата, та ако ще да го бива много повече от тях.

Втората е, че чрез досегашното статукво се удържаха принципите на централизма срещу насъщната научна децентрализация, свързана с поемане на отоговорност от всяко научно звено, а и от всеки учен. ВАК впрочем беше и основния инструмент на БАН в битката срещу университетите – за това кой да води хорото на научния мегдан. За съжаление това се изроди в битка на централизма срещу свободата и академичната автономия, в битка между стария вертикален и новия хоризонтален принцип на управление на научните общности.

За какво по-точно става дума, всеки може да се убеди, като хвърли поглед върху тъй наречената “реформа” в БАН, която всъщност е битка за оцеляване на статуквото на академичната “централа” в новите финансови условия и за сметка на институтите – и се състои в безмозъчното им сливане в нефункционални конгломерати, с една единствена цел – да се намали броя им, а оттам нататък да я караме, както сме свикнали: автономна структура, ама на държавна издръжка, заплата на калпак – без оглед какви ги върши този под калпака – и дали изобщо върши нещо.

Крайно време е българските учени да престанат да се държат като защитници на обсадена крепост. Този закон всъщност е първата стъпка към една реформа, свързана със създаване на нов научен манталитет – но е стъпка, която тъй и не се решиха да направят всички правителства на прехода досега. И всички по една причина – защото виждаха във ВАК политически инструмент за контрол над науката, който може да бъде използван и от тях. Това, трябва да призная, си е една доста късогледа оптика.

Тъй или иначе, от разграждането на централизма трябва да се започне, за да се достигне до нормализация на отношенията в научната общност – и най-вече до нова мотивация на учения към резултатите от неговия труд. Това обаче само със закони не става. Това става с пари. Когато се смени един десетичен знак в процентите, които държавата отделя за наука – и те от 0,3% станат 3%, тогава и ще можем да говорим по-сериозно за бъдещето на българската наука. Сега говорим само и единствено за нейното оцеляване.

Бел. авт.: Част от тази статия ще излезе или вече е излязла във в. 24 часа. Когато я писах обаче, не беше се появила новината за президентското вето. Ползвам случая да коментирам и него – а също да пусна текста в пълния му обем.