ПАНАИРЪТ КАТО СВЕЩЕНА КРАВА

Евгений Тодоров

Поне 15 години съм участвал в медийната възхвала на Пловдивския панаир.

Образът му на свещена крава дотолкова се е просмукал във вените на българската журналистика, че до миналата година поне тя не преставаше единодушно да го възхвалява като символ на българската икономика. А може би като символ на българщината – каквото и да означава това.

Хайде – до 1989 година Панаирът и медиите бяха деца на държавата и бе нормално да цари братска любов – след като цицат от една цицка.

След 1989-а година държавата спря да храни журналистите или поне повечето от тях, но сменящите се панаирни ръководства не преставаха да подхвърлят по-едри или по-скромни залци на услужливи медии. Най-вече на такива, чиито собственици имат власт или са приближени на властта. Или на правилната партия.

Най-смешни ми бяха журналистите, които продължиха да пишат, а някои още пишат по същия начин. Без никой да ги кара или да им плаща. По инерция. Или просто ги мързи да мислят по различен начин.

Приватизацията на Панаира пораздвижи някои медии – особено тези, които не са в списъка на облагодетелстваните.

За да възстанови поне част от статуквото, преди две години Панаирът даже си купи телевизия, направи си вестник, за малко и радио да пусне. Остава загадката как се издържат губещите панаирни медии - вероятно парите идват от неизплатените дивиденти на държавата и общината. Та като пусна панаирната телевизия или отворя вестника и ме обземат едни забравени чувства – ето, панаирът отново е най-великото събитие за града, държавата и света, отново успехите са страхотни, изложителите са доволни и ще дойдат отново на следващия панаир и т.н.

Но да оставим дребните страсти на днешния ден и да се върнем към историята на Панаира, което е темата на настоящата поредица.

На 5 септември 1975 година за пръв път окачих на ризата си голямата метална значка с надпис „ПРЕС”.

В онези времена никоя институция на даряваше такива значки на работещите за нея журналисти.

Носехме значките не само на територията на панаирното градче, но „забравяхме” да ги свалим и вечер – гордо ги разхождахме по Главната, не ги сваляхме в кръчмите и така ни сипваха неразредени питиета и ни хранеха с двойни порции.

Благодарение на значката успях да си купя даже хладилник „Минск”.

В онова време вносен /съветски/ хладилник можеше да се купи само по време на панаир, когато пускаха по десетина бройки. За да разберем, че е панаирно време.

През 1975 година пловдивската телевизия спираше всякаква друга работа през панаирната седмица и всички се премествахме на панаира. Снимахме от сутрин до вечер и вечерта трябваше да сме приготвили 30 минутно предаване, озаглавено „Панаирна панорама”.

Благодарение на нашия труд целокупният български народ разбираше колко делегации е приел през деня министърът на външната търговия Христо Христов и председателят на българската търговско-промишлена палата Пенко Пенков? – така се казваше, ако не се лъжа.

Телевизионни екипи стояха от сутрин до вечер пред кабинетите на държавните мъже и неуморно документираха историческите срещи.

На този мой първи панаир не свърших много работа – бях новобранец и не ми довериха нищо. Поставиха ми обаче друга отговорна задача – да ходя на всички пресконференции и приеми и да проверявам дали там няма да се мерне някоя протоколна личност – от заместник министър-председател нагоре.

Не се появи никой.

Журналистите слушаха с отегчение дежурните слова, след което заедно с всички поканени се нахвърляхме на масата.

В интерес на истината слуховете как на приемите някои си тъпчели джобовете със сандвичи са силно преувеличени. С ядки – да, но със сандвичи не съм виждал. Може би е било по-рано.

Останах потресен от приема на Нигерия. Той беше в три салона на ресторант „Марица”. Имаше от пиле мляко. А в това време нигерийците умираха от глад.

Същата година американците – вече писах за това, се бяха охарчили за пет подноса с дребни хапки и нищо друго.

От тогава заподозрях, че колкото една държава е по-бедна, толкова чиновниците й са по-безотговорни по-ненаситни.

Работата на журналистите започваше още предишната седмица – обикновено в четвъртък, когато се организираше предварителната пресконференция.

От София идваха автобуси с колеги – да не пропуснат грандиозното събитие. По-точно – да не пропуснат раздаването на чантичките.

На всеки журналист срещу подпис се даваше симпатична чантичка или папка от изкуствена кожа. След получаването веднага пускахме деликатно ръка вътре, за да разберем какви са даровете. Задължително имаше скъпа химикалка, порт кле, запалка – не помня запалка дали имаше всяка година. И още – тефтерче за записки и някакви лъскави албумчета със снимки от предишни панаири. Тези албумчета се печатаха в чужбина, защото по това време нямахме толкова лъскав печат. Цяла гвардия от панаирния пресцентър се грижеше цяла година за съдържанието на чантичката.

Имаше и топ пресрелийизи, от които преписвахме буквално през следващите дни – когато творяхме репортажите си, възхваляващи родната промишленост по отрасли. Плюс съветската промишленост.

Около нас беше пълно с ченгета от различен ранг. Те са маскираха като журналисти и се нареждаха на опашката за чантички. Кяр, все пак.

Пресконференциите бяха тягостни. Всичко, което трябваше да напишем, вече ни беше раздадено. Нищо друго не ни интересуваше.

Е, имаше колеги, които някой път се престараваха. Кореспондентът на „Народна младеж”, например, все питаше дали има нови експонати, дело на младежки колективи.

Въпросите и отговорите изнервяха колегията, тъй като отлагаха началото на пийването и похапването.

В интерес на истината на една пресконференция на Министерството на машиностроенето тогавашният млад журналист и кореспондент на „Работническо дело” Григор Лилов подложи на съмнение печалбите на родното каростроене.

След това някакви шефове на „Балканкар” го навряха в кучи задник.

Пишещият тези редове също в началото искаше да прави неказионни репортажи по теми, които интересуват зрителите, даже бях измислил да направя нещо за новите югославски коли „Застава”, пред които имаше хиляди зяпачи.

Попитах дали може.

Отговорът беше: „Може, не първият ти репортаж може да се окаже последен”.

Цяла седмица се въртяхме в родните и в братските палати и се правихме, че не забелязваме всичко, което е произведено отвъд Драгоман.

Дълго време се опитвах да разбера има ли официално разпореждане какво може и какво не може да се снима, но всички вдигаха рамене.

През 70-те години ни събираха в първия панаирен ден и по-възрастните колеги ни обясняваха, че трябва да ходим само с бели ризи и вратовръзки, след това нещата се разкрепостиха и ни позволиха и светло сини или резедави ризки с къси ръкави – даже без вратовръзки.

Сандалите също бяха нежелани, за дънки да не говорим.

Официално ни бяха забранили само да снимаме мостовете, които водеха към Панаира. Обяснението ме разби – в чуждите посолства преснимали панаирните репортажи и ако имало показан мост саботажна група, изпратена от някоя империалистическа държава, можело да изчисли с колко взрив може да разруши моста и на кое място да го постави.

Какви други изкушения предлагаха панаирите на българските журналисти – след седмица.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/