Дясната коалиция: трудности и перспективи

   След дългогодишни колебания и омръзнали на всички обговаряния невероятното се случи: СДС и ДСБ стигнаха до решение за коалиция. Това решение може да е за добро или за зло, може да крие подводни камъни и опасни перспективи, но не може и не бива да бъдат правени опити то да бъде оспорвано и бламирано с присъщите на десницата апаратни хватки. Сигурно мнозина изпитват опасения, че блудният син Иван Костов ще донесе в торбата си негативи вместо позитиви. Сигурно мнозина са разочаровани от липсата на доблест да бъде поета моралната отговорност за разцеплението на синята партия и за наистина долнопробния начин, по който отговорните за това разцепление се опитваха да припишат на партията-майка собствените си грехове по време на управлението, за да се явят на бял кон пред избирателите си и да приватизират нейното електорално наследство.Сигурно ще има обидени и огорчени, стари конфликти ще се разгарят и стари рани ще болят. Сигурно и мнозина се опасяват, че с този акт не СДС извлича ДСБ от електоралното небитие, а Костов си връща синята партия, връща се на бял кон на командирските си позиции, от които се беше отрекъл някога. Не толкова отдавна впрочем – през февруари 2002 г.

Сигурно – но решението е взето, изборите са след три или четири месеца, десните избиратели се нуждаят от стабилен политически субект, за да има за кого да гласуват. Поради което тези, които останат приковани към безкрайния спор за това трябваше ли десницата да се обедини или не, кой е отговорен и какво ще произтече от това обединение, на практика подменят политическия дебат, който неизбежно предстои – и който е безкрайно нужен – и е нужен не на политиците, а на избирателите.

Естествено – ако ставаше дума само за политическо оцеляване, можеше да бъде направен и друг избор. СДС можеше да се яви самостоятелно – и щеше да разполага с десет или петнадесет народни представители в следващия парламент. Ала следва естественият въпрос: и какво от това? Режимът на политическо оцеляване е противопоказен за СДС, тъй като съюзът бе създаден с амбицията да промени България и да я превърне в нормална страна. Изборът за коалиция с ДСБ е тежък и обременяващ избор – нещо повече, е неразбираем от гледна точка на нормалния по тези ширини партиен егоизъм. По ирония на съдбата почти паралелно с разширеното заседание на синята партия се появиха и поредните социологически изследвания на НЦИОМ, според които от традиционните десни партии единствено СДС има практически гарантирани шансове да попадне в следващия парламент – рейтингът на останалите е в рамките на статистическата грешка.

Оцеляването обаче не е кауза – докато да потвърдиш европейския избор на страната си – и да я спасиш от все по-очевидното й въвличане в орбитата на Москва – това е кауза, достойна и единствено възможната за мислещите и свободни хора в България. Защото за това става дума на предстоящите избори – не за избор между дясно и ляво. Става дума за избор между Европа и Москва – между срамното ни минало и възможното ни бъдеще.

И затова аз лично бих призовал тези, които не могат да преглътнат гордостта, болката и накърненото си лично достойнство, които не могат да простят старите предателства и вражди, да спрат за момент и да се замислят. Ако могат да простят – добре, ако не могат – да се отдръпнат в частния живот, какъвто беше всъщност и моят личен избор още преди години. Разбира се, когато в една партия се гласува решение с четиридесет на шестдесет на сто от гласовете, винаги има широк хоризонт за вътрешнопартийна опозиция, винаги има мегдан за апаратни игри и удари под кръста.

Проблемът е обаче, че ако подобни игри успеят, ако решението бъде бламирано или бойкотирано по места, ако някой реши, че попадането в листите му е по-скъпо от общото дело, и впрегне организационния си ресурс в извиване на ръце – това ще унищожи не само шанса да бъдат пропъдени БСП и ДПС от властта, това ще унищожи дори и шансовете, които СДС има самостоятелно в този момент – и споровете кой е бил виновен ще продължат в извънпарламентарното небитие.

