Лесно ли се протестира срещу незнайния враг?

Както по всичко изглежда – лесно. Традицията е дълга и позорна, уроците й се помнят, а по тези географски ширини живеенето със запушени уши и промит мозък все още се смята за нормално и достойно занимание.

През ноември 1970 г., по време на втората национална конференция на СБП, бива подложена на гласуване протестна декларация до Нобеловия комитет в Стокхолм, връчил Нобелова награда на Александър Солженицин. Огромна част от писателите  гласуват, естествено. Без неколцина.  Това са поетите Валери Петров и Благой Димитров, сатирикът Марко Ганчев, театроведът Гочо Гочев и сценаристът Христо Ганев. Моментално се свиква извънредно партийно събрание, на което “отцепниците” са заклеймени и изключени.

Интересна е следната дребна и отдавна забравена подробност. Само Благой Димитров гласува против, а останалите са въздържат. Мотивът за за тяхното въздържане е логичен и прост: те не са чели Солженицин и не могат да гласуват против нещо, което не познават.

Изключват ги обаче вкупом – това не е аргумент за тогавашния партиен шеф Орлин Василев. Същият онзи мародер, дето след девети септември се разхождал по софийските улици с модното палто на убития Райко Алексиев. Неговата логика също е необорима: щом ръководството казва, че този човек е лош, трябва да му вярваш и послушно да вдигаш ръка – иначе ти самият си от лошите.

Нека припомня: това става през ноември 1970 г. Сега сме май 2010 г. Четири десетилетия по-късно. Възможно ли е и днес, двайсет години след като терористичния режим на БКП ритна камбаната, някой да заклеймява, да събира на професионални събрания хората с искане да се подпишат под протест срещу нещо, което не са чели и не познават?

Да. Възможно е. И е възможно не в някаква фабрика или мина, а сред хората, които би трябвало да бъдат духа и цвета на нацията. Сред учените например, които по условие принадлежат към интелектуалния елит.

От сряда насам във всички институти на БАН се провеждат общи събрания, чиято цел е да се подкрепи сътворения от Централното управление на Академията протест-обръщение: “Срещу разгрома на българската академия на науките”. Поводът е подготвяния законопроект за промяна на Закона за БАН.

Сигурно ще попитате защо се налага да правя този паралел с казуса “Солженицин”? Ами просто защото никой от гласуващите в полза на протеста не е чел въпросния законопроект. Няма и как да го прочете, защото такъв не е внесен. За него само е разказано в една статия в “Труд” и в някои интервюта на мин. Игнатов. Иначе казано – като юридически факт обектът на мащабните протестни намерения на БАН не същестува. Съществува само като намерение.

Но ако гласуващите “за” не знаят какъв е този законопроект, то те са много добре информирани какво мисли  началството по отношение на него. А началството мисли, че нереализирания законопроект е пагубен и че министърът е лош.

Нека уточня: според ръководството на БАН е лош колкото Чаушеску. (Вероятно са забравили, че за румънската Академия отговаряше Елена Чаушеску, която твърдеше, че Мария Кюри е нищо в сравнение с нея – и без колебания разпореждаше да бъде разстрелян всеки учен, работил недостатъчно усърдно за нейна прослава.) А щом началството е казало кой е лошият, няма какво да му четем някакви законопроекти. Точно както и мнозинството български писатели вдигнаха послушно ръце, без да се притесняват от факта, че не са чели Солженицин. Впрочем някои тайничко го бяха чели, но щом началството казва…

Забележете, това не се прави в някаква свободна форма. Прави се организирано, по решение на Общото събрание на Академията, налагащо свикване на Общи събрания в институтите, чиято функция май не би трябвало да има нещо общо с нереализирано законодателство.

Прави се с патос и с декларации, завършващи със стихове, прави се с призиви от самия председател на Академията организираните протестиращи да доведат на протеста своите деца и близки.

Прави се с истерични заклинания – като тези на добре отгледаната чета млади учени с името “Cogito”, които в надвечерието на същото това Общо събрание на БАН разпространиха призив за протест, чиято стилистика бе близка до Кървавото писмо на Тодор Каблешков. (Същата тази Лафчиева дружина впрочем цъфна при президента, за да го вдъхнови за налагане на вето в полза на ВАК – този сталинистки динозавър, създаден с надзирателна цел. Което им вещае светло бъдеще – вероятно при следващите избори ще ги видим рамо до рамо с хвърковатата чета "интелектуалци" на Гранитски.)

