Културата като аутсайдер

През последните две десетилетия културните потребности на българина се изместват от "качествената" култура - тази, която образова, разширява кръгозора, формира естетически вкусове - към риалити културата и чалгата. Какво трябва да се промени в приоритетите и механизмите на финансирането на културата, за да се постигне оптимален обществен ефект?

В годините на прехода у нас публичните разходи за култура рядко биват подлагани на критичен анализ. Може би защото

културата не се вижда като приоритет

от никое от правителствата или защото, сравнени с други сфери, бюджетните разходи за култура са сравнително малки. Някак негласно културните политики са се превърнали в сфера на изключението - свещена, макар и поизпосталяла крава на публичните разходи; нещо, без което не може, но за което правителствата нямат време да мислят сериозно и отговорно.

Това донякъде е обяснимо с дневния ред на прехода, който постави множество и неимоверно тежки задачи за трансформации на цели сфери от обществената дейност. Културата, както образованието и здравеопазването, не бяха част от дневния ред на европрисъединителния процес, което допълнително мотивира изключването им от дневния ред на реформите. Назрява обаче необходимостта от критически преглед на политиките и публичните инвестиции в културата.

Те не са толкова пренебрежимо малки - през 2008 г. бюджетът на Министерството на културата (МК) е 103 942 000 лв. Ако добавим разходите за култура на общините, сумата набъбва до 233 442 000 лв., или 2.3% от държавния бюджет. Процентът е достатъчно значим, за да изиска анализ какво се постига и доколко ефикасни са тези инвестиции.

Причината модерните държави да подкрепят културата чрез публично финансиране е разбирането, че тя е област, в която

чисто пазарните правила са неприложими

- област, в която потреблението от една част от обществото носи добавена стойност на обществото като цяло. Струва си да припомним ролята на големия британски икономист Джон Мейнард Кейнс в създаването на Съвета за изкуствата на Великобритания - иновативна за времето си институция, която и до днес реализира британската културна политика.

Обосновавайки необходимостта от публично финансиране за изкуствата, Кейнс говори за естетика и етика, но и за способността на изкуството "да доставя удоволствие и отмора за обикновения човек, така че, след като свърши работния си ден, той да може да почувства, както нищо друго не може да го накара да почувства, че е част от общност, която е по-фина, по-надарена, по-бляскава от това, което той самият би могъл да бъде".

Именно заради способността да

осмисля и подобрява качеството на живота на хората

но и защото пазарът сам по себе си не е способен да обхване и оцени външните ефекти, които културата създава, изкуството е обект на публични инвестиции и политики. Стремежът за създаване на качествен културен продукт е цел на културните политики в множество страни.

Изследвания показват, че практикуването и потреблението на изкуство има социална стойност - образова, благоприятства личното развитие, укрепва общността, спомага за интегрирането на малцинствата. Който практикува като дете някакво изкуство, непременно става потребител на култура.

Създаването на изкуство-осигуряване на достъп-разширяване на аудиторията: това е "природният културен цикъл", чието поддържане би трябвало да е цел на публичните политики. Ако бъде постигнат, той осигурява средата, в която гражданите и общностите могат да постигнат ползите от потреблението на култура.

Ефикасността на публичните инвестиции в културата може да бъде преценена само от гледна точка на това доколко чрез тях се постига нарастване на потреблението на култура, улеснява се достъпът и се стимулира участието в любителски практики, свързани с изкуства. Финансовото подпомагане от страна на държавата има смисъл само дотолкова, доколкото негова цел е приобщаването на максимален брой граждани към участието в  потреблението на култура и изкуство.

Единственият критерий, даващ възможност за оценка на ефикасността на публичните инвестиции, е достъпът до и потреблението на качествена култура. Макар подобно твърдение да изглежда логично, то отсъства от политиките на всички правителства на прехода. Тенденцията на затихващ интерес към потреблението на изкуства у нас е ясно изразена и тревожна. Серия изследвания разкриват

потискащата картина на декултуризация

- ходенето на театър, концерт, изложба, музей и т.н. културни занимания, свързани с излизане от дома и предполагащи споделеност на изживяването, се е свил до размера на статистическата грешка: едва 1.4% от населението има досег с тази култура.

Гледането на телевизия се утвърждава като основно занимание в свободното време на хората - през 2005 г. за 57.4%, през 2009 - за 63%. Основният фактор, който хората указват като причина да не посещават културни събития, е недостигът на средства. Едва ли обаче подобно обяснение е достатъчно, тъй като данните показват, че въпреки подобряването на благосъстоянието през последните години публиката за култура не се увеличава пропорционално.

Това, което очевидно се е случило, е, че традиционните културни занимания са се освободили от ценностната натовареност, която предишното поколение е споделяло, и потребността от тях драстично намалява.

Процесът е плашещ и само една промислена и консистентна културна политика би могла да преобърне тази тенденция към риалити културата и чалгата, разбирана обобщено като

"културата на долницата"

Запитани кой е любимият им стил музика, най-голям процент (19.8%) от софийските ученици от 8-и до 12-и клас заявяват, че това е поп-фолкът. Следващите по популярност жанрове изостават далеч назад - хип-хоп (7.8%) и рок (7.1 %). Накратко - две са основните тенденции в потреблението на култура: намаляване на потреблението на "висока култура" (която образова), свиване на любителските занимания с такъв тип култура и ръст на потреблението на масовата култура.

Макар тенденцията да не е нова, никое от правителствата не е дефинирало нейното наличие като проблем. Сякаш презумпцията е била, че "високото изкуство", в което МК инвестира, е територия, паралелна на тази на масовата "култура на долницата".

Проблемът е обаче, че засилването на интереса към масовата култура предопределя отслабването на интереса към "културата, която образова", което означава все по-редки посещения в музей, театър, кино или концертна зала и цялостно отпадане на подобни практики за все по-голяма част от населението.

След образователната система сферата на културата е тази, която, ако се преподредят приоритетите и се реформира с визия, ще подпомогне

преодоляването на задълбочаващата се деградация

на нацията. Има два възможни подхода на финансово подпомагане - този, който се прилага през последните години и цели преди всичко стабилност на институциите, без да се занимава с ефекта от тяхната дейност, и този, който на първо място цели насърчаването на културното участие и потребление.

Управленското мислене в чисто икономически категории не дава възможност да видим проблема с декултуризацията на обществото. Мисленето от гледна точка на създаването на културен продукт пък е недостатъчно, защото каква полза и от най-хубавата нова опера, ако никой няма да я види и чуе? Най-порочен от управленска гледна точка обаче е отказът от мислене на културата като фактор за повишаване на жизненото равнище на нацията.

* Текстът е част от проекта "Инерция или развитие: Анализ на ефикасността на публичните разходи за култура за периода 1989-2009 г.", представен миналия петък в "Червената къща". Още - на www.politiki.bg

От: http://dnevnik.bg/