ДВА ПРЕЗИДЕНТА – ДВА СВЯТА (Началото на края)

Антикомунист ли е, да речем, Симеон Дянков? Човек, за щастие, не е консерва, на която да залепиш етикет. За един кратък живот човек може да бъде много неща, но  всеки знае много добре, че поляците са антикомунисти, че чехите са антикомунисти, както  и повечето от останалите източно-европейци. Антикомунисти ли са българите? Ако се съди по форумите, те днес  са 96.4 % антикомунисти – също толкова колкото, според комунистите, българите гласуваха за тях преди 1989. С една дума политическото махало сега е напълно на другия край.

В България думата “антикомунист» забележимо не се използва, може би от политическа предразсъдъчност, може би от чувство за гузност на нация, която е приела подчинението си на тая идеология или е симпатизирала с нея, поне в по-голямата си част, за десетки години. За мнозина страхът, насаден от Българската Комунистическа Партия,  продължава и сега. В държава, в която държавния глава, и повечето партийни водачи са продукт на най-репресивния апарат в историята на страната - Държавна Сигурност – освобождаването от тоя страх е въпрос на дълго и трудно осъзнаване на свободата. Ако не друго, думата «комунист» е вече определено мръсна дума, а това е все пак напредък.

Защо например Вацлав Хавел е антикомунист?  Ето неговия девиз: «Истината и любовта трябва да надделеят над лъжата и омразата». Комунизмът, с една дума, влиза в списъка на всички останали репресивни и насилствени движения и в него няма нищо универсално или общочовешко. «Мы новый мир построим!» - беше техния девиз,  но до него трябва да сложим  надписа над вратата на концлагера «Соловки»: «Железним кулаком загоним вам к счастью!» С една дума, те не ни позволяват дори да сме нещастни.

Днес ние знаем, например, че Гоце Първанов е комунист, стопроцентов комунист, който вече не ще да бъде наричан така. На всичкото им пъчене на гърди, на целия им помпозен речник  той се срамува  да каже,  че е ченге и комунист. Срамът никога не е бил част от партийната етика и ако това е причината  ние сме готови да му простим, но не и ако се страхува.

Можем да виним българите, че при комунизма са живели в бедна и изолирана страна със слаба градска култура и че в такава среда не могат да се пръкнат Вацлав Хавелци. Революциите стават в градовете - в градове като Прага, където сталинизма не може да пусне корени и където цивилизация е не само дума, а факт. Но двадесет години след като комунизма се самонокаутира вече можем да видим кога един човек се радва на свободата на словото, без да държи сметка дали е антикомунист или не. Когато Дянков каже: «Първанов да се занимава с история на комунизма и да не се меси в икономиката!», той му припомня, че за да си отваря устата сега, това ченге е трябвало преди това старателно да заличи 36 страници от досието си. За да сме по-наясно със сравнението на Вацлав Хавел с Гоце Първанов, ще публикуваме в превод  т.н. «Харта 77» - този забележителен документ на чешките дисиденти, което  ченгетата на Гоце Първанов никога не публикуваха. Закъснението е огромно, но това е разликата между  чешкото отношение към комунизма и българското. Там е Вацлав Хавел, а тук е Гоце Първанов; там е един пълен с достойнство човек, приел затвор и тормоз, за да победи над лъжата и за да е свободен човешкия дух, подписал документа заедно с още 266 други личности със съвест,  а тук дори и след двадесет години над страната президентства един пребоядисан комунист с особен талант към лъжата и с дълговременната задача да помогне за безболезненото преминаване от комунизъм към капитализъм, за да може неговата партия да оживее.

 От годината на Хартата - 1977 са минали 33 години, но българите и досега имат президент, който не знае да каже и две думи за човешкия дух, за свободата, за човешките права или просто за любовта. Такива думи липсват в неговия речник, тъй като те липсват от речника на неговата партия, още повече от речника на Държавна Сигурност, на които той е служел през цялото това време.

Харта 77 е преди всичко морална позиция на група чехословашки дисиденти, които още тогава са оформили своята гражданска позиция срещу абсурда на комунизма. Ако в България липсват такива дисиденти, няма нищо лошо ако българите се възползват от тоя манифест, в центъра на който е смисъла на човешкия живот.

