РУСИЯ – АМБИЦИИ И ВЪЗМОЖНОСТИ

Доколко географията на една страна предопределя националното мислене и съдбата й? Въпросът е повече за тези, които обичат да си чешат езиците. За Русия, такаваq каквато я познават всички, е по-важен въпросът за нейните необятни земи и тяхното естествено разпадане.

Всеизвестен факт е, че Русия е една от най-скучните страни в света, страна без природни забележителности. Всеки човек, който е пътувал през нея знае, че нейните безкрайни и еднообразни степи развалят настроението и убиват самочувствието. Още откак в Русия има писатели, тоест от Гогол, те ни описват страна, навяваща тъга и униние. Същото са изпитвали и немците на Хитлер, за някои от които тия безкрайни равнини с редуващи се ниски възвишения са карали някои от тях да халюцинират по време на похода им на изток. Не, това не ти е България с нейното късче от рая. Самият размер на страната по времето на Съветския съюз излизаше доста извън възможностите на човешкото въображение – три пъти по-голяма от САЩ и два пъти по-голяма от Китай.

Тук обаче се крие и най-обикновената заблуда за Русия, а именно че това е една единна страна. Някак неусетно мина радикалното орязване на бившия Съветски Съюз и оформянето на много нови държави в някакви поносими етнически граници. Сталинският модел за болшевишка империя свърши, така както преди него е свършил и царския имперски модел. И двата модела си приличат като близнаци в едно нещо – безкрайната им лакомия за територии. Така както руските царе са заграбвали територии една след друга, така и наследникът им Сталин се е мъчел да продължи достойно делото им.

Степите на европейска Русия обаче са едно, а останалата част съвсем друго. Европейска Русия е там, където живеят открай време руските племена, но географски това е до планината Урал, тоест една трета от Съветския съюз. Останалата част е Сибир, незавоюваната, ненаселената и климатично забранената територия на Русия. Самата европейска част на Русия е останала за много дълго време географски изолирана  и лишена от благоприятното влияние на по-развити култури. Основното влияние върху нейния живот се пада на Византия, която за съжаление прекратява съществуването си в късното средновековие без да остави забележителна следа в нейния икономически живот, пак главно заради размерите и недостъпността на тия нови територии. Русия обаче и досега носи  като жигосана, за добро или лошо,  духовния модел на Византия. 

До 18 век Сибир е в буквалния смисъл на думата неизвестна и некартографирана територия. Някои казват, че там в момента живеят  двадесетина милиона души, а други 7-8 милиона. Сибир е почти изцяло плосък, пословично студен и негостоприемен, пълен с постоянно разливащи се реки и безкрайни блата. Изграждането на пътища върху една дълбоко неустойчива почва със силно разводнен терен изисква огромен финансов и човешки потенциал. Всеки индустриален проект и дори и една петролна сонда означават строежа на истински остров сред блатиста и безпощадна земя, която през зимата се превръща в хладилник за дълбоко замразяване. Главната връзка между европейска Русия и Далечния изток и досега си остава Транс-Сибирската железопътна линия в южната част на Сибир, чието функциониране се поддържа от огромни държавни субсидии, за да може да бъде достъпна за бедното и недостатъчно население.

Липсата на свободен пазар и свободен капитал, който би поел риска за развитието на Сибир, принуждаваше комунистическа Русия да прибягва до раздути идеологически кампании чрез комсомола и комунистическата партия за набиране на работна сила. Такива ударни соц-обекти не липсваха и в България, за които в българския език се появи нов глагол – «доброзорлем».

