КЕНГУРУ СЪД ЗА ТАЛАНТИ

    Трябва да умеем да прощаваме на хората техния талант.

                                                                                    Андрей Колмогоров

През 2007 г., когато не бе допуснат до изпита за директор на Националната опера, защото нямал диплома за висше образование, писах, че унижението на талантите в България продължава – отнасяше се за професор Васко Василев – концерт-майстор на Кралската опера в Лондон.

    Сега опитите на някои журналисти да обиждат Димитър Бербатов по време на пресконференцията за отказването му от националния отбор по футбол ми напомниха за импровизираните съдилища, в които съдиите и свидетелите “скачат”, както кенгури, срещу набедения за виновен човек. От тук и името kangaroo court  - англ. кенгуру съд (1).

     Качил се на футболния Олимп – “Манчестър Юнайтед” – на 13 май 2010 г. в София Димитър Бербатов бе принуден да се оправдава, че е постигнал успехите си с много талант и много труд, с уважение към треньори и публика. Стоящ много етични нива по-високо от безпардонните, дори просташки, въпроси на някои журналисти, маестро Бербатов отново показа, че играе и диалога, както футбола, с мозъка си. И готовността му “като ви омръзне да ви лъжат и да ви манипулират, може да ме потърсите, ако искате футболът ни да върви нагоре”. На този негативен фон някои вестници (“7 дни спорт”, “24 часа”) правят изключение с написаното в тях след пресконференцията. Както и думите на националния треньор Станимир Стоилов: “За мен е било привилегия да работя с него.”

      И справедливото учудване на Бербатов, че повечето журналисти го питат “ще напуснеш ли “Манчестър Юнайтед”, а не изразяват пожелания за успех следващия сезон в “Манчестър Юнайтед”. “Защо е целият негативизъм? Вие сте ми сънародници бе, хора. Аз, като си тръгна, щастливи ли ще ви направя?”

       Артикулирани ясно, кратко и с (дискретна) тъга, в тези въпроси са закодирани едни от най-отрицателните прояви на българската народопсихология: липсата на възхищение от успехите на Другия (2) и липсата на съпричастност с тревогите на Другия – продукти на завистта и комплексите за малоценност. “Всички завистници, всички злобари, хора, които не могат да спат, когато видят някой човек да преуспява” – както е написал Бербатов в блога си.

       Отвратителното “кой си ти”, че казваш, че “си много нависоко”. Липсата на толерантност и респект към другостта – пътят на отдалечаването, след това – разделението. В случая, излизането на най-добрия от националния отбор по футбол. И накрая - диастазата (разпада) на междуличностните отношения, на културата, обществото, държавата. И на футбола, по-точно на институциите, които управляват футбола. Защото явлението “липса-на-възхищение-от-успехите-на-Другия” има системни, не само персонални негативни ефекти.

     Така, вместо да се отнася с уважение и подкрепа, България продължава да унижава талантите си. Защо тогава те да не напускат родината си и защо да се връщат да работят в/за нея?

О, самота с кошмарните претенции

на някава родина,

на отечество!

... Там някъде –

на дъното на самотата – Родина!

Изгнание е тя – и нищо повече!

                                 (Христо Фотев)

     Не разбирам (3) защо позволяваме такава мъка да влиза в душата и на Васко Василев, Димитър Бербатов и още много българи?

______________________________________________________________________

1. Кенгуру съдилищата вземат решенията си на базата на hearsay (англ. – слухове). Преди 15-20 години един талантлив български сърдечносъдов хирург беше осъден на 10 години затвор от кенгуру съд в Солт Лейк Сити, щата Юта. Бил е подложен на големи изпитания и унижения. И на грубостите на затворници. Нeговата спортна и склонна към рискове натура им отвръщала обаче с по-силни крушета. След което ги е карала многократно да повтарят “I apologize”(извинявам се), “Bulgaria is beautiful” и най-артикулирано - “I love Bulgaria”. Но дори и това не сломило безразличието на българското посолство в САЩ и на други български институции – никой от тях не защитил сънародника ни. Понесъл с достойнство американските и българските унижения, колегата се завърна в България с прякора “I love Bulgaria”. Дали сега тя му е обичана и красива, както му е изглеждала от американските затворите, е тема на други разкази.

2. Като си спомним, че “възхищението е привилигия на духовно богатите личности” (проф. Асен Златаров), можем да стигнем до тревожния извод, че духовните личности са много малко в България.

3. През 1770 г. капитан Джеймс Кук достига с кораба си “непознатата южна страна” (Terra Australis incognita). Когато за първи път видял поскачащите по поляните макроподи (животни с широки стъпала), запитал местните хора за името им. Един от аборигените му отговорил с думата “kangaroo”, която на местния език означавала “не ви разбирам”. Но за капитан Кук, след това и за всички други хора по света, “kangaroo” остава името на поскачащите животни по поляните и пътищата на Австралия.