Промяната на климата

Трудна цел: Вече може да е твърде късно да спасим планетата от причинена от хората катастрофа

[Reuters]

Действайте сега, казват всички, ако искате да спасите планетата от климатична катастрофа. Проблемът е, че може и да е твърде късно. Науката е категорична, а пораженията вече са започнали. Въпросът е дали ще спрем да играем политичес­ки игри и ще се възползваме от няколкото несъвършени възможности, които са ни останали.

"Учените са разделени"

Не, не са. В ранните години на дебата за глобалното затопляне съществуваха сериозни противоречия по това затопля ли се планетата или не, хората ли са причината и значителен проблем ли е това. Този дебат отдавна е приключил. Макар че подробностите в прогнозите за бъдещето остават неясни, липсват големи въпросителни около естеството на онова, което се задава.

Всички академии на науките, дълги списъци с Нобелови лауреати, а в последните години дори и научните съветници на президента Джордж У. Буш - всички са единодушни, че ние сме виновни за затоплянето на планетата. Всъщност по този въпрос има много по-задълбочени научни изследвания, отколкото по всеки друг: преди 2 десетилетия ООН създаде Междуправителствена комисия по климатичните промени с цел учените да синтезират научните факти и да направят изводи. Докладите от 1995 г. до сега неизменно подчертават, че затоплянето е опасно и се причинява от хората. Последният доклад на комисията от ноември 2007 г. твърди, че е "много вероятно" (т.е. над 90%, или с такава сигурност, каквато науката изобщо може да ни даде) задържащите топлината емисии, произведени от човешка дейност, да са причинили "по-голяма част от наблюдаваното повишаване на средните световни температури от средата на ХХ век насам".

Много учени дори мислят, че комисията е била прекалено консервативна както поради това, че страните членки трябва да одобрят заключенията й, така и поради времевото разминаване. Последният й доклад обобщава данни от началото на десетилетието, а не последните стряскащи резултати, като например това, което в момента наблюдаваме в Арктика.

През лятото на 2007 г. ледът в Арктическия океан започна да се топи. Разбира се, той се топи по малко всяко лято, но този път нещата изглеждат различно - до края на септември има 25% по-малко лед, отколкото е измерван някога в миналото. И това не е еднократен инцидент. До края на летния сезон през 2008 г. се е стопил толкова лед, че се отварят и северозападния, и североизточния проток. С други думи, може да обиколите с кораб Арктика по открито море. Компютърните модели само преди няколко години твърдяха, че това трябва да се случи чак към края на ХХI век - нещо, което не могат да оспорват дори и скептиците.

"Имаме време"

Погрешно. Времето е може би най-проб­лематичният елемент в цялото уравнение. Стопяването на арктическия лед е тревожно не само защото доказва, че планетата бързо се стопля, но и защото то само по себе си ще ускори повишаването на температурите. Старият бял лед отразява обратно в космоса 80% от слънчевите лъчи, новите сини води поглъщат 80% от лъчите. Явлението се самоускорява. Наблюдават се и много други подобни самозадвижващи се процеси. Такъв кръг например е стопяването на северните вечно замръзнали области (пермафрост). Огромните количества метан, които дълго стоят консервирани под леда, се освобождават в атмосферата, а метанът е още по-мощен парников газ от въглеродния диоксид.

Подобни примери са най-съществената причина много експерти вече да пришпорват своите прогнози за това кога трябва да се разделим с минералните горива. Индийският икономист Рад­жендра Пачаури, който получи Нобеловата награда за мир за 2007 г. от името на Междуправителствена комисия по климатичните промени заедно с Ал Гор, неотдавна заяви, че трябва или да сме започнали фундаменталните реформи до 2012 г., или да гледаме как климатът на планетата излиза извън контрол; ученият от НАСА Джеймс Хансен, който пръв би тревога в края на 80-те години за климатичните промени, казва, че трябва да престанем с горенето на въглища до 2030 г. Точка.

Всичко това прави насрочената за декември 2009 г. среща по климатичните промени в Копенхаген по-спешна, отколкото изглеждаше преди няколко години. Предмет на спора е всъщност една привидно ниска стойност - съдържанието на въг­леродния диоксид във въздуха. Хансен твърди, че най-високото ниво, което можем да поддържаме, е 350 части на милион, "ако човечеството иска да запази планетата в състояние подобно на това, при което се е развила цивилизацията и към което се е адаптирал животът на Земята". Но тъй като отдавна сме надхвърлили това съдържание (въздухът навън в момента съдържа около 387 части въглероден диоксид на милион, като стойността се покачва с 2 части годишно), глобалното затопляне внезапно се усеща вече не като огромен проблем, а като предизвикващ паника спешен случай.