Исконното население на Сибир обаче не е руско, а чисто азиатско. Това са племена, както и тези в Северна Америка, от корейски, монголски и тюркски произход, приспособени  успешно към местните условия за живот от хиляди години. Така в 1709 година в Сибир има само 230,000 руски заселници и то в западната част на Сибир, тоест близо до Русия. В 19 век руските императори превръщат Сибир и Далечния изток в земя за заточеници, общо около 1.5 милиона, главно от Полша и западните територии на Русия. Това е Полша, която руснаците са считали че им принадлежи. Същата Полша, която за да съществува днес е минала през три подялби на територията й през осемнайсти век, две възстания през деветнайсти, още две през двайсти и разделянето й в 1939. Същата Полша, за която Пушкин е написал злобна поема срещу подкрепата на Запада за възстанието в 1831; в творбите на Толстой и Достоевски ще намерите изобилие от презрителни намеци за полското нахалство, полската повърхностност и полския католицизъм. За тях Полша е западния Троянски кон – ключова дума за всичко, което руснаците мразят в Западна Европа и заплаха за тяхната «уникална цивилизация». Това, както виждаме,  е още един признак за техния комплекс за малоценност, маскиран зад шумен и нервозен национализъм, който и досега е втъкан в отношението на Русия към външния свят.

Следвайки примера на западно-европейския колониализъм немските  императори на Русия също демонстрират огромните си амбиции за нови територии. Така се появяват Аляска и руски търговски поселения в Калифорния. В южните морета царете хвърлят безуспешен мерак и на Нова Гвинея. Фактът, че нито финансово, нито по каквито и да е други причини Русия не може да удържи тия нови и далечни земи скоро си казва думата и тя ги губи, като Аляска е продадена на САЩ  още в 1867.

Кавказкият район и цялата негова мозайка от народности, където никога не са живели руснаци, е завоюван от царска Русия в началото на 19 век. От тогава е и строфата на Пушкин в едно негово стихотворение: «Злой чечен ножа точить...» Чеченците (както и други народности) и досега не приемат руското натрапничество.

В Далечния изток особено интересна е историята на сегашния град Харбин и тамошното руско пристанище Порт Артур, което след руската революция от 1918 става нещо като център за Бялата армия и развит град с голямо участие на западно-европейски индустриалци. Харбин по начало е изграден като руска колония извън територията на Русия и като по-къс път за Транс-Сибирската ЖП линия, продадена по-късно на Япония.

Освен огромните си напъни за нови територии, Русия развива и манията си за стратегическо световно господство чрез завоюване на достъп до «топли морета». Това става още при Александър Суворов (1729-1800), който опитва късмета си срещу Турция и дори опитва да се настани на някои гръцки острови. Званията «Граф на Свещената Римска империя» и «Принц на Италия», дадени му за заслуги в неговите военни кампании в Европа, свидетелстват за болните амбиции на руската империя. Особено целенасочено царска Русия работи за експанзия към Босфора и Дарданелите. Тогава Балканите стават арена на борба за влияние между Европа и Русия, която определя до голяма степен по-нататъшната съдба на балканските народи.

Друг район за излаз на топло море, към който насочва вниманието си Русия, е Иран и Персийския залив. Финансово банкрутиралата Персийска империя трябва да води две войни с постоянно агресивната руска армия и да подписва унизителни договори с нея. Цяла централна Азия, която доскоро беше част от Съветса Русия, е била всъщност част от Персия и нейна вековна зона на влияние. Аралско море е окупирано в 1849, Ташкент пада в 1864, Бухара в 1867, Самарканд в 1868, Амударя в 1873. Към края на 19 век Техеран е вече пълен послушник на английските и руски консули, без чието разрешение той не може да взима никакви решения.

Пак по това време, тоест от 1853 до 1856 се води Кримската война, чийто главен претекст е претенцията на Русия да контролира Божи гроб в Израел. Това са непрекъснати събития непосредствено предшестващи агресивните военни кампании на Русия на Балканите, а България е била само част от контекста на руските усилия за световно господство. С налагането на руска диктатура и след сръбско-българската война занесените от романтизма на новооткритата си свобода българи за пръв път осъзнават истинските цели на руския хищник. 

Персийската кампания на Русия продължава и след октомврийския  преврат в Русия в 1917, когато новата болшевишка власт успява да създаде кратко просъществувалата Персийска Съветска Социалистическа Република в 1920.

