Безпаметното общество

Най-после се появи първото сериозно професионално изследване на това как младите възприемат комунизма*. Или може би е по-правилно да кажа, че най-после се е появило такова изследване изобщо, което прави неговото качество още по-радостно. Проф. Георги Фотев, д-р Антони Гълъбов и техния екип вдигнаха толкова високо летвата, че следващите изследователи на темата – а аз съм сигурен, че те тепърва ще се появявят!, няма да могат да се отнесат повръхностно или манипулативно към нея.

Възприемането на комунизма от младите отдавна ме вълнува лично. През 2004-2005 г. с Георги Господинов, Диана Иванова и Румен Петров направихме опит да съберем лични истории за това време, разказвани без цензура и от първо лице единствено число. Проектът се казваше „Аз живях социализма”. Целта му беше да изучи начините, по които той присъства в днешните обществени взаимоотношения, и да съдейства за преодоляване на влиянието на комунизма върху гражданското участие, колективния публичен живот, и демократизацията на страната.

По ред причини не постигнахме тази толкова мащабна цел, но неочаквано за мен участниците се оказаха предимно млади хора – почти толкова млади, колкото студентите от изследването на проф. Фотев.

Оказа се че съм се канел да сравнявам несравними по мащаба си погледи. „Памет за комунизма...” кореспондира с антропологичните констатации на Едуард Банфилд за назадничавото общество (вж. предишната статия), не с любителския и по-скоро писателско-културологичен поглед на „Аз живях социализма”. Ние нямаше как на базата на лични разкази за комунизма да констатираме, че една четвърт от най-просветените млади българи са против членството на България в Европейския съюз или се колебаят дали то има особен смисъл. Споменът за комунизма и членството в Европа са взаимно свързани - освобождаването на съзнанието от потискани спомени връща на личностите и страните правото на бъдеще. При това – цивилизационно, както казваше един бивш президент.

Наличието на 25 процента млади евроскептици според изследователите означава, че преобладаващите позитивни нагласи в обществото по въпроса „не предрешават устойчивото съдържателно и задълбочено разбиране и възприемане на европейските ценности и още повече – действия и живеене според тези ценности”. Напротив, би трябвало да си даваме сметка за проблемите, които предстои да се преодоляват от нашето общество, в т. ч. от образователната система, защото процесът на преоценка на всички ценности след рухването на комунизма е все още актуален проблем, предупреждават авторите.

Следващите резултати от изследването потвърждават правотата им. Ето защо:

Младите хора са здраво стъпили на земята - в здравия разум вярват 88 процента от тях. В смисъла на науката доверието е 70 процента, в Бог и съдбата - по 54 процента. В чудеса вярват една четвърт, в астрология – една пета, в екстрасенси – 6 процента от анкетираните студенти.

Оптимистите и песимистите за развитието на света са почти поравно. 45 процента смятат, че светът се променя към по-добро. На обратното мнение са 41 процента, не могат да преценят 12 процента.

Политиката не интересува 33 процента от студентите, други 23 процента са склонни да сменят политическите си убеждения според ситуацията.

Различията ни със споделяните в Европейския съюз ценности са много големи според 64 от тях.

На 62 процента се налага да работят, защото средствата, с които разполагат за следването си, са недостатъчни

Пак толкова - 62 процента, предпочитат да живеят в България.

На тази база директните въпроси за комунистическото минало на България получават логични отговори. В семействата на 18 на сто от студентите никога не се водят разговори за комунистическото минало на България в семейна среда. Такива разговори често се водят в 23 процента от семействата, пак толкова често се говори по темата и в приятелските им кръгове. Разбира се, семейните и приятелските среди са съществено различни за съдържанието на разговорите, но не и по отношение на честотата им. Честотата зависи от автономната воля на студентите. Повече от половината - 58 на сто, много рядко разговорят за комунизма и в семейната среда, и в приятелските си кръгове. 18 на сто не изпитват никакъв интерес към комунистическото минало на България. Значителна част от студентите – 37 процента, смятат, че в средното образование за комунизма в България не се отделя достатъчно време, за 11 процента отделеното време е крайно недостатъчно. Темата не интересува 32 процента от тях. Още повече – 57 процента, смятат, че във висшето образование, особено в хуманитарните и обществените специалности, е необходимо да се отделя внимание върху комунизма и комунистическото минало на България. Очевидно не малка част от студентите смятат знанията относно комунизма и комунистическото минало в България за необходими. Над половината процента са на мнение и че днешното общество и младите трябва да знаят за големия брой жертви на комунизма. За 64 процента паметта за комунизма трябва да се съхранява в обществото

Такава нагласа не може да се пренебрегва от „съответните власти и фактори”, отговорни за качеството на образователните степени. Но непрекъснато се прави. Учебниците по история на България за средния курс в частта им за комунизма са ужасяващо оскъдни или манипулативни. За медиите да не говорим – а те имат много по-мощно влияние и значение отколкото семейната среда, приятелските кръгове и образователните институции. Добре че студентите почти не ги използват - половината проявяват интерес към третираните в медиите политически теми само от време на време; имат интерес, но нямат време за политически предавания и анализи 23 процента, а 10 процента от студентите нямат интерес към политиката изобщо...

В изследването има още много ценна информация и изводи, на които няма как да се спра. А и може би няма смисъл – очевидно две трети от студентите – „цветът на българската интелигенция”, както казваха комунистите, имат повече или по-малко неясно отношение към комунизма. Ако паметта за комунизма избледнее, много е вероятно комунистическите идеи да бъдат възродени под някаква форма. И да попаднат на благодатна почва. В този смисъл необходимостта от публични дебати за комунизма, и по-специално в студентските среди, е проблем, който трябва да се постави с особена острота. Иначе въпроси като „Кога е имало по-голяма справедливост - по времето на комунизма или в днешна България”, и „Кое общество е по-справедливо - комунистическото или капиталистическото” ще хвърлят в смут не само половината студенти. Ще хвърлят в смут всички нас. И ще продължаваме да тъгуваме по комунизма, жалейки не загубена младост, а загубени привилегии. Ще продължаваме да смятаме, че няма основание комунизмът и националсоциализмът да се поставят на една плоскост, камо ли комунизмът да се осъжда като престъпен. Дори ще наричаме нацизма фашизъм заради конфузията да произнесем пълното име на нацизма, което е националсоциализъм – как е възможно социалисти, па макар и национални, да правят такива неща???

Собственият ми, вероятно ненаучен извод е, че назадничавото общество е безпаметно. И обратното. Докато това е така, българите ще търсят изход в няколко посоки – едни ще потискат спомените за печалните и мрачни събития от комунизма, други ще го идеализират, трети тотално ще го отричат.

И трите вида бягство от действителността държат личността в миналото. Само освобождаването на съзнанието от потискани спомени връща на личността правото на бъдеще.

Колко от нас са заслужили това право?

* “Памет за комунизма и усвояване на демократичните ценности сред младото поколение в България днес" - емпирично социологическо изследване, април – юни 2007 година, по поръчка на Фондация “Фридрих Науман”. Ръководител проф. д-р Георги Фотев, Б.а.

Новият сайт Общност на свободните хора -  www.desnite.eu