Общото събрание, разбира се, взе присърце младежката инициатива. След което машината се завъртя и потекоха общите заклеймяващи събрания. Които между впрочем също имат достатъчно впечатляваща традиция. През ранната пролет на 1989 г. течаха такива, заклеймяващи манипулативно поднесените от “Работническо дело” извадки от архива на поета Петър Манолов, тогава секретар на Независимото дрежуство за защита на човешките права. И докато работните колективи го заклеймяваха на общи събрания, без да се прочели нищо от този поет освен подбраното и съчленено от ченгетата, самият той бе в гладна стачка, протестирайки срещу конфискуването на същия този архив от ДС.

Сигурно съгласните ще ме обвинят в спекулативни сравнения. Нека – но няма да им спестя истината, че гласуват за куп лъжи, поднесени им от тъй нареченото “ръководство” на Академията. Това, което искам да кажа и да покажа с тези примери е, че механизмът на манипулация е абсолютно същият, какъвто бе с изключването на писателите заради Солженицин и с масовото заклеймяване на Петър Манолов.

Лошото обаче е, че лъжите на Съботинов и компания са само едната страна на нещата. Другата е в страха, в конформизма, в удобството друг да мисли вместо теб, в мизерния нагон да се слуша “началството”. Те изглежда са неизкореними – включително в средите на доблестните български учени, и в това отношение май нищо не може да се направи.

Що се отнася до лъжите - ето ви няколко от най-едрите такива:

Твърди се, че БАН ще бъде разформирована. Не – само ще бъде приведена в онзи цивилизован вид, в който функционират Академиите по света – и в който самата тя функционираше до 9-ти септември 1944 г. Сегашният мастодонт е типична рожба на челния съветски опит – и по структура, и по манталитет, и по неефективност на управлението.

Таково чудо по света просто няма – и нека господа академиците бъдат така добри да не ни пробутват като пример институтите “Макс Планк” – тъй като при тях става дума за координирана, а не за централизирано управлявана научна общност, в която се плаща за свършена работа, а не просто на калпак, както е у нас. И още – тъй като се очаква именно екип на “Макс Планк” да консултира реформирането на БАН.

Твърди се, че “премахването на т.н. ”шапка” на БАН означава отмяна на автономията на БАН, на демократичните принципи за нейното управление, на демократично избраният й висш орган на управление е най-груб административен диктат”. Точно обратното – тъкмо тази “шапка” отдавна е обезмислила думата “автономия”. Под това понятие вече се разбира Академията да бъде абсолютно независима от държавата (нищо, че е на държавна издръжка), а самата нейна структура да бъде пирамидална, като институтите са изцяло зависими и подчинени на Централното управление. Общото събрание, което на думи взема всички решения, отдавна е превърнато в машина за гласуване, тъй като по-голямата част от неговите членове са директори на институти, чиито трудови договори се подписват от Управителния съвет на БАН.

Предлаганата от министерството реформа предполага автономен статут за институтите, идентичен с този за Висшите учебвни заведения; предполага те да са второстепенни разпоредители с бюджетната субсидия – което с премахването на административната шапка означава да имат повече пари – тъй като в момента под нейната периферия потъват около 10% от отпусканите от държавата финансови средства. Но означава и нещо по-важно: възможност институтите да реализират своя собствена стратегия при осъществяването и финансирането на научните си програми – включително и в кадрово отношение, включително и чрез пряко договаряне в национален и международен план. И означава – че колективите, които наистина работят, ще получават достойно заплащане за своя труд, а мъртвите души ще трябва да се преквалифицират в домоуправители.

Твърди се, че предложената от просветното министерство реформа “прикрива апетитите на известни корпоративни кръгове и лица към имотите и собствеността на БАН”. И това – в типично ченгеджийски маниер (нека не забравяме, че Академията разполага с богат потенциал от ДС-кадри) – е в центъра на кризисния PR, ръководен от медийни специалисти с дълъг стаж във в. “Дума”.

Тъкмо обратното – предполага се каквито и да било разпореждания със собствеността на институтите да бъдат от компетенциите само и единствено на Народното събрание – най-висшия орган на властта в парламентарната ни република. При което няма как да става дума за “национализация” – тъй като БАН е публична, а не частна институция – и нейните имоти и сега са публична държавна собственост, независимо от това дали са частно дарение или не.