"Климатичните промени ще бъдат полезни за толкова райони, за колкото ще са вредни"

Това са само мечти. Дълго време уравнението на печелещите и губещите изглеждаше стандартно: макар че климатичните промени ще доведат до наводняването или свиването на някои части от света, други студени и дъждовни области ще се радват поне на няколко по-топли дни годишно. Това доскоро беше най-разпространеното мнение. По-новите модели обаче започнаха да показват, че след определен момент почти всички на планетата ще страдат. В продължение на няколко десетилетия в някои региони ще бъде може би по-лесно да се отглеждат определени земеделски култури поради разтопяването на леда, но с течение на времето заплахите от затоплянето и засушаването ще станат със сигурност по-силни.

Разработен по поръчка на Пентагона доклад от 2003 г. предвижда възможността по цяла Европа да се разразят силни бури, да има мегазасушавания, обхващащи югозападните американски щати и Мексико, както и непредсказуеми мусони, водещи до недостиг на храни в Китай. "Представете си Пакистан, Индия и Китай (всичките въоръжени с ядрени оръжия), сражаващи се по границите си заради бежанци, достъп до общите реки и обработваемата земя", предупреждава докладът. Или Испания и Португалия "в битка за риболовни права, прерастваща в морски въоръжени конфликти".

Разбира се, бяхме свикнали да мислим, че някои региони на света ще спечелят в създалата се ситуация, предимно в Далечния север, където Канада и Русия теоретично биха могли да произвеждат повече зърнени култури при по-благоприятен сезон или евентуално да добиват нефт под новоразтопеното ледено покритие на Арктика. Но дори и тези региони ще трябва да се справят със скъпите последствия, като например истинска военна надпревара по цялата северна част на Арктика.

Искате ли още лоши новини? Ето как се развива сценарият в доклада на Пентагона: тъй като потенциалът на планетата намалява, възкресява се един древен модел на отчаяни, безпощадни войни за храна, вода и енергия. Докладът се позовава на трудовете на харвардския археолог Стивън Лебланк, който отбелязва, че допреди 3 столетия войните за ресурси са обичайна практика. При подобни конфликти около 25% от възрастното мъжко население обикновено измират. Когато се усетят последствията от бързите климатични промени, войната може да започне отново да определя човешкия живот. На този мрачен фон потенциалните положителни страни от малко по-дългия земеделски сезон във Владивосток не изглеждат достатъчна компенсация.

"Виновен е Китай"

Не чак толкова. Китай е лесна мишена, щом се търси вина за климатичните промени. Във вихъра на своята индустриална революция Китай надминава САЩ като най-голям производител на въглероден диоксид. И всички сме чели, че всяка седмица в страната се изгражда нова електроцентрала. Но тези числа са подвеждащи, и то не само защото голяма част от произведения въглероден диоксид е излъчен при производство на продукти, консумиращи се на Запад. Подвеждащи са, защото китайското население е четирикратно по-голямо от това на САЩ, а единственият реален начин да разсъждаваме за тези емисии е на глава от населението. По този норматив всеки китаец сега произвежда малко повече от една четвърт от въглеродния диоксид, бълван от всеки американец. Отгоре на всичко въглеродният диоксид живее в атмосферата повече от столетие. Китай произвежда значителни количества в продължение на по-малко от 20 години, т.е. ще минат много години, докато китайците станат отговорни за глобалното затопляне толкова, колкото са американците.

Нещо повече - за разлика от мнозина свои колеги в САЩ китайските държавни власти започнаха систематично да ограничават емисиите, и то в хода на смайващото икономическо развитие на страната. Китай в момента е световен лидер в използването на възобновяемата енергия, а в САЩ едва ли има автомобил, който може да изпълни много по-строгите китайски изисквания за икономичност.

