За родното правосъдие и лоботомията българска

В редакционен коментар, озаглавен „Законът и моралът в необвързани отношения”, в. „Дневник” се позовава на прелюбопитен казус от сферата на славното ни правораздаване. Столична прокурорка била оправдана по обвинение за съставяне на лъжлива декларация, с която се представяла като безимотна, за да придобие общинско жилище. Нейните колеги от Столична градска прокуратура намерили основание за проявената „колегиалност” в чл. 313 от Наказателния кодекс, според който декларирането на неистина е престъпление само когато е "по силата на закон, указ или постановление на Министерския съвет".

Изводът, който се налага от това решение, е очеваден и прост: оттук насетне българските граждани могат да лъжат общинските власти, колкото и както си искат. Могат да попълват фалшиви декларации и да пращат същите за зелен хайвер, а когато им бъде потърсена отговорност, да се позовават на споменатия прецедент, сътворен от български магистрати в защита нагазилата лука българска магистратка.

Примерът, който се дава с този акт, е просто неоценим. Той потвърждава с особена яркост вековната балканска дилема: защо трябва аз да спазвам закона, след като пазителите му не го правят? Техният отговор е напълно право-мерен: те спазват именно буквата на закона. Законът е ограничил съставомерността на публичната лъжа само до един строго определен кръг случаи – отвъд него може да се лъже с пряко користна цел – от лъжата могат да се извличат права, които иначе не ти принадлежат; можеш най-сетне да я прилагаш независимо от факта, че професионално принадлежиш към бранителите на справедливостта.

Това, че българския закон е така скроен, че да позволява лъжата, е по-малката беда. По-голямата е, че вече никой не вижда нищо нередно в това един магистрат да лъже. Не виждат нещо нередно не само магистратите, но и читателите на вестника, част от които корифействат в постингите, упреквайки възмутените от този казус журналисти на „Дневник” – и ги съветват да не разпространяват правното си невежество сред читателите си. Такъв си бил законът и толкоз.

Страна, в която хората посрещат подобни прецеденти като нещо в реда на нещата – с морално безразличие и безропотно съгласие – такава страна просто няма бъдеще. Минат е някакъв предел, прекрачена е граница, от която няма връщане назад – сладва само разруха и систематично видиотяване.

Можем със сигурност да предположим, че знаменитият ВСС няма да вземе отношение по този казус. Или ще вземе съответното колегиално отношение. Прокурорката ще продължи да обвинява хората – и утре ще й се падне да обвинява я Маргините, я Наглите, я някои сродни субекти от висок обществен интерес. Ще я свърши като кучето на нивата – защото съвсем очевидно й липсва основното професионално качество за един съдник: съвест.

Съвест липсва и в българското мислене по въпрса. Подменена е с юридическа компетенция: законът позволява да се лъже. Ситуацията може да изглежда абсурдна, но законът по условие не може да бъде абсурден – тъй като той определя параметрите на нормалността.Толкова.

При тая вопиюща ненормалност, при това тропическо избуяване на неморалността съвсем резонна става реакцията на един читател на тази статия, изречена по повод на друг цитиран в статията казус. По-точно: думите на Цецка Цачева за назначението на нейния съпруг на ключов пост в приватизиращия се „Булгартабак”. След като цитира нейният отказ да приеме, че може да има сблъсък на интереси, а именно: „Това, което той фактически изпълнява - занимава се с узаконяване на недвижими имоти на "Булгартабак", които до момента нямат акт 16, а в момента е в командировка по оправяне на документите на тези имоти, които са свързани с приватизацията” и нейния извод, че „постът му категорично няма отношение към раздържавяването на холдинга”, този читател стига до едно категорично, но напълно закономерно свое решение за това как да бъде понесена такава действителност. А именно: „Май за всички ще е най-добре да се подложа на лоботомия. Особено за мен.”

Въпросът е – можем ли все пак да направим нещо, така щото да понесем нашата България без лоботомия – при сегашното състояние на държавата, правото и – най-вече! – гражданското общество?

В съгласие с духа на всеобщия абсурд мога да предложа два варианта.

Вариант първи: правосъдието се закрива, всички магистрати се уволняват. Със спестените пари държавата купува на всеки свой гражданин по един пищов. Оттам нататък я караме по законите на Дивия запад.

Вариант втори: разширява се ЦИК, а българите се натоварват с още едно гласуване: за общински прокурор, съдия и шериф. Купуването на гласове се забранява със закон, а нарушителите се бесят публично на площада. Оттам насетне българските избиратели си теглят последствията за своя си избор.

И накрая един радикален подвариант на вариант втори: закрива се постът министър-председател, а също и самото правителство като излишно. Вместо министерски съвет се избира – и то пряко от народа – един единствен човек, в качеството му на главен шериф на републиката.

Този избор поне е ясен още отсега. Той вече е направен.