VIA DOLOROSA BG И СЪНЯТ

Отново в сградата на Народното събрание.

Беше един от последните конгреси на Съюза на писателите като „челен отряд на социалистическата художествено-творческа интелигенция”.  Десети ноември бе далеч. Писателите бяха привилегировано съсловие и си правеха конгресите в тази сграда. Аз бях там като журналист, Сашо Йорданов - като научен сътрудник на Института за литература към БАН. Седяхме и двамата на балкона – залата бе за делегатите. По едно време те започнаха да се суетят, да излизат един по един, после да се връщат с някакви странни пакети в ръка. Излязохме в „кулоара” и разбрахме: в бюфета пуснали луканка. На „депутатски” цени. Та писателите тихомълком зарязаха конгреса и тръгнаха да пазаруват. Бюфетът бе долу – в мазето. Естествено, отидохме и  ние със Сашо, дано улучим от луканката. Не улучихме. Но разбрахме, че бюфетът е „мокър”, достъпен за всички и си взехме: Сашо – бира, аз – водка. И тръгна приказка. Такава приказка, че по едно време Сашо започна да ме рита под масата и да шепне, сочейки с пръст към ъглите и тавана: „Тук така не се приказва! Внимавай!”. Колкото и да внимавахме, повторихме поръчката и Сашо влезе в откровения: три деца, мизерен апартамент в мизерен ж. к., мизерни шансове за научна кариера и въобще за каквато да било кариера. Затова: „Тук така не се приказва, внимавай!”. Дано не се лъжа, дано и не излъжа, но в изповедта му имаше нещо като: „Ех, ако някой ден тази сграда и това положение ми паднат...”. Сашо Йорданов сънуваше наяве. Той бленуваше.

Сънят се сбъдна. След немного време със Сашо се снимахме в Търновския конак на откриването на Великото народно събрание. Аз – пак като журналист, той – като депутат. След още по-малко време стана председател на Народното събрание, сиреч стопанин на „тази сграда и на това положение”. Не съм го виждал оттогава и не можах да го попитам: „Наистина ли е сбъднат сън? Наистина ли е американска мечта в реалността?” И да му кажа: „Ако е така, красиво е! Нека бъде!”.

Само че...

(Вметвам: всичко по-надолу вече не се отнася за Сашо Йорданов. Да е жив и здрав! Всичко по-надолу е по принцип.)

Когато Сашо внимаваше в мазето на онази сграда какво говори, почти всичките делагати с мазните пакети в тържествената зала внимаваха какво пишат. Те бяха вече в своя сбъднат сън. Бяха реализирали американската си мечта и сега я пазеха.

Привилегиите на българските писатели-членове (на Творческия съюз и на Партията) наистина бяха такива, че сравнени с положението им при излизането от селата и малките градчета бяха като осъществено съновидение. Така се вживяха в този сън, че когато дойде промяната, в чекмеджетата на членовете нямаше почти нито един ред, написан за непубликуване в официалната обстановка. За себе си или за кръг съмишленици. Съкровено и скришом. Ъндърграунд. А щом отпаднаха привилегиите от държавата, по-голямата част от членовете изпаднаха в стартово положение – върнаха се към мизерията, неизвестността, несигурността.

Разликата между американския и българския сън е, че първият се сънува и сбъдва от отделния човек, а вторият е сбъднат благодарение на моментната ситуация, положението в страната, политическия вятър.

Българският сън е сън на зависимостта. Сън на обстоятелствата. Сън на конюнктурата.

В най-фаталната нощ на новата човешка вяра – нощта след Вечерята, след прозрението, че ще бъде предаден, а Петър ще се отрече три пъти от него, в утрото на съда и разпятието – Исус намира апостолите си заспали.

Лука казва: „заспали от скръб”.

Бих му казал: „Ако са български апостоли, заспали са от сигурност и удобство”.

Знаят вече какво ще стане. Знаят кой ще бъде Бог, кой ще е предател и кой от тях какъв ще стане. Сключена е вече върховната сделка. Защо да не поспят? Защо да не изчакат в блаженство развоя на необратимото?

Сбъдването на българския сън е резултат само на Върховната сделка. Щастлив е онзи, който успее да разбере за нея, да проникне в нея по някакъв си начин, да се вмести. Постигнеш ли това, повече усилия не ти трябват. Можеш да изчакваш в спокоен сън.

По-голямата част от нас още изчакват. Пробуждахме се от време на време, колкото да видим, че не е станало онова, което сме очаквали и пак заспивахме. Малцина не можаха повече да заспят от ужаса, че сделката е станала без тях. А единици видяха съня си сбъднат. И заживяха отново – като насън.

Но, ще каже някой, не стигна ли овчарчето Захари до върха на държавата си? Не стигна ли дотам хъшът Стамболов? Не бе ли това техният реализиран сън?

Не, това бе техният реализиран път. Тяхната предопределеност. Тя не се дава всекиму. Тя изобщо не се дава. Тя се завоюва. Тя се заработва. И Захари, и Стамболов са били толкова заети с дейност, че не са имали време да сънуват. Нито един от двамата парламентарни председатели (вторият – и премиер) и насън не се е виждал в тази роля. Виждали са ролята на държавата си, както Исус е виждал ролята на вярата си.

Другото е от Бога.

Но кога ще разберем, че не му ли помогнем, помощ и милост от него няма?