Кривосъдие

На някой „звездите им говорят”. На мен пък петолъчките ми съобщават разни интересни неща. Едно от прозренията им бе обобщено от министъра на правосъдието Меглена Тачева. Тя сподели пред Дарик радио каква е причината за корупцията: тя била във всеки един от нас.

Колко кратко, ясно и категорично е казано всичко!

Първо, конкретната вина на конкретните извършители беше осъдена на смърт ( въпреки липсата на смъртно наказание в европейска България) лично от министъра на правосъдието. В късното средновековие католическата църква така се е увлякла в подобно масово оневиняване ( срещу заплащане), продавайки индулгенции, че е възмутила отделни свои дейци и предизвикала появата на протестантството. У нас индулгенциите са даденост, която май се приема за вечна.

Второ, никой не е пощаден от Тачева, всички сме виновни. Тя, например, е точно толкова отговорна за проблема, колкото и ти, драги читателю!

Трето, правосъдният изблик на самокритичност, е интересна юридическа интерпретация на универсалния пропаганден трик, с чиято помощ се обясняват и най-необяснимите феномени на съвремието ни: байганьовския лозунг „всички са маскари”, леко модифициран като „всички сме маскари”.

Най – неприятното е, че министърът право съди, ако и криво да тълкува близкото до истината прозрение за всеобхватността на корупцията. Тя е права да обобщава. Но е редно да се каже все пак, къде са корените на явлението.

Те съвсем не са филизи на младата ни демокрация. На тотална корупция българите бяха приучени принудително в годините на тоталния дефицит на стоки, услуги и свобода. Стоките и услугите вечно не достигаха, но никой нямаше свободата да се възмути и да промени това положение.

Всички бяха принудени да живият в паралелния свят на взаимното подкупване. Унижението да се помазваш за тоалетна хартия, салам или човешко отношение на санитарката към болния близък човек- кога срещу пари, кога на „бартер”, беше всеобщо, постоянно, вездесъщо и… невидимо. Беше се превърнало в начин на живот.

Както над всичко останало, така и над корупцията в онези не толкова далечни времена, тегнеше анатемата на лъжата. За благозвучие корупцията се наричаше „връзки”, а корумпиращите-„връзкари”. Колкото повече власт имаха, толкова по-големи бяха „връзкарите”.

Най-големите от тях управляваха държавата като собствен склад – взимаха си от него каквото пожелаят на „правата” на своята революционна безнаказаност, добита с оръжие в условията на чужда окупация и след зверско масова смъртно наказание без съд и присъда над десетки хиляди българи.

Там са корените на всеобщата податливост към принципа „дай ми, на ти”, отгледан и наложен от една система, при която нямаше правосъдие, а справедливостта беше изкривена като сърп, налаган десетилетно с чук- разбирането за нея беше узурпирано от шепа тълкуватели, според които благата се разпределяха в зависимост от заслугите към самите тях. И е някак си доста логично, че именно правосъдието е днес един от най-жилавите бастиони на беззаконието от времената на „връзкарството”.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/