ПЛАКАТЪТ

Докато художественото произведение очарова най-силно с шепота на недомълвеното и с тайната на премълчаното - в часа на тихо уединение, когато, откъснати от разпиляността на всекидневното, ние прозираме красотата почти тъжни от смирение - плакатът е възможен сякаш само като антиизкуство: сред шемета на улицата, огрян от слънцето, викащ. Това е викът на една реалност, която дори няма име, пречупена във внезапността на мига, сякаш висеща във въздуха, и оставяща след себе си само възможността на някаква следа: в очите, в паметта, в гърлото. Смесен с хилядите взаимности на баналното, плакатът получава сила като че ли само през насилието върху ни - изпреварвайки бързината на погледа ни със светкавицата на своята саморазбираемост, и растящ в колосалните размери на стените, за да покрие ъгъла на зрението ни със своята протяжност. Но така той е не само насилие над нас - той е насилие и над самите неща.

Наистина, това е мамящeта капризна власт на една измеримост, която увлича, разтяга и обезличава нещата. През отделната стойност на предметите минава сякаш някакво бързо и празно огледало, в което всичко се отразява само случайно, непълно, сляно с мига и почти загубено в еднаквости. Нещата тъй едва още имат време да се осъществят в първата попаднала възможност: те само маркират своята значимост - и то съвсем бегло, само в най-необходимата си проява, в най-съкратения си вид, по най-късия път, - и от тях остава накрая само следата от тяхното мимолетие: един кратък знак, една схема, но и една очевидност.

През съкращенията на своята проява нещата получават по тоя начин едно ново очертание: те стават достъпни, прости, еднакви. И тази еднаквост поглъща всичко: през нея животът се превръща в някаква проста формула; жизненото, дадено само в една възможност, се редуцира в тип, стереотипия; образът става знак, безличен и остър като сигнал; а смисълът на нещата се загубва в аксиомата на това що е, и престава да пита: защото e само отговор.

Така, плакатът кондензира шумното разнообразие на ежедневното в някаква кратка значимост, в непосредствеността на най-простото, в категоричността на това, що се разбира само по себе си. Закрепващ така нещата в схеми, равенства и формули, плакатът най-сетне маркира формата в измеримост, съкращава тялото в плоскост; - тогава от реалността остава твърде малко, но все пак достатъчно: нейната елементарна даденост.

Това са съкращенията на нещата, достъпни вече само за един поглед, - избирането на най-значимото във всяка проява, търсенето на последната зависимост, най-близка до вкуса, навиците ни, до самия живот. Плакатът приспособява по този начин всичко до възможността да го разберем без противоречие, без досада; той са нагажда на въображението ни, забавлява, дори дразни нашето най-скрито, - и, постигнал доверието ни, той тепърва услужва на най-дребните ни прищевки, на най-неочакваните ни капризи: с един само жест, с едно "да", - и с лаконичната сигурност на едно внушение, което изчерпва всичко на един дъх.

Защото силата на плаката се състои тъкмо в тържеството на внушението върху безпомощността на ежедневното ни Аз - сред хилядите възможности на нашата воля - и сред хилядите й колебания. Тогава плакатът просто фасцинира, без противоречия, без мисъл даже: той неочаквано изтръгва с могъществото на най-ясното, на най-достъпното и уви! на най-обикновеното си, всичко, което личното ни участие в живота все още отрича; тогава той утвърдява властно себе си.

Каква е наистина тази власт, която тъй подло откъсва различията на нашето най-скъпо, за да ги отъждестви с значимостта на някакво очевидно и винаги същото Нещо, за да направи сякаш от самите нас една съвършено проста разбраност - да ни слее в разбраността дори на абсурдното и да не търси за това даже съгласието ни? Може би това е силата на простото, може би слабостта на комплицираното у нас,което, преситено в суетата, не познава вече правите пътеки на непосредственото; най-сетне в душата ни има всеки път едно убежище пред сплетените загадки на живота, което почва с вика "стига!" Тогава остава една едничка възможност - и плакатът навреме я открива: възможността на Баналното.

Тогава няма нужда окото ни да се уморява, да измерва комплицираната композиция, да се взира в рисувателните подробности, да се възхищава: плакатът е просто напред в размери, които не ни принуждават към нищо; в линии, които не водят никъде; в бои - ах! в бои, които оставят в очите ни само познати следи, даже и тогава, когато не гледаме - тъй както поемаме парфюма от току що миналата дама, без да помним дори лицето й. И завладявайки така вниманието ни през най-малката съпротива - когато за това тъкмо не се изисква никакво внимание - плакатът отведнъж се налага, по същия начин: без да ни кара да правим нищо, ала така, че да не можем да се отървем от него - да не можем да го забравим.

