“ЗАЩОТО НЕ СЪМ ВАРВАРИН” 70 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЙОСИФ БРОДСКИ

Йосиф Бродски ни показа какво точно трябва да бъде човекът в една епоха на нечовешки изпитания. Една епоха, която убиваше писателите, а самият него прати на заточение и после го изгони от родината. Вече прокуден, той отново доказа духовната си независимост. Направи го пак заради „своята лична цивилизация“ и заради разбирането си, че „сама по себе си действи­телността не струва пет пари“. Бродски гледаше с болка и тъга на епохата. На света, какъвто го виждаше, той противопостави творчеството си и своя начин на живот. Той вярваше в силата на изкуството и в това отношение е характерна мисълта му: „Ако изкуството изобщо учи хората на нещо, то е да станат като изкуството – не като другите хора“. За него самата история на изкуството бе „история на добавяне и пречистване, на разширяване на кръгозора на човешката чувствителност“.

Мисля си, че Бродски е сред най-значимото, до което може да се добере духът, отстоявайки своята неподкупност и свобода. Собственото му творчество бе мотивирано „от личния стремеж към святост, към самоусъвършенстване“. И завърши с постигнатата святост. Питам се коя невидима ръка го подкрепяше, когато го изправиха пред съда? Кой глас му бе нашепвал как да се държи достойно? Откъде бе намерил сили да оцелее морално и духовно в затворите и лудниците? Струва ми си, че отговорът е в думата „призвание“, а може би и в думата „благодат“. Бродски бе призван да бъде изключение. Нему се падна да потвърди правотата на Спиноза, спо­ред ко­го­то „всич­ко въз­ви­ше­но е кол­ко­то трудно, тол­ко­ва и ряд­ко“. Така по­етът про­дъл­жи онова, ко­ето бя­ха пре­ди не­го жи­во­тът и твор­чес­ка­та съд­ба на Манделщам, Цветаева и Ахматова.

Опитвам се да си го пред­с­та­вя по вре­ме на за­то­че­ни­ето му. Виждам го там как че­те с реч­ник чуж­ди­те поети. Виждам го съв­сем млад, поч­ти юно­ша как раз­го­ва­ря с Ахматова, по­вяр­ва­ла вед­на­га в не­го­ва­та изключителност. И после, пред­с­та­вям си го пак, на­пус­кащ за­ви­на­ги ро­ди­на­та­та си, за да по­лу­чи не след дъл­го и Нобеловата награда. Присъдиха му я за не­го­во­то творчество, но и за­ра­ди чо­веш­ко­то му величие. А пос­ле – ето го аме­ри­кан­с­ки професор, тъл­ку­ващ сти­хо­ве­те на рим­ля­ни­те и гърците, на сво­ите съ­оте­чес­т­ве­ни­ци и Одън... А ето го и за­ед­но с Чеслав Милош. И нак­рая – ето го Бродски, пог­ре­бан в лю­би­ма­та му Венеция.

Бродски казва, че „нас­тъп­ва­ща­та епоха, об­но­вя­ва­щи­ят се свят ще е по-мал­ко духовен, по-релативистки, по-безличен, бих казал, по-мал­ко чо­ве­чен“. И то­ва из­ле­зе вярно, как­то и другото, про­из­не­се­но от не­го в стиховете, есе­та­та и ин­тер­вю­та­та му. Например това: „Политиката е най-дол­но­то рав­ни­ще на ду­хов­ния жи­вот“. И това: „Всеки, кой­то сим­па­ти­зи­ра на по­ли­ти­чес­ка система, уни­що­жи­ла шейсет ми­ли­она по­да­ни­ци за­ра­ди ук­реп­ва­не на ста­бил­нос­т­та си, тряб­ва да бъ­де ос­ви­де­тел­с­т­ван ка­то пъ­лен иди­от“.

 Преди го­ди­ни ак­тьо­рът Ицко Финци го бе­ше ка­нил да дой­де в България, но Бродски от­ка­за по­ра­ди сво­ята заетост. В Полша го удос­то­иха с по­чет­но­то зва­ние „док­тор хо­но­рис ка­уза“, но у нас не се сетиха. Не се се­ти­ха да по­че­тат и Милош, и Збигнев Херберт. Малкото ни оп­рав­да­ние е, че се­га по­не и три­ма­та ги пре­веждаме.

