Манифестацията на фрустрацията на нацията

В НРБ демонстрациите бяха забранени ( освен ако не трябваше организирано да се хвърлят яйца по китайското посолство заради лошите отношения на Пекин с Москва, или заради китайското нахлуване в братски Виетнам). Но пък изобилстваха манифестациите. Само през май бяха две – общонационални и задължителни.

Разликата между демонстрацията като феномен на свободните общества и манифестацията в несвободните държави е тъкмо в това: доброволността. Хората от поколението, което помни, че дори и в дъжд трябваше да се явяваме на училищния плац по къси панталонки, за да покажем детска плът в демонстрирането на любовта си към онези от мавзолея, би трябвало да знаят това. Макар мнозина май предпочитат да забравят. За “по – лесно”.

От всички поводи за манифестации в НРБ най- лицемерен беше тъкмо празникът на братята Кирил и Методий. Защото хиляди деца биваха мобилизирани под строй да благодарят на братята, но покрай техните портрети славеха всъщност братството на една шайка, чийто физиономии бяха сменяеми само в случай, че др. Живков реши да ги смени.

Първи май, девети септември, седми ноември поне си бяха откровено комунистически символи и в този смисъл прославата на земните български наместници на божествената съветска върховна власт над простосмъртните човекоединици, подкарани да размахват лозунги и знаменца като стадо по време на съответните манифестации, си бяха съвсем на място.

Двайсет и четвърти май обаче беше връх на тоталитарната българска перверзия и поради друго: съветските другари не признаваха унизителния за тяхното величие факт, че някаква си България им била предала четмото и писмото. Всеки българин, който се е докоснал до т.н. съветски човек знае, че въпросният не само не знаеше, но и не искаше да знае друго, освен, че и кирилицата си е тяхна.

Като студент се докоснах и аз. И понеже докосналите се бяхме хиляди, до ушите на началството трябва да е достигнал някакъв сигнал, че българските студенти в СССР нещо не са съвсем напълно влюбени във всичко съветско – позволяват си да мърморят или да се съмняват, че братската страна е най-велика във всяко едно отношение. Ето защо от София дойде емисар да ни обяснява къде всъщност се намираме.

“Събраха ни” в голямата зала на току – що построеното ново българско посолство. Трябва да призная, че бях впечатлен от едно нещо: посолството, огромно като за нашата малка България ( за да символизира и огромната почит към домакините вероятно), нямаше ограда. Докато в София наскоро беше изникнал т.н. посолски комплекс на СССР, обграден с дувар като крепост ( а тогава още и помен нямаше от терористични заплахи, още по-малко пък срещу нещо съветско в София).

Софийският пратеник, един позабравен образ на простотията с човешко лице, Начо Папазов, бдеше по партийно – държавна линия за процъфтяването на науката и техническия прогрес. Но това не беше най- важната му функция. Той беше отговорник за отглеждането на най- съкровеното цвете на НРБ, еделвайса на външната и вътрешната политика, наречен “българо- съветска дружба”. Макар че тя беше навсякъде и във всичко, все пак трябваше да има пост, който да я оглавява. И той беше поверен на др. Папазов.

Вероятно е имало някакви големи студентски провинения спрямо дружбата, защото Начо Папазов ни дръпна такава фанатична реч за превъзходството на всичко съветско над всичко несъветско на планетата (и извън нея – космосът и неговото овладяване беше водещо доказателство), че дори и обръгналите на всякаква подобна пропаганда наблъскани в залата български студенти се споглеждаха невярващо : “ какво чак толкова сме сторили, че ни се карат така?”, се четеше в погледите.

Не мога да изброя всички тъпизми, изречени тогава от др. Папазов, но и няма нужда. За целта има съответната съветска литература. Тя описваше как в Русия и в СССР е измислено всичко : от парната машина и радиото, до …дънките. Точно така, американците си ги приписвали на себе си, но всъщност руските работници ги носели по-рано ( и това при положение, че носенето на дънки в СССР беше истинска екзотика и едва ли не белег за бунтарство). Помня, че на един заминаващ за Москва кореспондент, покойния Весо Марков, подарих една такава книга с изброяване на руски и съветски гении, на които човечеството трябва да е благодарно ( не че ги няма, но претенцията беше доведена до абсурд) и дълго се смяхме в кафенето на БТА на избрани цитати.

Знам, че на това място сега някои читатели се подсмихват невярващо. Как така ще да сме се подсмихвали на съветската претенция за тотално тоталитарно превъзходство? Ами представете си, така беше. Дори и ние, произведените в НРБ и сделани по съветски калъп с теслата на комунистическата пропаганда, не можехме да преглътнем безумно пресолената манджа, която ни се пробутваше. Освен всичко друго, тезата за абсолютното върховенство на всичко съветско смазваше във всеки един от нас искриците самочувствие, че “и ний сме дали нещо на света”. Като кирилицата.

Прегазването на българското самочувствие обаче беше именно търсеният ефект от налагането на ролята на малкия смирен брат. Постигаше се включително и с манифестациите, на които се славеше не българското, а славянското. А знайно е кой е най-големият славянски народ, нали!

Нищо подобно обаче няма да чуете днес. Защото на 24 май 2010 г. в България на власт е една опортюнистична спрямо историческото наследство от втората половина на 20 –ти век държавна сервилност. От нейните уста няма да дочакаме да прозвучи въпроса за това, че трябва да се поиска сметка или поне да се спомене за насилственото съветизиране на България и българите в продължение на десетилетия.

Иначе патриотизмът днес е позволен и дори поруган в другата крайност – чрез истерични изяви на хорица, които смятат , че крясъците за величието на България могат да компенсират мълчанието за историческите причини страната ни всъщност да е унизително бедна и изостанала европейска държава ( а си имаме президент историк!).

Дългогодишното систематично изнасилване на българския народ, с цел да се прекърши, е дало резултат. Тази срамна история е табу и за българските медии, да не говорим за политиците. Днешна България, т.н. елит и т.н. медии, се държат солидарно като насилена жена, която предпочита да прескочи раздраните гащи и да забрави, отколкото да разказва пред съда на историята и децата си истината за упражненото върху нея “въздействие”.

Честит празник!

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/