Откровено за БАН

 От години у нас се обсъжда съдбата на БАН, а от няколко месеца вече открито се заговори за същностни реформи в начина, по който функционира и се управлява науката в България. Очевидно, че въпросът за съдбата на институционалната организация на науката е функция от по-съществения въпрос как функционира и как се управлява науката.

За съжаление този втори въпрос съзнателно се омаловажава или направо се игнорира и центърът на тежестта на обществения дебат е преместен върху проблемите на БАН. А БАН има много проблеми, но те са властово-управленски, а не собствено научни. В БАН учени има (и добри, и лоши) и наука се прави (и качествена, и посредствена) – както навсякъде по света, впрочем - но управлението на науката е под всякаква критика, т.е. както никъде по света не се прави. То е архаично, свръхцентрализирано, непотистко, неефективно, тоталитарно, политически обвързано, изцяло ориентирано към своя институционален център – Централно управление на БАН.

Истината за БАН е, че основната й дейност, науката, е само претекст, за да може да просъществува – по един безобразен начин, за съжаление – самото управление на науката. И затова днешната БАН по нищо не се различава в начина си на управление на своята дейност от едно едновремешно АПК, ДСО или Комитет за българо-съветска дружба. Впрочем, Уставът на Академията е прекрасна илюстрация на начина, по който се управлява БАН, която пък има претенцията, че е лицето на българската наука. Само един поглед върху този Устав е достатъчен, за да си отговори човек на въпроса това казарма ли е или е научна институция, първична партийна организация ли е или е Академия и отговорът на този риторичен въпрос е, че при такъв начин на управление в нея е невъзможно да се прави модерна, конкурентно-способна наука на световно ниво.     

Позицията на настоящото ръководство на Академията – съдейки по всички негови думи и действия – е, че науката преобладаващо се случва в БАН (вярно) и това нейно успешно случване е резултат именно от начина, по който тя се управлява в момента (дълбоко невярно). Тази позиция е повече от оспорима, а ако трябва да сме по-прецизни, тя е дълбоко погрешна. Тя е оспорима, защото на Академията по чисто политически причини в периода след девети септември 1944 г. й беше делегирано правомощието да включи в себе си и да управлява (всъщност идеологически да надзирава) почти целия спектър от науки по начина, по който това вече бе осъществено в Съветската академия на науките, но едва ли днес – двадесет години след като СССР вече не съществува - може да приемем този начин на организация и управление на науката (а днес той е почти същият, какъвто беше преди ноември 1989 г.[1]) за адекватен на духа на времето. А е дълбоко погрешна, защото е смешно да се мисли, че наука може да вирее само в определен институционален резерват и същевременно да се управлява като колхоз. Погледнете още веднъж Устава и ще се убедите, че става дума именно за колхоз.

Нека сега да видим какво породи енергичната реакция на ръководството на БАН и всички, свързани с него клакьорски структури, срещу решението на правителството да се намеси в предприетата от него самозащитна симулация, наречена реформа.

Първо, това е фактът, че някой оспорва компетенцията и най-вече правомощията Академията сама да се разпорежда в собствения си ареал. Не случайно нотабилите от Централно управление на БАН и техните сателитни „независими” структури непрекъснато повтарят: „Академията е автономна”. Да, една върхушка от вече самозабравили се академични бюрократи наистина е автономна по отношение на реалното битие на днешната българска наука. Тя просто си е самодостатъчна – науката е само параван за нейния болезнен управленски нагон. Ако управляваха зеленчуковата борса, а не Академията на науките, те пак биха изповядвали същите принципи и норми на управление. Управлението е подлогът, науката е само едно абстрактно или отвлечено съществително. Чрез изработения от самата нея Устав, смисълът и параграфът на който е в основата на приетите наскоро от нея Правила за преустройство на БАН (демек начинът, по който ще се „преустройва” БАН), тя на практика се увековечава.

