Емиграцията на данните

Вися по нощите и емигрирам. Не физически — емигрирам всякаква полезна информация далеч, далеч от тук. Далеч от своеволието на произвола в България, далеч от застаряващата полицейска бюрокрация на Европа, далеч от САЩ, където всичко може да се оправдае с анти-тероризъм и национална сигурност. Данните са много по-подвижни от хората и изборът за тях е много по-лесен. Информацията емигрира в страни и места, където сигурността ѝ не се поставя под условието на разширяващи се законови формулировки, без гаранции за спазването им. Не зависи от настроението на неграмотни полицаи и финансовите или властовите възможности на всеки заинтересован.

Пускат се VPN-и, обменят се ключове и пароли, подбират се крипто-алгоритми, шифрират се дискове, всеки компютър се превръща в куха станция, която е само придатък на система, намираща се някъде, където посегателството е трудно възможно. Явлението не е ново, но е показателно. Помня колко бързо руските компании изнесоха всичко в дейтацентрове в Германия, когато спецчастите на Путин започнаха да влизат с тарани в офисите им. Напоследък все повече български фирми взимат подобни решения. Калкулацията на риска е елементарна – нека баретите да изземат съдържащи нищо компютри за по 300-400 лева, но да се запази информацията, от която зависи бизнеса и вероятно струва стотици пъти повече.

Данните се махат, движени от трезвата преценка къде ще се чувстват по-добре. За тях е още по-лесно, защото могат да са на колкото си искат места – навсякъде и никъде. Спирани от силата на навика, емоционалните човеци засега остават, за да се ползват от познатия климат, относителния битов комфорт и възможността за лични разговори на майчин език. Хората пращат надалеч всичко ценно, докато не настръхнат достатъчно, за да последват емиграцията на информацията, която осмисля живота им.

Блогът Трънки и блогинки