Така че дори от чисто прагматична гледна точка можеше да се мисли по дилемата за или против обединението до вземането на политическо решение – оттам нататък вече е късно, а последствията от подобно реанимиране на тази болезнена тема могат да бъдат пагубни. Казвайки това, визирам една от възможните опасности за в бъдеще. Примерно: въпреки че клауза за това липсва в конкретния текст на споразумението, вече се появиха версии за разпределението на водачите на листи в София – според което в два от районите те ще бъдат от ДСБ, а в един – от СДС. Този един просто няма как да не бъде лидерът на партията Мартин Димитров. Някой случайно да се съмнява как ще реагира на това софийската организация на СДС, която като един беше против коалиция с ДСБ? Или как ще реагира структурата във Варна, където също май се очертава листата да се води от човек на Костов – за сметка на Бургас, където водачът ще е от СДС?

Казвам това, защото подобни предварителни разпределения могат да се превърнат в повод за безкрайни кавги, които на свой ред да доведат да блокаж на местните структури. По-добрата опция беше изобщо да няма квоти, а всички участващи в широката коалиция партии да издигната кандидатури и да се проведат вътрешни избори, в които да участват заедно всички техни привърженици – като листите се подредят съобразно подадените за всеки един кандидат гласове.

Проектът за споразумение между двете партии е грамотно направен и съдържа в тезисен вид опорните точки на една бъдеща предизборна програма. Към него са прибавени и коалиционните принципи, в които обаче има някои доста двусмислени и направо опасни формулировки. Например е добре, че се предявяват съгласувани изисквания към кандидатите за депутати – и е още по-добре хората да ги знаят, поради което изцяло ще цитирам т. 3 от коалиционните принципи:

“3. Двете страни предявяват следните изисквания към кандидатите:

а/ да имат неопетнена репутация;

б/ да не са се облагодетелствали от участието си в политиката;

в/ да не са обвързани по какъвто и да било начин с националната и местна олигархия и организираната престъпност;

г/ да не са понастоящем и да не са били сътрудници на специалните служби и репресивния апарат на комунистическия режим;

д/ да споделят оценката на СДС и ДСБ за управлението на ОДС, за управлението на НДСВ и ДПС и за управлението на тройната коалиция.”

            Силно се надявам, че тези коалиционни принципи се пишат, за да бъдат изпълнявани, а не за да останат на хартия. Това е ангажимент към избирателите, който трябва да бъде спазен – и ако някой докаже, че даден кандидат не отговаря на точка а/, б/ или в/, той би трябвало да бъде изхвърлен от листите, дори и да е самият лидер на някоя от коалиращите се партии. Като казвам това, не го казвам случайно – имам предвид определени фигури, които не отговарят на тези три точки и които със сигурност ще бъдат включени в листите.

            Вероятно няма да има проблемиш с точка г/, но по точка д/ ще има. Каква е по-точно оценката на СДС и ДСБ за управлението на ОДС, която кандидатите трябва да споделят? Няма нищо против тази оценка да е изцяло положителна, но не ми е известно тя да е обсъждана официално, откакто СДС и ДСБ съществуват като отделни партии. Всъщност тъкмо подозрителното мълчание, както и общите хвалби по този въпрос са една от причините за загубата на доверие от 2001 г. досега.

И още нещо – как този принцип ще важи за евентуалните други партии, които ще се коалират? Например известно е, че ДСБ жаждува да се коалира с Яне Янев – дали пък някой няма да си спомни, че неговото отношение към управлението на ОДС се изразяваше с хвърлянето на димки? Мартин Димитров спомена за евентуална коалиция с Новото време – само че не толкова отдавна именно тази партия провали общите опозиционни усилия да бъде свалено правителството на Симеон Сакскобурготски – като тогава те продадоха своята опозиционност за едно министерско кресло. Как се вързва това с споделената оценка за управлението на НДСВ и ДПС – и каква е всъщност разликата между нововремците и БНД – освен в това, че царските отцепници все пак напуснаха управляващата коалиция и съумяха да бъдат последователни в своята опозиционност, а Новото време напротив – в крайна сметка просто я изтъргува и се върна лоното на упрваляващите.