Второ, това е естественият страх да не ти извадят „кирливите ризи”[2] наяве и вследствие на това да изгубиш позицията, която заемаш. Ако оставим настрана, а и тук не е мястото да се обсъжда, чисто теоретичният аспект на властовия нагон, властта, т.е. това, което не искаш да изгубиш, е интимно свързана с парите. Страхът на Централно управление на БАН, че може да му се отнеме ресурса за олигархично и безпардонно разпореждане с живота на отделните научни общности (институти и други звена) е продиктуван от опасения, че е възможно някакви пари някак си да секнат. Станишевите бонуси (2100 лв. на академик и 700 лв. на член кореспондент над заплатата) не им стигат, те очевидно се облажват и от някои други, непрозрачни за широката общественост финансови ресурси, пряко свързани с онази „свещена крава”, която те ревностно бранят, а именно – собствеността на Академията.[3]

Ако човек се вслуша във воя на академичния истеблишмънт – „помощ, реформират ни, искат да ни вземат имотите” – би останал с впечатлението, че тези борци срещу реформата на правителството са брокери от агенция за недвижими имоти или представители на нечии рентиерски интереси. Не, госпожи и господа, това е лицето на българската наука, нейният академичен авангард, който вместо да се засрами, че е предприел една изцяло сталинистка по дух „реформа” (погледнете още веднъж Правилата за преустройства на БАН и ще ви настръхне косата... а тези Правила всъщност са един модифициран репринт на Устава на Академията), която въобще няма за цел да промени досегашния архаичен модел на правене и управление на науката в България или, може би, именно за да отклони вниманието на обществеността от нея, сега се опитва да ни убеди, че правителството е предприело атака да открадне имотите на БАН. „Няма имоти, няма БАН.” С други думи... думи не са нужни, вижте бележка № 3 под линия и ще ви стане ясно защо зад паравана на грижа за науката Управителният съвет на БАН и неговото подчинено отроче, Общото събрание на Академията, така яростно са тръгнали да защитават собствеността  и имотите на подопечната им институция.

Целият този „грижовен страх” за собствеността на БАН, която правителството уж иска да одържави и да предостави на близки до него юридически и физически субекти, е съзнателно преекспониран в публичното пространство и несъстоятелен по две причини.

Първата е, че никое правителство не би си позволило да посегне на неотнимаемите имоти, даренията, на Академията, защото това, освен че би било кощунствено, би срещнало решителната съпротива на вече добре организираната научна общност у нас и в крайна сметка би довело до бламиране на това правителство.

Втората е, че науката – научните организации – се нуждае от толкова собственост и имоти, колкото са необходими за нейното нормално съществуване. Освен това раздухваната истерия около „кражбата на имоти от Академията” много напомня на активните мероприятия, които провеждаше бившият втори работодател на една значителна част от научния истеблишмънт у нас, бившата Държавна сигурност, защото тези заклинания не са продиктувани от грижа за нормалното функциониране на науката в България (виж отново Устава на БАН и Правилата за преустройство на БАН), а имат за цел отклоняване на вниманието на истеризираното от имотни далавери в годините на „прехода” обществено съзнание от насъщните проблеми на науката у нас и насочването му към така чувствителната за съвременния българин тема за разграбването на държавната собственост. Правителството ясно заяви, че на собствеността и на имотите на БАН няма да се посяга. Реформата в БАН, която то възнамерява да предприеме е насочена единствено към създаването на такива условия, които биха стимулирали нормализирането, т.е. модернизирането на науката в България  

И в заключение... Ако Академията наистина е преяла с имоти (но не и даренията, които са неприкосновени), които по никакъв начин не са свързани с производството на научен продукт, а само са сладка хапка за управленците в науката, конспиративно ползващи се от тази благина единствено в собствен интерес, то тогава какъв е проблемът част от тези имоти да бъде предостъпена на държавата срещу ответен жест, изразяващ се в подобряване на материалната база на изследователските звена и чувствително повишение на твърде скромните в момента, да не кажем унизителни, заплати на работещите в сферата на науката. БАН не се нуждае преди всичко от имоти и собственост, а както е навсякъде по света от нормални условия на работа и адекватно на европейските и световни стандарти финансиране. Академията трябва да има модерно и динамично управление, спретнати и функционални сгради на научните институти, добра съвременна изследователска техническа база, достатъчно финансиране на изследователските проекти и достойни щатни заплати. Но най-вече тя не бива повече да бъде управлявана по начина, по който се управлява днес.