В едно от многото си интервюта Бродски казва, че вече му е „писнало от хората“ и че предпочита предметите. Знам, че трябва да е имал основание за подобни думи, дори и те да са израз на временно угнетение. Но дори и да означават трайно убеждение, мисля си, че той пак е имал право. Защото е Йосиф Бродски!

                                                               Божидар Кунчев

                         ЙОСИФ БРОДСКИ

“Влиянието на поета се простира отвъд пределите на определения му земен срок. Поетът променя обществото по косвен начин. Той променя езика му, дикцията му, той влияе на степента на общественото самосъзнание./.../ Поетът има само едно задължение пред обществото, а по-точно – да пише добре. Тоест това задължение е към езика. Всъщност поетът е слуга на езика. Той е и слуга на езика, и негов пазител, и негов двигател”.

“Способността да виждаш смисъл там, където по всяка вероятност няма, е професионална черта от професията на поета”. 

“всяко творчество е молитва по своята същност. Всяко творчество е насочено към ухото на Всемогъщия. В това на практика е същността на изкуството. Безусловно е така. Дори стихотворението да не е молитва, то се привежда в движение от същия механизъм – молитвения”.

“Да, езикът е мощен катализатор на процеса на познание. Точно затова го обожествявам”.

“Много ми е трудно да отделя пишещия от творчеството му. Ако нечии съчинения ми харесват, неизменно ми е симпатичен и самият човек. Иначе просто не става”.

“едва ли можем да достигнем еднакви висоти в живота и в творчеството, в едното от двете неща ще трябва да свалим летвата – и по-добре това да е в живота”.

 “Все пак поетическата идея за безкрайността е много по-всеобемаща от съответните представи на дадена конкретна религия/.../ .

“Обществото натрапва на поета ролята на светец, която той изобщо не е в състояние да играе”.

“В живота просто има по-малко варианти, отколкото в изкуството, понеже материалът на последното е много по-гъвкав и неизчерпаем. Няма нищо по-бездарно от това да се разглежда творчеството като житейски резултат, като последица от едни или други обстоятелства. Поетът съчинява заради езика, а не заради това, че “тя ме напусна”.

“ролята на писателя и твореца е да покаже на хората истинския мащаб на нещата. Мисля например, че добрият писател дава представа за живота като за дълга верига и добрият писател може много точно да посочи нашата брънка в тази верига. Или поне ви дава възможност да се самоопределите, да си намерите брънката в тази верига”.

“Не мисля, че такова определение – песимистично, оптимистично – изобщо подхожда на поезията”.

“Добрата поезия имитира живота”.

“Езикът е началото на началата. Ако за мен Бог съществува, той е именно езикът”

“Единственото, в което наистина  вярвам, което ми дава опора в живота, е езикът”.

“В крайна сметка всеки литератор се стреми към едно и също – да настигне или да задържи изгубеното или протичащото време” .

“на практика литературата не е за живота, пък и самият живот не е за живота – а за две категории, повече или по-малко за две: за пространството и времето”.

 “Ако нещо ни отличава от животинското царство, това е езикът, а после поезията: тя е висша форма на езика, тя е средството за еволюция на биологичния ни вид, нейната антропологична цел”. 

“В края на краищата в нашата вече почти постхристиянска ера литературата и може би историята са единствените източници на етично възпитание”.

 “Авторите, които наричаме древни,  превъзхождат съвременните във всички отношения – поне от моя гледна точка. Това превъзходство се състои дори само във факта, че светоусещането, присъщо на нашата епоха – цялата тази фрагментарност, раздробеност на съзнанието, несигурността в йерархиите земни и небесни, усещането за някаква обща обреченост и поражданата от това усещане една или друга форма на стоицизъм – е изключително подробно изразено, дори по-добре да се каже осветено от авторите на така наречената древност. Съвременната литература в най-добрия случай се оказва коментар към древната литература, бележки в полетата на Лукреций или Овидий”.

“На античността е присъщ пряк – без посредници – поглед към света: поглед, невъоръжен с никаква оптика, еднствената призма, през която се пречупва светът, е вашето собствено кристалче, дори сълзата съзнателно е махната от окото ви, за да се избегне размиването. Авторите, които наричаме древни, са били изключително трезви, остроумни и доста сдържани във възторзите и вайканията си хора”. 

“Изобщо в живота няма нищо лошо. Единственото лошо в него според мен е неговата предсказуемост”. 

“За равнодушието си към културата обществото се разплаща най-напред с гражданските си свободи. Стесняването на културния кръгозор е майка на стесняването на полтическия кръгозор. Нищо не проправя така пътя на тиранията, както културната самокастрация. Когато после почват да секат глави, то даже е логично”.