                                                                          -------------------------------

                                                                                  ХАРТА 77

На 13 октомври 1976 година в гражданския кодекс на ЧССР беше вписан и «Международния договор за гражданските и политически свободи», както и «Международния договор за икономически, обществени и културни права», които бяха подписани от името на Чехословакия в 1968, потвърдени в Хелзинки в 1975 и влезли в сила в Чехословакия на 23 март 1976. От тогава нашите граждани имат правото, а нашата държава задължението да се води от тези права.

Свободите и правата на хората, гарантирани от тези договори, са важен фактор за цивилизацията, за която много прогресивни сили през цялата история са се стремяли и тяхното приложение би било огромна помощ за развитието на хуманизма в нашето общество. Ние, следователно, приветстваме присъединяването на Чехословашката Социалистическа република към тия договори.

Тяхното публикуване обаче ни  припомня незабавно колко човешки права в момента са, за съжаление, само на хартия. Напълно илюзорно например е правото на свобода на изразяване, гарантирано от член 19 на първия договор.

Десетки хиляди граждани не са допуснати да работят по техните специалности просто защото тяхното мнение не съвпада с официалното. В същото време те са често обект на най-различна дискриминация и преследване от страна на властите и обществените организации; те са лишени от всяка възможност да защитят себе си и фактически са жертви на апартейд.

Стотици хиляди други граждани са лишени от правото на «свобода от страха» (въведението към първия договор) понеже те са принудени да живеят в постоянна опасност че ако изразят своето мнение те ще бъдат лишени от работа или от други възможности.

 В противоречие с член 13 от втория договор, гарантиращ за всички правата на образование, хиляди млади хора са лишени от възможността да учат заради техните възгледи или тези на родителите им. Неизвестен е броят на гражданите, които живеят в страх че децата им ще бъдат лишени от образование ако изразят публично убежденията си.

Приложението на правото на  «свобода  да се търси, получава и разпространява  информация и идеи от всякакъв вид, без ограничения, без значение устно, писмено или в печатна форма или във вид на изкуство» (точка 2, член 13 от първия договор) е обект на преследване не само извън страната, но и съдебно, често под прикритието на криминални обвинения.

Публичната свобода на словото е задушена от централен контрол върху цялата преса, както и издателската и културна дейност. Никакви политически, философски или научни мнения или артистична свобода, дори и минимално различни от официалната идеология и естетика, нямат шанс да бъдат публикувани; открита критика на кризисни явления е невъзможна; публична защита на индивида срещу неверни или обидни обвинения от страна на официалната пропаганда е немислима (правна защита за «атака срещу чест и репутация», недвусмислено гарантирани в член 17 в първия договор е практически невъзможна); фалшиви обвинения не могат да бъдат оспорвани и всеки опит да бъдат оспорвани или отхвърлени чрез правна защита е напразен; в областта на духовната и културна сфера открита дискусия е забранена. Към много научни и културни работници се прилага дискриминация просто защото преди години те са изразили открито мнения срещу някоя временна политическа власт.

Свободата на религиозно изповедание, специално гарантирано в член 18 от първия договор, е постоянно ограничавана чрез контрол над дейността на църквата, чиито служители са постоянно заплашвани, че ще загубят благоволението на властта и възможността да изпълняват своите задължения, тоест заплахи за отнемане на средствата им за преживяване или други мерки, заплахи срещу тези, които изразяват вярата си словесно или с дела, подтискане на самото религиозно проповядване и т.н.

Главният инструмент за ограничаване и често за пълното подтискане на човешките права е системата за фактическо подчинение  на всички институции  и организации в държавата на политическите директиви на апарата на управляващата партия и спорните решения на влиятелни индивиди. Конституцията на ЧССР, както и други закони и норми, не определят изобщо рамките за взимането на такива решения; те се вземат задкулисно, често само устно, без знанието на гражданите в страната и без никакъв контрол; тези, които вземат решенията, не отговарят пред никого, освен пред себе си и своята иерархия и те са тези, чието влияние е решаващо за дейността на законодателните и изпълнителните органи на държавната администрация, съдилищата, профсъюзите и други обществени организациии, партии, предприятия, институти и училища, като техните заповеди са по-важни от закона. Ако една организация или гражданин се окажат в конфликт с нарежданията отгоре, те не могат да се обърнат към никаква независима институция понеже такава не съществува. Това са сериозни ограничения на правата съгласно член 21 и 22 от първия договор (правото на събрание и забраната на всякакво ограничение  за това), както и член 25 (равноправие в управлението на обществена дейност) и член 36 (премахването на всякаква дискриминация със закон). Това положение не позволява на работниците и на всички останали трудови хора да организират профсъюзи и други организации и да използват правото си на стачки (точка 1, член 8 от втория договор).