В 1941 година Русия е отново на сцената в Персия, където заедно с Англия двете предприемат превантивна въоръжена намеса с няколко дивизии, страхувайки се от намеренията на Хитлер да завземе петролните находища на страната. Това е същата сталинска Русия, вече нападната от Хитлер, която само допреди някорлко месеца го е снабдявала щедро с всичките си ресурси и за която Англия е била най-коварния враг и на чиито предупреждения за нападение Сталин не е обръщал никакво внимание. Нещо повече – в края на войната Англия оттегля веднага войските си от Персия, но съветските войски остават. Колко българи знаят, че това предизвиква доста солидна криза в ООН и става една от главните причини за започване на Студената война. Ролята на Сталин като продължител на царските териториални стремежи личи доста ясно от една прехваната телеграма от юли 1945 с инструкции от ЦК на КПСС до съветския главнокомандващ  в северен Азербайджан: «Да се започне подготвителна работа за превръщането на Азербайджан в автономен окръг с широки пълномощия в Иран и за едновременното създаване на сепаратистки движения в провинциите Гилан, Мазандаран, Горган и Хорасан».

Русия, съветска или царска, така и не успява да се докопа до Персийския залив. Липсата й на открит излаз до световния океан накара и външния министър на СССР Громико в осемдесетте години на миналия век да изрази доста безцеремонно съжаление за продадената на САЩ Аляска, на което тогавашния държавен секретар на САЩ Александър Хейг отвърна също така безцеремонно: «Русия знае, че в целия Сибир живеят само седем милиона и че само с блокирането на няколко пролива нейния достъп до открити води свършва.»

Не по-малко агресивна и завоевателна е руската политика и към самата природа. На нея болшевишка Русия за десетки години е гледала като на враг, който трябва да бъде победен и подчинен. Резултатът от  такъв мироглед са безогледно отровените с живак и химикали реки в Сибир, свързани с алуминиевата и златодобивната индустрия. Било е време, когато в главите на съветската върхушка са се въртели фантасмагорични идеи за обръщане на теченията на цели реки на юг, без оглед на последствията. Днес Аралско и Каспийско море – и двете неруски морета, са пресъхващи.

Една от главните грижи на сегашните руски власти е как да се справят със съсипващия  алкохолизъм на руското население и неговите жалки трудови навици. Сибир и Далечният Изток и досега си остават  почти ненаселени, в който всяка бизнес инициатива зависи главно от набирането на китайски наемни работници, които са вече повече от един милион. Днес партийни юруш-кампании за велики комсомолски строежи не вървят и руснаците трябва да плащат за всичко с природните си богатства.

За да подхрани спадналите акции на руския национализъм и болката от подбитата мания за руско велечие сегашният автократор на Русия Владимир Путин реши да пробута една чисто пропагандна идея: да слезе на дъното на Ледовития океан и да забие там знамето на Русия с претенции за принадлежността му към Русия. Той едва ли е очаквал, че това ще разбуни духовете на още четири страни – Канада, САЩ, Дания и Норвегия, всички с директно отношение към икономическото бъдеще на района и неговите природни русурси. Канада веднага прие предизвикателството присърце и установи научна база зад полярния кръг. Предстоят и международни конференции за изясняване на начина, по който ще бъде разделен и разработван района.

Очевидната склонност към прилагане на сталински методи на действие на бившия КаГеБист Путин проличаха особено силно в унизителното третиране на Украйна след нейния политически завой към Русия, тоест с натиск и пари, така както това стана и с Белене. Силно бият на очи и едноличните решения на Путин за достъп на чуждестранни инвестиции в руската икономика и за контрол над руските плутократи. Този подход е особено контрастен в сравнение с икономическия модел на китайската компартия и нейния либерален подход към свободния пазар. Агресивната инвестиционна политика на китайския капитализъм, начело с червеното знаме, държи в шах тоя плашлив и демодиран КаГеБист. За него Китай е заразителен  пример за бързо развитие, от който печели опозицията на неговия авторитарен режим.

Един очевиден за всички  факт, който Русия не може да преглътне, е че където и да е стъпил руския ботуш никога не е оставил след себе си развита икономика или просперитет. Путин очевидно още не е осъзнал, че неговата Русия днес е това, за което е мечтаел самия Хитлер:  неизчерпаем източник на ресурси и, кажи-речи, нищо повече, ако не считаме огромната й и безогледна  търговия с оръжие.