“Времето уподобява човека на себе си. Възраждането създаде образа на човека на действието, който по-нататък бе доразвит от Просвещението и епохата на романтизма. И ще отбележа, че идеалът за човека на действието, независимо от природата на това действие, е зареден с лоши последици. Защото след действието идва  идеята за последователността, една от най-пагубните идеи. Да речем, последователният вариант на комунизма или фашизма е концлагерът. Последователно проведената религиозна идея се превръща в догма. И т.н.”.

“Когато обстоятелствата са срещу теб, се изправяш пред избор – да се предадеш или да се опиташ да се противопоставиш. Предпочитам да се противопоставям, доколкото е възможно. Та това е философията ми, нищо особено”. 

“Мисля обаче, че настъпващата епоха, обновяващият се свят ще е по-малко духовен, по-релативистки, по-безличен, бих казал, по-малко човечен. За мен това е съвсем очевидно. Но не виждам необходимост да правим каквито и да било жертви”.

“Аз съм вероятно християнин, но не в смисъл, че съм католик или православен. Християнин съм, защото не съм варварин. Някои неща  в християнството ми харесват. Всъщност много неща. /.../ Харесва ми Старият завет, предпочитам го, понеже тази книга по дух е по-възвишена и... по-малко всепрощаваща. В Стария завет ми харесва мисълта за правосъдието, не за конкретно правосъдие, за Божието, и това, че там непрекъснато се говори за личната отговорност. Той отхвърля всички оправдания, които дава на хората Евангелието./.../ В Евангелието ми харесва онова, което развива идеологията на Стария завет”.

“Изобщо не смятам, че всички хора са лоши. Просто твърдя, че хората могат да правят лоши неща, да вършат зло, че имат невероятна способност за това./.../ Всъщност хората са предразположени еднакво и към доброто, и към злото. Но доколкото знам, предпочитат лесните решения, а да направиш зло е по-лесно, отколкото да направиш добро./.../ Хората предпочитат да опростят решението на задачата”.

“С оглед на днешните обстоятелства ме учудва само едно: относително честите прояви на човешка порядъчност, на благородство, ако щете. Защото като цяло ситуацията изобщо не предполага порядъчност, да не говорим за праведност”.

“Без да познаваш робството обаче не е възможно да вкусиш свободата, понеже всичко в този свят е свързано. За каква свобода може да се говори, след като физическата ни свобода се определя от държавата, политическата свобода – от робството, и дори религиозната свобода, ако ще говорим за християнството, се определя от Страшния съд?”.

“По принцип не съм привърженик на религиозните ритуали и на формалното богослужение. Придържам се към представата за Бог като носител на абсолютно случайна, от нищо необусловена воля. Противник съм на търгашеската психология, която пронизва християнството: направи това и това и ще получиш това и това, нали. Да не говорим за: уповавай се на безкрайното Божие милосърдие. Това си е на практика антропоморфизъм. По-близък ми е старозаветният Бог, който наказва...”.

“човешкото съзнание е йерархично. Всеки възпитан в лоното на каквато и да било идеология или някакакви принципи си прави стълбичка, на върха на която има или цар, или Бог, или началник, или идея, която играе ролята на началник”. 

“Не вярвам в безкрайната сила на разума, на рационалното начало. В рационалното вярвам, дотолкова, доколкото е способно да ме доближи до ирационалното. Когато рационалното те напуска, за известно време изпадаш в паника. Но именно тук те чакат откровенията – в тази гранична полоса, на ръба на рационалното и ирационалното. Преживях две-три такива отражения и те оставиха в мен дълбока следа”.

“Ако живееш достатъчно дълго, виждаш, че дребните отстъпки водят до големи загуби. И ти се иска по-открито да заявиш позицията си, понеже това много те тормози”.

 “Често си мисля колко е безсмислено всичко – с две-три изключения: да пишеш, да слушаш музика, да се опитваш да мислиш. А останалото...”.

“Всеки, който симпатизира на политическа система, унищожила шейсет милиона поданици заради укрепване на стабилността си, трябва да бъде освидетелстван като пълен идиот. В най-добрия случай диагнозата може да е забавено развитие”.

“влаковете, които пътуват към бъдещето, спират в концлагери и до газови камери.

        Свободата има и тъжна страна – в известен смисъл е задънена улица: няма какво повече да искате, няма към какво да се стремите. И последица от това е лумващата у хората nostalgie de la boue /тъгуване по мръсотията/ и не бих имал нищо против, ако адептите й, поклонниците на Маркс, не я удовлетворяват за сметка на живите.

