ЗА ПОЛУПУШЕНЕТО И ЗА ДРУГИ ПОЛУНЕЩА

     Метастазите на полу-случването са голямо проклятие за българското живеене. Йезуитската формулировка, че сме изгубили войните, без да изгубим нито едно сражение, не е нищо повече от бабешка рецепта за лекуване на национално самочувствие с орехова шума. Но затова пък сравнително добре илюстрира националното българско „полу”.

     С „полу” е просмукана цялата ни нова история. Априлското въстание полу-избухва. През 1878 сме полу-освободени (руснаците после правят каквото си искат у нас). Имаме демократична конституция, но не съвсем, тъй като в същото време в Черната джамия бият. Построяваме си капитализъм, но не съвсем, защото си оставаме селска страна. Имаме си и полу-манорхофашизъм, защото сме имали монарх, но не сме имали фашистка партия.

     Емблемата на българското „полу” с бащата, който в едната стая върти чекръка, а в другата синът чете Шопенхауер не е емблема на българската „ускореност”, както би ни се искало. Тези двамата са двете лица на всички български времена, лицата на българската нестаналост, на нашата незавършеност, двете лица на нашето „полу”. Дори и в българския комунизъм имаше нещо „полу”. Полуфабрикат се оказа и новата конституция.

     Логично беше да поживеем и във времето на полу-демокрацията. Компартията се преименува на социалистическа и стана полу-комунистическа и полу-капиталистическа. Десницата неизбежно се оказа полу-дясна. Центризмът като най-дебелашка форма на политическото „полу” превзе политическия живот и разви всякакви форми на полу-идеология и полу-идиотизъм. 

     Едно голямо „полу” е и ГЕРБ. Не само заради идеологическата дезориентация на партията. Мисля, че това е полу-партия, защото не мога да си представя, как на някой от конгресите председателят й ще бъде сменен и тя ще продължи да съществува.

     Като истинска полу-партия ГЕРБ управлява с полу-закони. Последният от тях е полу-законът за тютюнопушенето.

     В Европа не се пуши в заведенията. Това просто изречение има силата на закон. Когато на някого му се допуши, излиза пред кафенето, изпушва една цигара и се връща. Ресторантите там не са полу-разделени на две.

     Мотивирането на половинчатостта на забраната за пушене с трагичното състояние  на тютюнопроизводителите е смехория. Много по-честно щеше да бъде да се издаде наредба, която да задължава всички български граждани, независимо дали са пушачи или не, да закупуват по един пакет цигари дневно с цел подпомагане на тютюнопроизводителите. Така или иначе всички ние даваме онези пари, с които премиерът „плаща” навсякъде и за всичко. Ще дадем и тези. Но аз не виждам изобщо родопските селяни да са по-бедни от врачанските например, за изкупуването на чиято царевица никой не взема специални полумерки.

     (Имам чувството, че българските власти ще продължат да полу-подпомагат родните тютюнопроизводители дори  когато на света няма да остане нито един пушач. Важното е да не се засягат интересите на Догановия електорат, единствените сигурни гласове на всякакви избори, гласове с особено значение при изборите за президент. Явно табаковите лобита натискат непристъпните депутати от мнозинството, така както хотелиерските лобита натискат непристъпното правителството за обявяване на уникалните български „полу-ваканции” около националните празници.)

     Всички инициативи, приели или все още неприели формата на нормативни документи са „полу”. На фаза „полу” са не само всички енергийни проекти, но и решенията по тях (ще полу-строим Белене с инвеститор, внесен от Китай през Сърбия, имаме си и твърди полу-решения за Набуко и за Полу-южен поток).

     Погледнати от още по-високо ние сме държава полу-членка на Европейския съюз, тъй като основното европейско право за свободно движение на капитали и работна ръка, за българите всъщност е полу-право, то не се отнася за цялата територия на съюза. Свързани сме със здрави въжета за еврото, но то не ни е национална валута, което значи, че сме в евро-полу-зоната и можем да си стоим там до края на самото евро.

     Органите, призвани да се борят с българската корупция са полуоргани, тъй като те унищожават и генерират корупцията едновременно. Стотици Красьовци превръщат ВСС в полувисш полу-съдебен полу-съвет. Всичко това пречи на корупцията да стане полу-корупция.

     От друга страна се задава съд, който ще бъде полу-специален и полу-извънреден. Той ще съди полу-престъпниците, защото сега те нито са на свобода като хората, нито са в затвора като истинските престъпници. А  онзи единственият, дето е вече там, постоянно е в полу-отпуски из дискотеките. Съдилищата по принцип са „полу”, понеже осъждат дребните риби, а големите акули се полу-крият демонстративно в джиповете и в сараите си.

     Логично си имаме и полу-държавен глава. Не само заради половинчатите му правомощия. Той явно не иска да бъде президент на всички българи, а полу-президент само на онези от тях, които  харесват новия му проект. Проектът му на свой ред също ще се окаже полу-нов, тъй като все по-вероятно е др. Първанов да се върне на старото си място, начело на старата компартия.

     Че премиерът ни е „полу”, личи отвсякъде. Дълго време полу-лидер на партията си, той винаги разполага минимум с две взаимно отричащи се решения и ги сменя с всяко полувреме от играта на малки вратички. Така всички те се превръщат в полу-решения.

     В пълно състояние на „полу” са българските медии. Те са полу-обърнати в две посоки едновременно – към свободата на говоренето (не на мисленето!) и към властта. Със съвсем епизодични изключения няма критически материали, няма журналистически анализи. Ако същността на една медия е да бъде коректив на властта, то тогава нашите са си просто едни полу-медии.

     Полу-свободна и полу-пазарна е и българската икономика. Тя не представлява състезание между продукти, а борба за политически протекции. Българската икономика се оказа не пазарна, нито свободна, а клиентелистка. Терминът „свободна пазарна икономика” се превърна в гола езикова единица, която трябваше да означи безкрайно дългия преход към българския полу-капитализъм, така и останал, сиромашкият, необявен за политическа цел от нито една партия, включително и от десните. Преходът, в края на който трябваше да ни очаква модерният капитализъм, остана полу-преход с непредвидима и необозрима продължителност.

     Българското „полу” е социална травма с дълбоки корени както в историята, така и в националния ни характер. Явно пребиваването ни на кръстопътя между Изтока и Запада може да бъде географска, но не и историческа или политическа привилегия. Особено когато официалната ни ориентация е прозападна. Щом споменах прозападна ориентация, тутакси пред очите ми израсна поредното голямо „полу”. Дали пък  няма да изобретим нова географска полу-посока – западно-източната?

     През последните две десетилетия българската политика веднъж разкъса успешно лепкавата мрежа на нашето „полу”. Това се случи по повод двете искания за въздушен коридор от страна на НАТО и на Русия по време на Косовската криза и реши категорично геополитическата ориентация на страната.

     За жалост върху този решителен и еднозначен жест през последните десет години се натрупа толкова много полу-луга, че вече се питам дали това наистина се е случило.