Недоумение буди и 7.б/ от проектоспоразумението: “СДС излъчва 17, а ДСБ 14 водачи на листи в избирателните райони за 41-во Народно събрание”. Първо – има райони и райони. Има такива, в които има шанс да бъдат спечелени не един, а два мандата – и такива, в каквито няма шанс за нито един. За илюстрация на проблема: къде се пада Кърджали – при 17-те или при 14-те? И още: ако наистина има сериозни намерения за широка дясна коалиция около оста СДС – ДСБ, то къде са местата за евентуалните други партньори? Или се предполага, че те ще се задоволят само с втори и трети позиции? Който е участвал поне веднъж в преговори за съставяне на листи, би се смял на подобни надежди.

Това обаче са дребни подробности, които могат да се съгласуват и да се изгладят. Бих искал да посоча това, което категорично липсва в това споразумение. Според точка едно неговата основна цел е “Да създадем заедно следващото проевропейско, реформаторско управление на България.” Няма обаче и една дума с кого – и с цената на какви компромиси ще бъде постигната тази цел.

Надявам се никой да не лансира утопии за това как тази коалиция ще бъде в основата на правителственото мнозинство – не, тя няма тези шансове. Може да не ни харесва този факт, но това е реалността. Ако изобщо ще управлява, то ще е в пакет с Бойко Борисов. И няма да има мажоритарния пакет от акции в това управление, а ще има минонитарен такъв. Връщам се отново на социологическите проучвания: ако изборите бяха днес, за ГЕРБ биха гласували 27% от хората срещу 17.7% за БСП. За СДС биха гласували 3.1%, за ДСБ незнайно колко, а според “Алфа Рисърч”, която е една от агенциите, чиито проучвания най-често са близо до реалността – под 1%.

И така – новата дясна коалиция ще трябва да управлява с Бойко Борисов. Няма да скрия, че самата идея за подобен тип съвместна дейност е морално уязвима, че влиза в много остър конфликт с предишни действия и политически жестове – особено с тези от страна на ДСБ, които май неведнъж сезираха прокуратурата за делата на столичния кмет. Това поставя – и то поставя ребром въпроса: къде са границите на морална допустимост при едно подобно управление? Имат ли коалиращите се партии съзнание за тях? Ще участват ли там в качеството си на коректив – и ще държат ли императивно на това си качество, или ще участват само за да бъдат на власт? Знае ли се отсега при какво равнище на евентуални бъдещи безобразия тази коалиция ще каже: не, това е границата, която не можем да пристъпим, без нас оттук нататък?

Трябва да има отговор на тези въпроси. Нещо повече – избирателите трябва да знаят предварително този отговор. Това според мен е първото, което бъдещата коалиция трябва да реши: какъв е нейния морален статус; откъде докъде са възможни компромиси, които могат да бъдат направени; каква е границата, която не може да бъде премината; каква е допустимата политическа цена за участие във властта заедно с ГЕРБ.

Защото тази цена ще бъде висока, твърде висока дори. Страхувем се, че коалиращите се партии дори не подозират в този момент колко ще бъде висока. Ще бъде платена с нови разочарования, със загуба на автентичност, може би дори с политическа смърт. Но колкото и висока да е, тази цена трябва да бъде платена – с пълното поемане на политическа отговорност за бъдещето, с отговорност към моралните параметри на всеки бъдещ политически жест – и избирателите трябва да знаят параметрите на тази именно отговорност, защото и тяхното доверие произтича пряко от това знаене – и от готовността тя да бъде поета без резерви и двусмислия.