Класова коалиция

Англия преживя дълбоко сътресение. Наложи й се да си направи коалиционно правителство. Това й се случва рядко и само при много извънредни обстоятелства. Например по време на война.

Английската политика е дълбоко конфронтационна и състезателна,

основана e на ожесточен дебат, на победа и на загуба, не на консенсус

Залата на парламента е специално обзаведена за битки. Едната партия седи от едната страна, другата седи срещу нея. По средата има маса, нещо като арена, от двете страни на която застават министър-председателят и лидерът на опозицията и безмилостно се нападат и ругаят.

Техните съпартийци крещят като на мач. Основната работа на председателя на парламента, изглежда, е да призовава към ред и спокойствие. Той дори е известен с прозвището Order! Order! ("Ред! Ред!").

Всяко добро училище (в английския случай това обикновено означава частно училище), има клуб за дебати, където

децата се учат да се състезават с аргументи

преди още да са навлезли в пубертета. Ако после отидат в някой от най-добрите университети (най-вече Оксфорд и Кембридж), те често стават членове на университетския дебатен клуб, където продължават да шлифоват словесните си гладиаторските си умения.

Английската публика обича битки с ясен победител

Една от най-грандиозните битки в страната е класовата борба. С идването на Тони Блеър на власт пред 13 години класовата борба сякаш излезе малко от мода.

Тогава младият лидер на лейбъристите (партията на работниците и профсъюзите) се оказа по-скоро идеален млад консерватор, отколкото представителен за класата, която партията му се очакваше да представлява.

Тони Блеър сложи край на идеологическия социализъм, като премахна от партийната си конституция приоритета на обществената собственост (след като това вече беше се случило в бившия комунистически свят, включително България).

Така битката на работници с работодатели избледня.

Преди три години обаче лейбъристите, по стар английски политически обичай, изхвърлиха лидера си. Така Гордън Браун стана министър-председател. Работата с Гордън Браун е особена. Той е някак генетично ляв. Високо образован е, но няма онази дебатна подготовка, която преминалите през елитния образователен сектор в страната имат.

Освен това е сприхав, има тик и само едно око. На всичко отгоре е интелектуалец. Всичко това го смаза и той загуби изборите. Тази загуба беше вероятно и последната агония на традиционното ляво морално политическо поведение в Англия.

Всички можем да тъгуваме, защото лявото в Англия е произвело от войната насам някои от най-колоритните политици. В крайна сметка много по-привлекателно е да защитаваш правата на угнетените и експлоатираните, вместо да се бориш за еснафската средна класа. Загубата обаче изглежда окончателна.

Следващият лейбъристки лидер ще бъде представител на друга класа. Той ще прилича на Тони Блеър (най-вероятно Дейвид Милибанд или брат му) – умен, бърз, полиран в политическия дебат и с маниер на човек, който предпочита италианска кухня вместо печен говежди бут с преварени зеленчуци и душ вместо вана.

Докато обаче Лейбъристката партия все още преживява драмата на класовата си трансформация, избирателят, без да си дава много ясна сметка за това, гласува за класа, за която постоянно твърди, че не може да понася. Новата коалиция между консерватори и либералдемократи е всъщност

коалиция на две училища и два университета

Училищата са "Итън" и "Уестминстър", университетите са Оксфорд и Кембридж. Дейвид Камерън е завършил "Итън" и Оксфорд, а Ник Клег – "Уестминстър" и Кембридж.

Тяхната надпревара беше като сто и осемдесет годишното гребно състезание на Темза между лодките на двата университета. Гордън Браун можеше само да ги наблюдава от надуваемата си лодка, независимо че имаше достатъчно силни аргументи, с които да се включи.

След изборите уж ненавиждащите се либералдемократи (които са рожба на сливане на отцепила се част от лейбъристите и либералната партия – древен опонент на консерваторите) и консерватори

се оказаха с неразличими лидери

Ник и Дейвид (както хората си ги наричат) са на една възраст, еднакво високи, сигурно носят същия размер ризи и обувки, и двамата са свързани със средно аристократични фамилии, отдадени на политиката от невръстна възраст (още една новост в британската политика), със сходно чувство за хумор, идентични жестове, сходни съпруги.

Някой съвсем основателно каза, че те си приличат много повече, отколкото двамата братя Милибанд (и двамата възпитаници на Оксфорд), които вече влязоха в битка един с друг за лидерството на Лейбъристката партия.

Колкото и необичайно да е за британската политика да формира коалиции и колкото и катастрофална да изглеждаше на много избиратели перспективата в парламента да няма абсолютно мнозинство,

Ник и Дейвид се разбраха с един поглед

Разбира се, и двамата трябваше да убедят своите по-традиционни и принципни съпартийци, че съжителството на двете партии не е равносилно на национално предателство.

Особено за либералдемократите, които в голяма степен държаха развръзката в ръцете си, коалицията с консерваторите беше много трудна за преглъщане греховна хапка. Но в името на националния интерес или по-скоро заради уникалния за третата партия шанс да влязат във властта те се жертваха.

Сега Великобритания си има солидна класова коалиция и правителство, в което преобладават завършилите Оксфорд и Кембридж и няколкото най-елитни средни училища на страната – "Уестминстър", "Итън", "Сейнт Поулс". Буквално допреди седмици се смяташе, че този произход вече е пречка за влизане във властта. Оказа се точно обратното.

*Авторът е председател на УС на Българско училище по политика. Още текстове от него - на блога му www.julianpopov.com>
 

От: http://dnevnik.bg/