Но няма как да не отбележим, че вертикално построената централизираната структура предполага много по-големи възможности за злоупотреби със собствеността, отколкото хоризонталната. Някой случайно да знае какви договори за наем действат в момента? Не, нали? И как се договарят обществени поръчки - също не, нали? А как и по какви правила се менажира цялата тази огромна собственост, в която освен инстутите се включват какви ли не центрове и лаборатории, почивни бази, десетки ведомствени ателиета и апартаменти?

В печата се появиха твърдения, че става дума за собственост от порядъка на три милиарда. Ако това е истина, то на академията въобще не й трябва държавна субсидия. Ако разполагаш с такава собственост и не можеш да осигуриш чрез нея годишен доход от поне 200 милиона, това означава само едно – лош мениджмънт.

И е крайно време да престанат спекулациите, че БАН има пари само за заплати. Парите за заплати формират по-малко от половината разходи, а освен държавната субсидия БАН има приход от наеми в размер на близо 40 милиона. Съвсем отделен въпрос е как се харчат тгези пари – а и защо например чиновничките от 11-те дирекции на Централното управление получават повече от един научен сътрудник в институтите, както и знак на какви икономии е запазването на академичната пенсия на нивото от 2400 лв. – почти три и половина пъти повече от допустимия пенсионен таван в държавата.

Но ако става въпрос за това чия собственост е БАН и как се менажира тази собственост, известни насоки дава ревизионният акт на Сметната палата, където можем да прочетем констатации от рода на: „Към момента на извършване на одита съществуват различни документи за собственост – както констативни нотариални актове, така и актове за държавна собственост. За част от имотите не се установява наличие на никакви документи.” Или: „В ЦУ на БАН липсва регистър на участието на БАН и нейните звена в търговски дружества, както и архив на съответните документи за регистрации и промени в участието, което е предпоставка за създаване на затруднения относно упражняване на ефективен контрол на централно ниво върху дейностите по участието в търговските дружества. Не е създадена система за счетоводна информираност и координация между ЦУ на БАН и постоянните звена, които имат участие в дружества по Търговския закон(ТЗ).” Или: „Към периода на одита няма единен вътрешен нормативен акт относно обществените поръчки за цялата система на БАН. Вътрешните правила за провеждане на процедури за възлагане в ЦУ не са актуализирани в съответствие с промените в нормативната уредба.”.

Твърди се, че институтите преминават към министерствата и “управлението им се централизира в ръцете на ведомствена администрация, която няма капацитета да управлява науката”; и че “се ликвидира едно от най-големите предимства на извънуниверситетските научни центрове като БАН – техният неправителствен характер, тяхната комплексност, интердисциплинарност и наличието на творческа академична среда”. Управлението на институтите тъкмо сега е и централизирано, и  съсредоточено в среда, която няма капацитета да управлява науката – видно по мераците й да обедини под една шапка литературознанието, изкуствознанието и архитектурата – щото всички били “изкуства”, както и да каращиса в един институт зоологията и ботаниката, които науката разглежда като различни царства от времето на Ескулап насам.

Нещо по-лошо: за никаква комплексност и интердисциплинарност не може да става дума – просто защото БАН е затворена в себе си организация. Тя се държи като обсадена крепост, което предопределя ниската ефективност на нейната продукция – независимо от качествените учени и тяхното персонално международно призание.

Един пример: съвсем наскоро стана ясно, че българската индустрия е на последно място в ЕС по конкурентноспособност – и че дори се класира след държави извън общността – като Албания и Македония например.

Конкуретноспособността на една национална икономика зависи от редица фактори, но най-важният от тях е научният потенциал на съответната държава. Ако този фактор липсва, значи липсва и съгласуваност между научните звена и държавните институции; че се прави наука за самата наука – или че самите научни звена на стават за нищо.

И тъй като последното категорично не е вярно, то остава един възможен реформаторски вариант – българската наука да изпълзи изпод бюрократичната шапка, която я  затиска от десетилетия – и да поеме своето бъдеще със собствените си ръце. Що се отнася до Академията – нея ще я има, разбира се. Но не такава, каквато е – защото такава никому не е нужна.