Сякаш по тоя начин най-голямото преимущество на плаката е още веднъж в липсата на всяка лична активност: в нашата слабост да не направим усилие да го избегнем. И може би, парадоксален и в своята същност, плакатът започва своето съществуване в нас не с това, че се запомня - а тъкмо заради това, че не се забравя.

Така основата на плаката е негативна. А негативно е по-нататък и цялото му съществуване. Най-напред неговата проява. Що е собствено плакат? Някакво изкуство? Живопис, орнамент, декорация, тапета, реклама? Тъкмо всичко заедно и нищо от това всичко. Живопис, която е орнаментална, или декорация, която е всъщност реклама - може би още декоративна тапета: вътрешна украса, пренесена сред улицата и затова никаква украса - и никакво изкуство; а все пак някакво изкуство, и при това твърде мъчно, въпреки - или тъкмо поради възможността да не бъде никога изкуство.

И после: какви са проблемите, които плакатът разрешава? Проблемите - или може би единствената още: никакви проблеми. Проблемата да не се чувства нищо търсено, нищо намирано; да се премахне тайната на творчеството; най-сетне да се премахне самото творчество и самия автор. И все пак това е вече някаква проблема - ала тя е без име, защото е очевидна. И плакатът започва своя смисъл на съществуване почти безсмислено, без име, без въпрос: той е очевиден.

Може би, това е единственото, което отначало може да се каже за плаката - неговата очевидност. Ала тази очевидност носи в себе си една необходимост - защото, как инак би могла да бъде разбрана сама по себе си? - и тази необходимост отведнъж иска нещо не съвсем очевидно: тя иска стил. През проблемата на стила се постига тепърва проблемата на цялото това талми-изкуство, тъй неразбрано и отрицателно отначало и тъй малко напомнящо строгото единство, на което е подчинено в основата си. И толкова пъти смесвано с графиката и декоративната украса, то носи в себе си нови и чужди елементи, които добиват значение едва през особеността на неговия стил.

Какъв е стилът на плаката?

Най-напред това е положителното във формата; онова координиращо начало, което сглобява, съчетава, пречистя; формата през него получава така едно трайно единство, завършеност и безусловност, изключващи всичко излишно. Но в плаката и без това нещата са едва само някакъв дъх, почти безтелесни, неведоми, добили за миг само най-общата си форма - и сякаш така вече стилизирани. Ала тази стилизираност е твърде обикновена, твърде случайна, по-скоро неизбежна, отколкото търсена - и още негативна. За такъв стил не може да се говори, макар че сведената до проста форма жизненост подсказва съвсем ясно задачата на плакатния стил: опростеното до схема и знак остава да бъде само съчетано в органична завършеност, за да добие тепърва художествена стойност. Тъй маркираното трябва да се стегне в значение, случайното да се спре в постройка, простото да се възвиси в монументалност. И тогава, вместо формалната беглост на баналното, през стила плакатът търси тепърва художествената значимост на елементарното: обикновеното се превръща в изключително.

Оттук започва и самият проблем. От една страна плакатът търси всичко, което се разбира от пръв поглед, без поглед почти: нещата, които са ни са тъй познати, че ни са омръзнали отдавна - че да мислим за тях е по-леко, отколкото да не мислим - защото не само че се разбират по себе си, но дори е излишно да ги разбираме. А от друга страна изкуството на плаката се състои тъкмо в това: да се намери най-обикновеното, най-баналното, най-глупавото дори - да се намери най-късата формула за хиляди пъти известното, така че неговата абсурдност да добие тепърва значение просто с безкрайната си понятност - и това тъй обикновено делнично да се възвиси отведнъж до необикновените размери на единственото, изключителното, невъобразимото. Реалността така се разтяга сякаш в странните очертания на Космоса, простите неща стават отведнъж гигантски и свръхестествени: една току-що лакирана обувка изгрява монументално сред лъчите на слънцето; негърът, който се мие с прочутия сапун, добива внезапно съвсем бели ръце; а в една чаша с кафе се излива целият млечен път.

