Повод за мрачен размисъл

Депутатът от Либерално-демократическата партия на Япония Масатоши Вакабаяши подаде оставка, след като в дисциплинарната комисия на парламента беше представена снимка, на която се вижда как той натиска чужд бутон за гласуване. Това е първият регистриран случай на депутат, нарушил правилата за гласуването в японския парламент, споменават медиите.

Вакабаяши цели десет пъти натискал бутона вместо свой съсед, който отсъствувал през целия ден, мушморока му с мушморок.

„Дяволът ме накара” – каза по-късно Масатоши с наведена глава.

Такова нещо в българския парламент изобщо не може да се случи. Защото в него има система за гласуване, която разпознава пръстовите отпечатъци на гласуващите.

А тази скъпо струваща система беше въведена, защото депутатите масово натискаха чужди бутони при гласуване. За да правят това, те изобщо нямаха нужда да слушат дявола. Достатъчно им беше да слушат председателите на собствените си парламентарни групи, поощряващи това поведение. Което иде да рече, че тези председатели са по-дяволи и от дяволите. Тогава гласуването вместо друг изобщо не беше новина и медиите не го отразяваха. Новина би било, ако някой депутат откаже да гласува вместо друг, но такъв случай не е отбелязван.

Когато тази система беше въведена, натискащите чужди бутони депутати, вместо да се засрамят и вкупом да подадат оставки, като преди това поемат разноските по въвеждането на новата система, викнаха, че с това се нарушават човешките им права. Което означава, че те смятат фалшифицирането на избори за обикновено човешко право. И публично започнаха да правят опити за измама или повреда на системата.

Нека припомним: депутатите са народни представители. Тоест, те са представителна извадка, нещо като квинтесенция и политическа еманация на обществото, които ги е избрало.

Щом еманацията е такава, то какво ли ще е самото избрало ги общество? Известна представа можем да добием от факта, че по полуофициални оценки миналата година в страната е имало два милиона случаи на даване/вземане на подкуп.

Хайде, нека допуснем, че тази оценка е силно преувеличена. Например, двойно. Един милион случая на подкуп в общество от седем милиона пак е чудовищно голямо число.

Корупционната практика е като брака. За да бъде осъществена тя са необходими две страни. Без съгласието на едната случаите на осъществяване ще бъдат изключение, при това – лесно установимо. Два милиона случая годишно говорят за наличието на изключително развито привличане на даващи към вземащи и обратно. Затова вземането на подкуп не е новина. Новина е, когато някой откаже да вземе такъв - например, защото му предлагат много малко. Тогава става медиен герой и едва ли не певци пеят за него песни.

Какво ли пък правителство би излъчило и контролирало тази представителна народна извадка? Човек без да иска се сеща за вица, в който се разказва как министърът на вътрешните работи откраднал на дипломатически прием часовника на чужд посланик. Посланикът пък се жалвал на самия министър-председател. След малко министър-председателят се върнал с часовника. „Министърът изобщо не разбра, когато му го отмъкнах” – успокоил той посланика. 

Ако има нещо смешно в горното, това са мащабите, с които работи. Днешните министри съвсем не са джебчии. Те работят много по-на едро. Погледнете само как се увеличава материалното състояние на някои политици само за един мандат. Държавният глава пък се опитва да продаде на Путин самите държавни интереси.

И така нататък.

До такива мрачни заключения ни доведе анализът на неправомерната постъпка на един нищо и никакъв японски депутат.

Крайно време е японските депутати да престанат да постъпват така, не мислите ли?

Повече текстове от същия автор на: http://kandimirov.com/