Via Dolorosa BG и Сократ

Във вече разбунената 1988 г. шефът на една мастита информационна агенция, в която работехме с Георги Асьов, каза пред дирекционния съвет: „Лошото е не, че те така пишат. Лошото е, че така мислят”. И добави: „Такива хора не могат да ни бъдат полезни”. (Последва... Вече няма значение.)

Това са фрази, достойни за Сократ. Шефът се различаваше от повечето си колеги на подобни постове – бе умен, интелигентен и широко скроен. Може би именно затова направи това сократовско разграничаване между писането, мисленето и ползата от индивида.

Три непокриващи се плоскости.

Още древният грък е прозрял несъвместимостта им, отхвърляйки писането за сметка на мисленето - неподправено, несъобразено с никого и с нищо и изразено на глас. Колкото до ползата – разбирал е, че обществото не желае такива като него и файда за обществото няма нито, когато му пишеш, нито, когато му говориш. Полза имат само мислите на мислещия индивид и то при условие, че съхрани индивидуалността си. И още: ако е готов за чашата с бучиниша.

Всяко писане – е мислел вероятно Сократ – съдържа доза лъжа, защото е плод на суета. Дори най-верният му ученик – Платон - не е останал непокварен от нея. Дори и неговото писане е едва ли кристално верен образ на мислите му. Знаем ли?

Българският Шеф от 1988 г., сам минал (и оцелял!)  през коварните превратности, маски и уловки на политическата конюнктура, не вярваше много-много на искреността на писането „другояче”. Всевластният за България Североизточен вятър бе задухал  в нова посока. Носеше нов дъх и аромат. Сиреч, вече силно миришеше на нова конюнктура. Затова, според Шефа, писането „другояче” не означаваше непременно мислене „другояче”. Дисидентите в СССР се наричаха именно „другоячемислещи”, но те имаха дълголетни традиции, стигащи до времето на Достоевски (ако не и преди него). 

В България „другоячемисленето” нямаше  как и откъде да се появи. Малкото опити за подобно мислене бяха така скороспешно завършили (при Левски с предателствo и бесилка, при Ботев – с куршум от неизяснена посока), че не успяха да създадат традиция. Ако се появеше, бе по рождение белязано със съмнението, че гони някаква полза – много лична и определено материална.

Така беше не само според Шефа. Така беше най-вече според реалността.

Неслучайно ние нямаме Сократ. Наподобяваха го може би само Радой Ралин и художникът Генко Генков. Но Ралиновото улично слово бе всъщност писаното му и неотпечатано слово, а Генко Генков просто псуваше. Единият бе пишещ Сократ. Другият – попържащ Сократ. Мислите на гръка са били предназначени за девствената и жадна почва на хорските уши. Българските мисли – за обработената и отровена територия на очите на редакторите. Дори и най-смелите мисли се раждаха като „произведения”. Бяха дълго носени, изкъпани, закърмени, повити в пелените на времето и ситуацията. Бяха предназначени да са „дисидентски”. По-точно – да звучат дисидентски. Това значи – в конкретното време, на конкретното място, при конкретните условия.

Кой успя да прескочи границите на мястото, времето, условията? Кой се добра, ако не до вселената или до света, то поне до обобщенията за Лагера?

Не в писанията – в мислите си?