Кухата прокуратура

Има ли разлика между прокуратурата при Филчев и прокуратурата при Борис Велчев? Има. Прокурорите са станали по-самостоятелни и по-открити. И нещо много позитивно: по-малко лъжат. Институцията продължава да използва стъкмистиката, за да се представи „достойно” пред обществото, но изглежда самите прокурори съзнават, че данните им кънтят на кухо – и че това се разбира от всички. Поради което не се и опитват да прикрият този кънтеж; по-точно казано:  вдигат ръце и казват – е, виждате ли, това е положението. С което тази кухота се превръща в иманентен признак на българската прокуратура, в нейна едва ли не основна характеристика

А има ли прилика между прокуратурата при Филчев и прокуратурата при Велчев? Има. Че не работи.

Доказателство за което са изказванията на зам. главния прокурор Валери Първанов, който съвсем откровено и без бой си призна, че само през тази година прокуратурата е спряла 81 000 съдебни дела. Иначе казано – 81 000 престъпления са останали безнаказани, амнистирани са от прокурорската ленност, несъстоятелност и немукаетлък.

При все че и прокурорите си имат оправдание – и то напълно логично: само 1000 от тях са били с известен извършител. Кому да повдигнат обвинение, ако извършителят е неизвестен – както е в останалите 80 000 случаи; и ако полицаи и следователи са гледали като телета в железница – и не са направили нужното, за да спипат съотвения крадец, убиец или насилник? И как висококаратовия и високорейтингов вътрешен министър би коментирал тези 80 000 пропуснати от неговото ведомство делнични престъпления – един факт, който хвърля дебела сянка на доблестните показни акции на неговите служби – последната от които беше разгромяването на една chitanka?

От друга страна и той би имал шанс да върне топката: прокурорът е цар на досъдебното производство: той да факто упражнява методологически контрол над дейността на следователи и дознатели – тъй че ако едно следствено дело остане на трупчета – както е с повечето съдебни дела в тъжната ни държава – то прокурорът по него със сигурност е сред основните виновници.

Тъй кръгът се затваря, всички са еднакво невинни и еднакво виновни, а правосъдието потъва като бирник в Андрешковото блато.

Как стои обаче въпросът с разкритите престъпления? Те са, както посочих, по-малко от половината – към 48% - но това е все пак една значителна цифра. Каква ли трескава прокурорска дейност се крие зад нея?

И ето тук трябва да бъде похвалена българската прокуратура – този път не се опитва да се прави на герой, както винаги досега в историята на прехода. Валери Първанов откровено си призна какво стои зад тези 48%: огромен брой дела за шофиране в пияно състояние и за катастрофи, при които разкриваемостта е около 100%. Този неизменен фактор крепи полу-дейността и на прокуратурата, а вероятно и на полицията – и всички престижни проценти за разкриваемост се дължат всъщност на него.

Прочее това е патриотичния аспект от дейнстта на пътните джигити и пияните шофьори – техните золуми крепят престижа на България като правова държава. Без тях прокуратурата е заникъде – след като сама признава, че при отсъствие на тези свръхлеки дела, при които и престъпниците, и доказателствата са неизменно налице, разкриваемостта би паднала до 17-18%.

А какво става с тези, които все пак попаднат в заветните 17-18% на разкритите престъпления и застанат лице в лице с българското правосъдие. Ами влизат в затвора... някои от тях. По-точно казано: една трета. С което създават проблеми, защото затворите ни са тъй малко и тъй тесни, че дори и този силно редуциран престъпен състав (съдете сами: една трета от 17-18% - това са реално наказаните за своите престъпления в страната ни!) поражда свръхнаселеност. Според думите на Първанов – ако страната ни се придържа към европейските стандарти за условия на живот в затворите, същите би трябвало да бъдат обитавани от два пъти по-малко престъпници.

И най-накрая – след тази трезва като казак в понеделник сутрин равносметка, прокуратурата все пак намира сили и да анализира причините за своето очевадно бездействие. Те са, разбира се, комплексни и разнообразни. Като се почне от законите, които за много престъпления предвиждали глоби. Като се мине през експертния недоимък – чакали, горките по една година за ДНК експертиза. Една година! Това не е, както се изрази Първанов, 19-ти век. Това е направо извън времето! И като се свърши – забележете! – с вината на основните потърпевши – българските граждани. Те отказвали да съдействат.

Което съвсем не е за учудване. Как да съдействаш на институция, която със спокоен тон си признава, че не може да ти гарантира никаква справедливост – и че ако някой застреля примерно сина ти или изнасили дъщерята ти, шансовете да го видиш зад решетките са някакви си 17-18 процента?! Как да свидетелстваш срещу гангстери например – като знаеш, че никой няма да ти осигури никаква защита, след грандиозния прокурорски провал с Маргините например – от който става кристално ясно, че лицата от определена степен в престъпната йерархия са чисто и просто ненаказуеми? И как в крайна сметка да вярваш, че прокуратурата наистина се бори с престъпността, след като вече видяхме как един главен прокурор бе първа дружка със запряния в ареста Октопод №1, а друг такъв пък си пиеше уискито с разни Кръстници по крайпътните ханове?