Други граждански права, включително изрична забрана за «намеса в частния живот, семейството, дома и кореспонденцията» (член 17 от първия договор), са опасно нарушавани от факта, че Министерството на вътрешните работи с различни средства контролира живота на гражданите, като например подслушване на телефони, следене, претърсване на жилища, създаването на мрежа от информатори от самото население (често набирани чрез непозволени заплахи или обратното – с  обещания) и т.н. Това министерство се намесва често във вземането на решения от работодателите или подтиква към дискриминационни  кампании в работата на различни организации и служби, влияе на съдебните власти и организира пропагандни кампании в пресата. Тази дейност не е част от закона – тя се провежда тайно и гражданите нямат защита срещу нея.

При  политически мотивирани криминални случаи разследващите органи нарушават правата на обвинените и на тяхната правна защита, които са гарантирани от  член 14 на първия договор, както и от самото чехословашко законодателство. В затвора такива хора се третират по начин унижаващ човешкото достойнство, здравето им е заплашено и се правят опити за тяхното морално унищожаване.  

Нарушава се и точка 2 от член 12 в първия договор за свободно пътуване извън страната под претекста за «защита на националната сигурност»  и няколко други невъзможни за изпълнение причини. Визи на чужденци се дават произволно и много от тях не могат да посетят Чехословакия защото те може да са имали работен или приятелски контакт с хора, които са дискриминирани от властта.

Тъй като този документ (Харта 77) може да бъде публикуван само в чуждата преса, много граждани намират всякакви начини да обърнат внимание за системното нарушаване на човешките права и демократични свободи, а в някои случаи търсят промени. Но в повечето случаи техните протести остават без отговор или те самите се подлагат на разследване.

Отговорността за спазването на гражданските права в страната пада преди всичко върху политическата и държавна власт, но не само върху нея. Всеки един от нас има дял в отговорността за общото положение, а от тук за спазването на приетите договори, които са задължителни не само за правителството, но и за гражданите.

Чувството за съпричастност, вяра в идеята за гражданска ангажираност и общата нужда да търсим нови начини за изразяване ни доведе до идеята за създаване на Харта 77, раждането на която ние обявяваме днес.

Харта 77 е свободно и открито сдружение на хора с различни убеждения, различна вяра и професии, свързани от желанието – общо или индивидуално, да настояват за спазване на човешките права в нашата страна и останалия свят, права, признати от международни договори, от Заключителната Декларация в Хелзинки и много други международни договори срещу войната, насилието, обществените и духовни репресии, изразени като цяло в Декларацията за Човешките Права на Обединените Нации.

Харта 77  стана възможна чрез солидарността и приятелството  на хора, които споделят загрижеността си за съдбата на идеалите, с които те са свързали живота и работата си.

Харта 77 не е организация, няма устав или организирано членство. Всеки, който е съгласен и поддържа идеите й е неин член.

Харта 77 не е основа за опозиционна политическа дейност – тя е в полза на обществото, както много други примери на граждански инициативи в много други страни на Запад и Изток. Тя няма за цел да изложи програма за обществена и политическа реформа, а да започне конструктивен диалог с политическата и държавна власт и специално да обърне внимание на многобройните нарушения на човешките и граждански права, да подготвя документирането им, да предлага решения и предложения с цел да се гарантират тези права и да съдейства като посредник в случаи на нарушаването им.

Символичното име на Хартата – Харта 77 – подчертава нейното появяване на прага на година, която беше обявена за година на правата на политическите затворници и в която Белградската конференция трябва да наблюдава за изпълнението на задълженията поети от Хелзинки.

Ние, подписалите декларацията, избираме Професор Иржи Хайек, Доктора на Науките Вацлав Хавел и Професор Ян Паточка за говорители на Харта 77. Като такива те имат пълното право да я представят пред държавата и други организации в нашата страна и в чужбина и да гарантират чрез подписите си автентичността на документите свързани с нея. Ние и всички други, които се присъединят към нас, ще вземат участие в  преговори, ще поемат определени дейности и ще поемат  с нас всички отговорности.

Ние вярваме, че Харта 77 ще допринесе всички граждани на Чехословакия да работят и живеят като свободни хора.

1.1.1977