ДОКТОР СМЪРТ ЖИВЕЕ В БЪЛГАРИЯ И НЕ СЕ КРИЕ

Поведението на медиите, и не само на българските, често наподобява поведението на стадо гъски. Някоя гъска научава нещо и започва да кряка. Новината се подхваща от съседките й, и те също се разкрякват. Скоро кряка цялото стадо. След което млъква. Новината е изчерпана.

Понеже медиите у нас пазаруват най-вече от хипермаркета за новини, наречен БТА, който е и единствен и в него се решава кое е новина и кое – не (и това е причината управляващите винаги да се стараят да го държат под свой контрол), подобно обговаряне на една и съща новина се случва ежедневно.

Дотолкова сме свикнали с явлението, че не го забелязваме. И ако все пак сега говорим за него, то е защото една от тях все пак ни направи известно впечатление. Въпросната новина се появи под заглавието „Доктор Смърт умрял в Египет преди 11 години”. Става дума за някакъв нацистки доктор, който убивал хора в лагера Маутхаузен. Търсили го в Южна Америка, пък той си живял кротко в Египет. Дори приел исляма. Сега щели да издирват гроба му. (За какво ли? Може би за да го изровят и преместят в някое наказателно гробище?)

Накратко, същината на събитието е, че някакъв масов убиец успял да избегне наказанието с цената на много усилия.

Това ми напомни за едни други доктори, мои съграждани, наречени Гогов, Горанов, Газдов и Ръжгева. Те бяха убивали хора по същата причина, по която и нацисткия доктор – защото тези хора са били неудобни за съответния режим. Само че при тях има една разлика – тези доктори никога не са се крили. Защото никой не ги е търсил. Нито в Южна Америка, нито дори в България.

Макар, че все пак като че ли имаше там нещо, може би. Някакъв опит, като съдебно дирене едва ли не. Дори като наченки на процес. Но непреодолими обстоятелства наложиха...С други думи, ако съдбата все още не се е намесила, те продължават да си живеят кротко някъде около нас.

Техният преподавател и наставник, професор Смърт – Мирчо Спасов, също беше обвинен уж в нещо към края на живота си и после оставен да си го доживее спокойно.

Академик Смърт, Тодор Борисов Живков, отговорен за неустановен брой убийства като началник на милицията през 1944-45, също доживя дните си на добре известен адрес и умря в Правителствената болница. Последното несъмнено трябва да се приеме като израз на уважение, защото в тази болница простосмъртни не се допускат. После в родното му село му беше открит и паметник.

Можем да допълваме списъка цял следобед. Например, с екзекутора Лев Главинчев. Или с Тони Китариста от Пловдив, по-късно познат като Антон Югов, известно време министър-председател на България.

Организацията, в която са пребивавали и от чието име са действували тези хора, продължава да съществува. Днес тя е регистрирана като политическа партия под името Българска социалистическа партия. Представена е в правителството и членува в ПЕС – Партията на европейските социалисти, редом с такива партии, като английската Лейбъристка партия. Това също е несъмнен израз на уважение към нея.

Само тези факти са достатъчни, за да обяснят защо сме на дереджето, на което сме. Но нашата цел не е да разглеждаме дереджето си. Нашата цел е по-скромна и чисто професионална – да разберем защо БТА е пуснало на местния информационен пазар съобщението за доктор Смърт като новина и защо медиите са я подхванали като такава. Кое е превърнало тази случка в новина? Кое превръща изобщо една случка в новина?

Навремето един от бащите на жълтия печат, Уилям Хърст, е дал доста точно определение на това. „Когато едно куче ухапе човек”, казва той, „това не е новина. Новина е когато човек ухапе куче”.

По същата причина у нас факта, че един такъв масов убиец е останал неосъден не е никаква новина. Доктор Смърт е живял и ще продължава да си живее в България необезпокояван. Новина би било съобщението, че някой български доктор Смърт е осъден. Би било дори сензационна новина. За първите страници на вестниците.

Фактът, че доктор Смърт не е осъден, е новина в общества, където правосъдието е правило, а успешното бягство от правосъдие – изключение. Оттам са я взели и родните медии. И са я препечатали, без да се съобразят с особеностите на националния пейзаж. Което си е типична проява на непрофесионализъм. 

Това е и причината да ги сравним със стадо гъски. Поради което те може да се засегнат.

Няма да са прави.