От своя страна САЩ трябва тепърва да разработят програма за намаляване на своите емисии - нещо, което не успяват да направят през цялата двадесетгодишна история на проблема. Макар че американският Сенат гласува против последния подобен опит, Барак Обама се ангажира това да стане приоритет на неговата администрация. Той поддържа под определена форма политиката за ограничаване и търговия на емисиите (cap and trade), предназначена да намали общите количества въглероден диоксид, които САЩ имат право да произвеждат, и по този начин да сложи цена на онова, което досега е било безплатно.

Въпреки бързата индустриализация на страни като Китай и Индия и безразсъдното нехайство на богати страни като САЩ нито вината за климатичните промени, нито пък отговорността за справянето с тях може да се понесе от една страна. Жертви ще се изискват от всички. Точно както на китайците вероятно ще им се наложи да използват малко по-скъпа енергия в полза на световната екология, така и американ­ците на свой ред ще трябва да ги обезщетят частично за ценовата разлика, дори и само посредством прехвърлянето на технологии. Наречете го план "Маршал" за околната среда. Подобен план ще има пряк морален и практически смисъл и може да бъде структуриран така, че да поощрява новопоявилите се на Запад технологии за зелена енергия. Но да се карат американците да плащат за инсталирането на ветрови електрогенератори в Китай може да се окаже трудна политическа задача в една страна, която вече е убедена, че Китай просперира за нейна сметка. Може би в дългосрочен план това ще е най-сериозният изпит за политическата зрелост на САЩ.

"Климатичните промени са екологичен проблем"

Всъщност не са. Еколозите първи биха тревога. Но въглеродният диоксид е различен от традиционното замърсяване. Това не е проб­лем, който може да се разреши с приемането на закон за чистия въздух. Необходимо е да се извършат фундаментални трансформации в най-значителната част на икономиките ни - да се премине от изкопаемите горива към нещо друго. За САЩ това означава, че проблемът трябва да се разрешава от министерствата на търговията и на финансите в не по-малка степен, отколкото от агенцията за защита на околната среда.

И тъй като ще бъде необходима координация между всички страни, това безспорно се превръща в най-важния проблем на външната политика. (Вие смятахте, че това е тероризмът? Трудно е да си представим сценарий, в който Осама бин Ладен разрушава западната цивилизация. Лесно е обаче да видим как става това вследствие на надигащия се световен океан и объркания кръговрат на водата.)

Да очакваме от екологичното движение да има водеща роля в тази борба е все едно да искаме от министерството на земеделието да води войната в Ирак. То просто няма капацитет за подобна битка. Еколозите може би имат готовност да спасят арктическия национален резерват в Аляска, което е благородна кауза, но много по-дребна като мащаб. Ако климатичният проблем не се извади бързо от политическото гето, вероятността за съществени промени си остава минимална.

"Разрешаването на проблема ще е болезнено"

Зависи. Каква е вашата дефиниция за болезнено? От една страна, говорим за трансформирането на гръбнака на световното производство и потребление. Това е скъпо. От друга, ако успеем да конвертираме голяма част от глобалната икономика към слънчева и вятърна енергия - помислете за средствата, които ще се спестят от горива.

След това идва осъзнаването, че нямаме много други източници за икономическото развитие, необходимо за спасението от сегашната икономическа криза. Зелената енергия е по-голяма и от кризата, и от биотехнологиите, взети заедно.

Още от момента, в който учените започнаха да изучават климатичните промени, се правят опити за изчисляване на разходите за тяхното разрешаване. Действителният отговор е: необходимата трансформация е толкова огромна, че никой не знае какви ще бъдат тези разходи. Най-важното е, че растежът на енергийното потребление по света може да бъде намален наполовина през следващите 15 години, а стъпките за това ще спестят нетно повече средства, отколкото ще струват. Междуправителствената комисия по климатичните промени включи разчет на разходите в последния си петгодишен доклад и се опита да погледне в бъдещето. Тя констатира, че опитът да се поддържат нива на въглероден диоксид във въздуха под 500 части на милион ще струва съвсем незначителна част от икономическото развитие. Все едно да ни се наложи да чакаме до Деня на благодарността (края на ноември) през 2030 г., за да станем толкова богати, колкото иначе ще станем на 1 януари същата година. А в замяна ще разполагаме с една трансформирана в значителна степен енергетика.

За съжаление тези прогнози по всяка вероятност са прекалено оптимистични. След тяхното публикуване научните доказателства стават все по-мрачни. Предприемането на по-дълбоки и по-бързи ограничения днес изглежда задължително.

