Бойко Борисов ожали Сергей Станишев

"Аз вече истински съжалявам, че той също е принуден да опере пешкира в БСП"

                                                            Бойко Борисов по адрес на Сергей Станишев

И това доживяхме – Бойко Борисов да жали Сергей Станишев, боса на тройната коалиция, дето му остави в наследство не държава, а обран бостан. Тъй де – нали Димчо Дебелянов беше писал в едно стихотворение: „Мъртвият не ни е вече враг”. И нали любящият Бойко народ казва по подобни поводи старата мъдрост: „За мъртвите или добро, или нищо.”

Сипмптомите за превръщането на Сергей Дмитриевич в политически труп наистина с лопата да ги ринеш. По-занимателно е обстоятелството, че една партия със столетен опит в конспиративните дела се полъга да го избере отново за свой лидер пряко очевадния факт, че след драматичното поражение на парламентарните избори никакви политически парфюми няма да смогнат да премахнат дъха на леш, който се носи от инак пъргавия като съсел младок, доведен до партийното, а сетне и до държавното кормило лично от Георги Първанов, по-известен по нашите земи като Гоце.

Големият въпрос е защо всъщност й трябваше на БСП да удължава собствената си политическа агония, полагайки на най-високия партиен пост един политически покойник? Отговорът, струва ми се, е очевиден. Законите на конспирацията, по които работи тази партия, не допускат импровизации. Така че периодът на близне на рани в миша дупка бе нужен на потайните партийни настойници, за да видят и преценят сега накъде – и кой политически проект би следвало да поемат при тази очевидно несгодна за тях ситуация.

И най-вече: за да дочакат съответните инструкции от Кремъл. Щото и на другарите от Лубянка също им трябваше време – да решат какво да правят сега с тоя опърничава държава, дато не ще да бъде вече Троянски кон. Очевидно този период е минал – размърдването в Гоцерията е явен симтом за това. Няма нужда вече от пазене на статуквото, за да не бъде хвърлено партийното бъдеще в ноктите на демокрацията: сценарият е разработен, ясни са новите играчи и идва времето за въжделения от Татяна Дончева сериал: „Момчето си отива”.

И ей го на момчето – виждаме го как мига невинно на парцали, като да е същество от женски пол, и как обяснява със също такава невинност, че никаква подписка за извънреден конгрес не бил чул и видял – след като и последния му съпартиец е и чул, и видял, и даже вече точи чекийката за подлежащите на заколение, като си рецитира хвалебствени слова наум за новите партийни чорбаджии. Знае се включително и кой ще предаде този пореден комунистически Христос, Илияна Йотова публично го предрече: най-близките му. Сиреч тя и още няколко такива като нея.

Начинът, по който Бойко Борисов ожалва момчето обаче, носи още един политически нюанс. От думите му става ясно, че преди да бъде „изпържен” и да се превърне в политически труп, Сергей Дмитриевич е бил един политически невръстник. Едно инфантилно внуче на червената столетница, над чиято проходилка са бдяли цяла сюрия опекуни и бъдещи „регенти”. Прочее той, горкичкият, е управлявал от тяхно име, но за своя сметка – бил е нещо като жертвено овне за безогледното крадене на цялата тази сган от руски резиденти, продажни министри, бивши царе с настоящи царедварци, догани с лешоядски нрав и маниер. Всичко е виждал, всичко е разбирал – но нищо не е можел да направи.

Или – както го рече Генералът на народа – идеите и мисленето му били „правилни” (?!), но той не можел да вземе нито едно решение. Защо? Ами защото: "Коалицията и тези министри от БСП, от НДСВ и това, че той няма друг избор, освен този, да е премиер, му се е налагало да прави глупости и той ги е съзнавал. Ето и сега, и вчера, и онзи ден в изказванията си той разбира, че и в ДАНС, и навсякъде, където са допуснати грешки, той ги е съзнавал, но не е имал нито лостовете, нито възможността да ги спре". Затова и трябва да бъде съжаляван: "Аз вече истински съжалявам, че той също е принуден да опере пешкира в БСП".

Забележете тази думичка „също”. Също като мен – иска да каже министър-председателят. След като месеци наред сипеше огън и жупел върху рехавата косица на Сергей Дмитриевич, сега адресатът на премиерския гняв се променя: към безадресното зло БСП, чийто пешкир трябвало да опере горкият невръстен Сергейчо.

Да ви напомня за нещо тази знаменателна смяна на адреса в най-важния за правителството антикризисен приоритет – говоренето за обрания бостан и за кацата без дъно? Онази каца, чиито процепи първо трябва да запълним, за да почне на третата, четвъртата година тя да се пълни, а ние вече да помислим за другите „антикризисни мерки”?

На мен – да – макар че връзката е асоциативна. Напомня ми за суровия реторически въпрос, който Бойко Борисов безпощадно отправя към негодующи доктори и майки с невръстни дечица: „А къде бяхте вие, когато се проектираше „Цанков камък”, защо не протестирахте тогава? А?”

Отговор, разбира се, няма. Има смайване и увиснали ченета. Сроден резултат ще има вероятно и днешната благост Бойкова. Но народът няма да се възмути – най-много възмутени да си останат докторите и майките с дечица. Генералът знае, че този народ не е злопаметен – че няма дълго да му придиря за това, че не е извил тънкото вратле на своя предшественик. Че даже ще се стресне, трогне и очарова от неговата милозливост и великодушие. Ще се стресне, трогне и очарова от този недвусмислен християнски жест и доброта, от тази готовност да се забрави стореното зло.

Това прочее вече се очертава като похват: хващаш жизнено необходимия ти грешник, напопържаш го яко и продължително. И коато всички всички очакват да го разчекнеш между четири коня или поне да го вържеш на кладата, милозливо го оставяш настрани, погалваш настръхналата му косица и отправяш стореното зло в трансцедентална и ненаказуема посока – БСП.

В хода на тази операция никой не вижда какво всъщност се случва – че ДДС вместо да се редучира според предизборните обещания (а и според логиката за справяне с икономически кризи), рипва с няколко процента нагоре. Хем вълка сит, хем агнето Станишев цяло, хем народа тъй се заплеснал по зрелището, че само си му показал необходимия за мируването му хляб и пак си го прибрал в торбата. Яко – няма какво да се каже.