ОЩЕ ПАНАИРНИ СПОМЕНИ - БОЙ, РЕЗИЛ И АВАНТА

Евгений Тодоров

Коментарите след предишния панаирен постинг отприщиха още спомени. Чувствам се задължен да ги опиша.

За панаира е писано толкова много. Аз самият съм написал стотици възторжени страници за тази витрина на българския възход. Освен, че получавах пари за тази работа, до известна степен си вярвах. И не само аз.

Из панаирното градче щъкаха хиляди патриотично настроени българи – цъкаха от възхищение и се радваха, че България върви напред.

Мисля, че бях първият журналист, който тръгна да прави анкети с обикновени хора – без подбор и подготовка. Оказа се, че няма нищо страшно – посетителите така възхваляваха успехите на социалистическата ни икономика, че човек не можеше да не вярва, че това е така.

Ако имаше мърморковци, те просто бягаха от камерата.

В онези години всеки трудов пловдивчанин имаше право на един ден „панаирни” – не ходеше на работа, само се обаждаше, че ще ходи на панаира.

Някои по-практични служители лъжеха, че ще ходят на панаир, а в това време вършеха някоя по-полезна според тях къщна работа.

Като ученици ни водеха под строй.

Още на втората палата се „загубвахме” и тръгвахме да се борим за „списания” – т.е. за рекламни материали.

Вечер се прибирахме с наръч лъскави дипляни и листовки, които не вършеха никаква работа – не ставаха даже за бърсане на задници, тъй като хартията беше твърде корава и лъскава.

За всяко листче имаше бой.

Единствено без бой се сдобих с листовки за някакво българско лекарство против листни въшки. Минах поне десет пъти и си тръгнах с цял топ хартия. Защо ми беше, не знам.

Дълги години най-мръсни бяха номерата на американците, след това ги минаха западногерманците.

Още в края на 50-те години в американската палата раздаваха американски списания на руски. Години след това разбрах, че те са издавани, за да се продават легално в СССР – след някакво споразумение за затопляне на културния обмен, подписано от Кенеди и Хрушчов.

Предполагам, че в Ню Йорк едва ли някой се е интересувал от списание „СССР сегодня”, но в Москва са се били за списанието „Америка”.

Голям бой падаше и в Пловдив. И до ден днешен си спомням почти всичко, написана в двата броя, до които се докопах. Имаше голяма статия за Ленодард Бърстейн, имаше и снимки на американки в разни евтини роклички – пишеше и цената, която беше няколко долара.

През 60-а, ако не се лъжа, американците раздаваха на всеки влязъл в палатата, вече списание на български. То не беше нито цветно, нито луксозно, но имаше една страшна снимка. Снимката беше на някакъв завод, а пред завода се виждаше паркингът – пълен с хиляди коли. Коли на американски работници.

У нас по това време коли имаха само директорите.

Какво измисли тогава властта?

Учениците от целия град се водеха на панаира, като задължително най-напред се минаваше през американската палата.

Вземахме по едно от опасните списания, а на изхода го давахме на учителката.

Изглежда другарите се надяваха така списания да свършват.

Те обаче не свършваха.

Изглежда ги бяха докарали с вагони.

Малко по-късно американците раздаваха нещо може би много ценно – плик с марка на Кенеди и печат с датата на смъртта му. Наредих се няколко пъти, събрах 4-5 плика, но по-късно ми ги откраднаха от вкъщи.

Една година след жесток бой се добрах до две списания с американски коли. По-големи момчета ми ги издърпаха от ръцете минути след това – не успях даже да им се порадвам.

През 80-те години западногерманците пък направиха най-мръсния номер. Бяха издали на български шарено списание за живота в ГФР. Най-впечатляваща беше една малка таблица, озаглавена „Колко работи германецът, за да си купи…”.

Според тази таблица немският пролетариат работеше броени минути закутия цигари или цяло пиле, а 11 месеца – за „Мерцедес”.

Това се наричаше според книгите „социологическа пропаганда”.

Който прочетеше тази пагубна книжка, не тичаше повече към микрофоните, за да разказва колко щастливо се живее в Българя.

Освен за списания се биехме за значки, за балони, за японски торбички и за какво ли още не. Най-големият бой беше за някакви дунапренени италиански кукли.

Италианците ги хвърляха в тълпата, поне пет души едновременно се докопваха да куклата и я разкъсваха.

След няколко сеира италианците спряха да си правят експерименти. Слухът за куклите обаче тръгна из града и до края на панаира на този щанд от сутрин до вечер стояха в очакване стотици българи. Стояха ден след ден, гледаха жално италианците, на които им ставаше неудобно от умолителните ни погледи. Имаше и дежурен милиционер – затова не смеехме да си искаме с думи.

През 1975 дебютирах като панаирен журналист. Първата година отговарях за официалните събития. И тогава открих, че панаирът има една много приятна страна – яденето и пиенето на аванта.

Всяка сутрин ходех на 4 пресконференции с почерпка, а вечер на 4 приема.

Задачата ми бе да проверя дали случайно няма да дойде някое протоколно лице – от заместник председател на Министерския съвет нагоре.

Не дойде никой.

На пресконференциите задължително имаше и по някое подаръче – химикалка, бележник, веднъж унгарците дадоха по едно кубче на Рубик.

Първите дни се нахвърлях на луканката, след това тя вече ми беше безинтересна.

Научихме и различните марки уиски. За пръв път опитах разни скариди, раци, вносни бири и какво ли още не.

Едно нещо запомних – колкото е по-бедна страната, толкова по-богати са коктейлите, които организира.

Най-скромни бяха трапезите при американците, най-богати при кубинците и нигерийците. В Нигерия по това време хората умираха от глад, а дипломатите им бяха опънали дълги маси в трите салона на ресторант „Марица”. Имаше от пиле мляко.

Ядохме, пихме и пак остана. Това май беше единственият коктейл от онова време, на който оставаше нещо на масата.

И за кубинското участие се сетих някои интересни неща.

Явно ще има продължение…

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/