Безличността на обикновеното добива по тоя начин някаква едновременно патетична и гротескна форма, която, излизаща от рамките на мислимото, добива значението на откровение - откровението на съвсем познатото! - тогава стилът получава пълното си значение и се осъществява властно и бързо през тая форма. Той я прави ясна, безкрайно чиста - от алогичното той строи стегната логична постройка - и на мястото на глупавото чудо за дивака, той внася острия чар на светската културност. И в първоначалния дисонанс на несъответствието между реалността и нейната банална проява, той завършва в стройна хармония пътя на баналната форма до нейния тип. Нещата така се възвръщат в някаква първична и основна първоформа - в шаблона, в клишето, в стереотипията - ала с това кристализират напълно през законите на стила в едно завършено безлично, но и свръхлично единство: те стават стилови елементи, а заедно с това и художествени. Тогава плакатът добива своето художествено осъществяване - и през стиловите елементи на изобразителното изкуство той търси израз.

Но този израз се обуславя отначало от самата същност на плаката. Защото плакатът е дете на улицата. Всичко, което ни напомня за художествена наслада, е изключено: големите спокойни зали или интимната тишина на стаята, близкото разстояние, потребно за съсредоточаване на погледа, най-сетне неограниченото време за съзерцание. Наопаки, плакатът отрича всички тия условия - разпилян в шемета на улицата, включен в нови отношения с всичко, което го окръжава: с четвъртитите рамки на витрините, с грамадните плоскости на стените, с дълбочината на перспективата, дори с бързината на движението. И тъкмо с това той се определя съвсем ясно в своя вид: по необходимост той добива точен формат, големи размери, третиране само в две измерения, липса на подробности. И най-сетне, невъзможността да се наблюдава дълго иска от него най-важното: прости линии, ярки багри, лесна композиция.

Всички тия качества обаче има всяко декоративно изкуство; по тази причина, в своето начало плакатът е строго декоративен, съвсем близо до книжната украса, до стенописа (Innen-Dekoration) и до тапетата. И единственото, което все още го отличава от тях, е особеността на линията и боята, които, пренесени на улицата, добиват нови свойства.

Най-напред линията в плаката, макар и стилизирана, носи очевидния белег на простото, на елементарното, на това що се постига по най-късия път - и най-лесния. Тъй, правата линия и овалата са всякога предпочитани пред комплицираните извиви на вълнообразната линия на спиралата; по същата причина рисунъкът е условен, формата дадена почти винаги в плоскост, а подробността съвсем опростена, често изпусната. Единственото, което остава тъй от композицията, е само някаква внезапна ориентираност в линиите, която води винаги по най-достъпния за окото път: тъй, нещата изгубват връзките помежду си заради една по-ясна и достъпна свързаност - но с това растат в известна пропорционалност, която ги доближава до монументалното. Баналното тук тепърва се очертава в космична ширина - и през него духът става реклама.

И тази ширина иска сега бои: широки, викащи - боите на панаира, на празничната навалица, на маскарада. Нежните нюанси на интимното интериьо и учените комбинации на колоризма са тук завинаги изгорени. Защото плакатът е изправен дръзко срещу тълпата - и трябва да търси за нея най-понятния си израз: варварството на боите. През боите баналното устройва същински излишества: дисонанси, безвкусия, бруталности. Това, което в стаята почти оскърбява със силата си, е все още мъртво за улицата: за празните погледи на разсеяния минувач трябват други гами, други ефекти - трябват конски сили, които да преодолеят инерцията на неговото зрение - тъй както за твърдия език на пияницата трябва ракия вместо шампанско - , и тъй плакатът получава някакво надуто и невежо разточителство, почти лишено от художествена стойност - но затова яко, силно и трогващо като неприлична дума. Ала тази грубост на баграта се включва все пак в елементарните граници на стила - и от плаката расте едно единство на тонове, обикновено координирани само в стойност, което просто експлоадира във въздуха - едно силно дву- или трицветие, ясно, тривиално и грубо, не винаги красиво, но винаги красноречиво - и най-важното: съвсем просто. Тук лошият вкус и рафинираното зрение се сякаш пресрещат - и може би само още малкият нюанс остава от значение: дистанцията, тактът, онова съвсем незабелязано Нещо, което все още държи връзка с художественото - което всеки път възспира линията от прекалената стилизираност - и без което боята би се превърнала в евтина живописност, за да превърне плаката в лошо боядисана картина.