        Мисля, че има и още нещо: всички сме вкарани в психологически капан, заложен от нашата цивилизация. Мама, бавачката, кой ли не, още от мънички ни убеждават, че животът е прекрасен, че човекът е прекрасен, че доброто побеждава злото и че лошият вълк никога няма да дойде. И когато се сблъскваме с нещо омерзително, първата ни реакция е: не може да бъде, станала е някаква грешка – допуснали сме я ние или, още по-добре, някой друг. Майките би трябвало да разказват на децата, че в петдесет процента от случаите лошият вълк наистина цъфва на прага и изглежда съвсем като нас”.

“не съм сигурен, че който и да било трябва да насажда идеите си urbi et orbi – в прекия смисъл на тези думи”

“Мисля, че мъдростта обикновено е плод на преживяна криза. Стига кризата да не ви смаже, тя поражда неувереност и отчаяние, а тъкмо те са бащата и майката на мъдростта. Всъщност не смятам, че до мъдростта се стига единствено чрез страдание: всяко правило си има изключения и съм виждал как мъдростта се придобива и чрез щастие. Но това не се случва често”.

“интересно ми е само какво прави времето с човека, как го смалява, променя, за каква цел го използва”.

“аз наистина се интересувам по-скоро от причините, отколкото от последиците. Повече ме интересува злото само по себе си, вулгарността сама по себе си, отколкото проявленията им в даден момент”.

“Най-голямото престъпление на комунизма е в това, че той разрушава екзистенциалната свобода на гражданите. Хората умишлено биват ограничавани, ограбвани, притеснявани./.../ Най-страшното, което прави комунизмът с човека, е видиотяването му, и то за цял живот”. 

“прочетох някои работи на руския философ Лев Шестов и видях у него много от моите собствени идеи”.

“Историята не се повтаря – тя стои на едно място. Тя е като оная крава, която, както и да я храниш, не дава повече от два литра мляко. Както и да я храниш и колкото и да й стискаш вимето. Предела на историята поставят именно обектите й – тоест хората. Всички ние сме свикнали с линейното възприемане на историческия процес, което предполага качествени промени – било в съзнанието на хората, било в структурата на обществото; в най-добрия случай в света на идеите.

        На практика обаче можем да говорим сериозно единствено за историята на костюма, понеже генетично човек изобщо не се е променил – поне през последните две хилядолетия”.

“с изключение на скоростта, новото време не е дало на човека нито една нова концепция. Двайсети век настъпва само от гледна точка на календара; от гледна точка на съзнанието колкото по-съвременен е човек, толкова е по-древен”.

“Колкото до качествените промени в човешкото съзнание, във всеки случай става въпрос не за натрупване, а за загуба – на определени понятия, идеи, дори, ако щете, знания, които съвременникът вади от главата си и вкарва в компютъра. На развитието на обществото пък изобщо не ми се ще да се спирам.

        Затова древните развалини са наши развалини”.

“съзнанието е незрима субстанция, до която рано или късно доживява всеки роден на този свят, също както на всеки му побелява косата, дораства, така да се каже. Бих добавил още, че светоусещането, изразено в елино-римската култура, е по-достоверно, по-убедително от светоусещането, натрапено ни впоследствие от културната  традиция на християнството; че политеизмът на античността е много по-естествен от монотеизма на последното хилядолетие с неговата неизбежна задушаваща йерархичност на съзнанието, чийто непосредствен резултат се оказва авторитарната държава”.

“Занимавам се изключително със собствения си – дори не точно живот, а с вътрешната си история. В какво успях и в какво не успях, когато бърках; със своята вина или невинност. Общо взето, изключително с вътрешни работи. Останалото не ме интересува особено”.

“вече съм свикнал с това каква роля играе в живота ми абсурдът. Дори си мисля, че точно така трябва да бъде. Колкото по-неизбежно и по-нелепо – толкова по-добре, толкова по-истински”. 

“крайната цел на съществуването трябва да е обусловена от етическа позиция, от етическа оценка”. 

--------------------

Мислите на Йосиф Бродски се намират в книгите  “Разговори с Йосиф Бродски”. Преводът от руски е на Бойко Ламбовски. “Факел експрес”, 2000г. и в “Отделяне от себе си” – преводът от руски е на Иван Тотоманов. “Факел експрес”, 2006 г.