А какви ще бъдат разходите, ако не предприемем нищо? Никълъс Стърн, известен икономист, натоварен от британското правителство да проучи въпроса, заключава, че загубите от климатичните промени могат да достигнат съвкупните щети от двете световни войни и Голямата депресия. През 2003 г. Swiss Reinsurance Co., най-голямата презастрахователна компания в света, и катедрата по медицина в "Харвард" обясняват защо глобалното затопляне ще бъде толкова скъпо. Не става въпрос само за необходимата инфраструктура, като например крайбрежните стени срещу надигащия се океан. Свързаните с природните бедствия разходи ще започнат да се наслагват. Намаляващото време между гигантските бури по места, като бреговата ивица на САЩ например, може да накарат части от "развитите страни да преживеят условия, подобни на тези в развиващите се, за продължителни периоди". Казано направо, вече сме нанесли твърде много вреди и сме чакали твърде дълго, за да разполагаме с лесни възможности.

"Климатичните промени са обратими"

Де да беше така. Разрешаването на тази криза вече е невъзможно. Досега хората са повишили температурата на планетата с около градус по Фаренхайт. Когато вниманието се насочи към глобалното затопляне (което стана преди само 20 години), общият консенсус беше, че сме на прага на осъзнаването на последствията: че големите промени ще станат, когато термометърът се качи с 1 или 2 градуса, т.е. едва след няколко десетилетия. Изглежда, учените са подценявали деликатността на физическия баланс на планетата.

Затоплянето протича по-бързо от очакваното, а резултатите от него са по-всеобхватни и по-тревожни. Дори и сегашното затопляне с 1 градус сериозно нарушава водния кръговрат - тъй като топлият въздух задържа повече водни пари, това води до драматично нарастване както на сушите, така и на наводненията. Вижте рекордните равнища на плащанията по застраховките например. Комарите, които сега вече намират гостоприемна среда на нови територии, разпространяват повече малария и треска денги. Умират коралови рифове и огромни горски масиви.

Никой от тези процеси няма да спре, дори ако вече правим точно каквото трябва. Като се има предвид времето между освобождаването на въглерода и загряването на въздуха, вече сме си гарантирали поне още 1 градус затопляне.

Единственият въпрос е дали ще успеем да спрем катастрофата. Няма да е лесно, защото през настоящото столетие ще преживеем приблизително 5 градуса допълнително затопляне, ако не направим всичко необходимо. Ако съдим по сегашното си поведение, това няма да стане.

Искате ли да знаете повече

Класическият труд на Бил Маккибън "Краят на природата" (The End of Nature, New York: Anchor Books, 1989) е задължително четиво за причините и последствията на климатичните промени. В "Новата математика на въглерода" (National Geographic, октомври 2007 г.) той разглежда начините, по които държавниците могат да се справят с проблема.

Докладът на Междуправителствената комисия "Климатичните промени: 2007" предлага отрезвяваща диаг­ноза как хората увреждат планетата. В "Стабилизационните котви: разрешаване на климатичния проблем през следващите 50 години със сегашните технологии" (сп. Science, 13 август 2004 г.) Стивън Пакала и Робърт Соколоф твърдят, че науката вече знае начините за справяне с климатичните промени.

онлайн разделът на Съвета за международни отношения "Кризисно ръководство: климатичните промени" предлага интерактивна база данни с актуална и историческа информация и анализи. На адрес climatepolicy.org Американското метеорологическо дружество поддържа блог за климатичните промени, какъвто имат и група американски и европейски учени на адрес realclimate.org.

в статията "Проблемът: промените в климата. 450 начина за спиране на глобалното затопляне" (FP - България, юни/юли 2007 г.) Маккибън твърди, че трябват твърди ограничения на въглеродните емисии на международно ниво. В статията "Как методиката за ограничаване и търговия на въглеродните емисии (cap and trade) може да замести чуждестранните помощи" (ForeignPolicy.com, февруари 2007 г.) Алекс Евънс твърди, че търговията с въглеродните емисии може да направи бедните страни богати.

*Бил Маккибън е гостуващ учен в Middlebury College и автор на книгата "Дълбоката икономика: богатството на общностите и трайното бъдеще" (Deep Economy: The Wealth of Communities and the Durable Future, New York: Times Books, 2007)