И най-сетне остава още един елемент - може би не най-важният, но винаги от значение за общата художествена стойност - който носи в себе си всички особености и всички парадокси на самия плакат: шрифтът. И само заради това, че на него не се отдава потребното значение, пренебрегването му от лекомисления художник компрометира завинаги художествената стойност на плаката. Защото шрифтът е все пак художествен и стилов елемент, макар и като художествена индустрия - не е ли впрочем и самият плакат художествена индустрия? - и през него плакатът получава тепърва своята завършеност, не само по съдържание, но и по форма. Понякога дори самият плакат не е нищо друго, освен украса за своя шрифт, само средство за стигане до надписа - до самата същност, впрочем: рекламата. И този надпис е също тъй банален, необикновено обикновен, невъзможно прост, както и самият плакат. Обаче, истинската си цена и значение надписът добива през шрифта, и то: през стилизирания шрифт.

Това е един пункт, в който се допират и двете декоративни изкуства, тъй близки инак помежду си: книжната украса и плакатът. През шрифта рисунъкът получава тепърва значение - или може би обратното: шрифтът търси тепърва стила на целия плакат и става неразделна част от стиловата форма; той включва в себе си, сам включен в тях, линията и боята; тогава плакатът става наистина истински плакат. Защото инак, нищо по-лесно от един надпис - ала нищо по-трудо от един шрифт за надпис, който да запази самостоятелно значение на стилов елемент. Тогава композицията включва всичко в ясна постройка: шрифтът се огъва, следва линиите, повтаря боите, носи в себе си целия стилов характер на плаката, и накрая се слива с всичкото в неразделно цяло. Тъй, всеки маниер, всеки жанр иска своя шрифт, своя най-близък шрифт - от тънкия курсив на бидермайер до масивния триъгълен почерк на модернизирания готически: една цяла наука за пропорционалност, съотношения и размери на буквите, която накрая следва точно законите на орнамента. И през своя шрифт, плакатът се явява най-сетне напълно завършен - дали и като художествено произведение? Ала несъмнено е едно: превъзмогнал изобразителното на своето съдържание през измерителното на своя стил, плакатът завършва своето единство в точни измерителни съотношения на линия, багра и шрифт, които се сливат в общата закономерност на стила и образуват органично цяло.

Така, през позитивното на стила - единственото позитивно в плаката - границите на последния се очертават съвсем ясно: едно негативно съдържание, което само в кръга на стила добива художествени елементи, и то в линия и багра. В ограничеността, обаче, на тия елементи, плакатът е принуден да се движи в най-тесните граници на простото, обикновеното и ясното, изключващ всяко по-сложно отношение между съдържание и форма, изключващ даже изобщо всяко отношение. Но така той остава изолиран като художествено произведение, оставен само на формата си и то в най-късия, непосредствен и точен израз: като схема на тая форма - и тъкмо като схема на взаимоотношенията между образ и знак. А тази схема, от друга страна, трябва да бъде сама съдържание - но тогава тъкмо негативна: само като очевидност, непосредственост, еднаквост. Проявата на нещата става по тоя начин знак, под който внезапно се открива винаги-Същото, - ала това винаги също е, уви! - винаги излишно. Защото е самата Баналност.

Осъден, прочие, на вечно несъответствие на художественото и баналното в себе си, плакатът се опростява, обезличава и популяризира. Той става многолик и сякаш винаги еднакъв, повтарящ вечно себе си навсякъде, променяйки напразно своя вид под тясната заключеност на своята униформа - и, станал неизбежен, той сякаш става излишен. Тогава едва още може да се говори за него - и със същата внезапност, с която се е появил, току що отпечатан, светнал с коравите си дразнещи бои - той изчезва един ден завинаги, отнасящ със себе си само досадата ни да го виждаме всеки ден на същото място - и досадата още веднъж: да видим на същото място новия плакат - неговото тъй неизбежно повторение, и тъй безполезно...

Може би ние сме несправедливи: защото художественият плакат е винаги изкуство; а може би в нас се крие все още тъгата за една красота, която не ще се профанира тъй безполезно между тъпите гримаси на мнозинството. Но когато, в сивата загриженост на ежедневието, плакатът разгръща диво своята широка многоцветна усмивка на уличник, едновременно пищен, натраплив, банален и майсторски пуст - в очите ни остава отпечатана завинаги неговата нищожна и жестока следа - и ние напразно се мъчим да го забравим.

сп. "Златорог", г. II, 1920, кн. 3