Бедната, бедна Академия на науките

Любопитни подробности за летвата на заплатите в Централното управление на БАН стават видни от разследването на Димитър Илиев във в. „Стандарт”, озаглавено „В закъсалата БАН: 1523 лева за секретарка”. Секретарката е тази на председателя на Академията Никола Съботинов; в текста се посочва, че сумата надхвърля заплатата на старши научен сътрудник І степен в научните институти.

Авторът греши – не просто надхвърля. Секретарката на big boss взема около два пъти повече. Плюс дребната подробност, че – кактох става ясно, тя била уредена с още два граждански договора: за 150 лв. от Института по океанология във Варна и за 112 лв. от Института по хидро и аеродинамика.

Самият Съботинов също бил на два договора – от които получава месечно скромната сума от 2392 лв. Тук не влагам ирония – сумата наистина е скромна. Както е скромна българската наука. Както са скромни – и то много, ама много по-скромни и българските учени, които в момента преживават с по 400 или 500 лева заплати – и се подписват всеки месец за по няколко дена неплатен отпуск, защото орязания бюджет на Академията не позволявал да им бъдат платени дори тези, граничещи с мизерията суми. (Но пък може да позволи да се гласуват 2400 лева пенсии за академиците – нищо, че иначе таванът за всички останали пенсионери е 700 лева.)

Доколко е скромен академик Съботинов личи много ясно на фона на друг един изтъкнат борец за академични реформи: главния научен секретар Стефан Хаджитодоров. Той пък се е изхитрил да работи на четири места – за общо 4330 лв. На две от тях – с осемчасови трудови договори; на други две – на половин работен ден. Следователно си имаме работа с ударник от висша класа – защото, както се посочва в разследваното, от работните му договори следва, че работи по 24 часа в денонощието.

Подобен тип ударничество впрочем не е изключение – в БАН работят наистина железни люде. Сред тях е и Славия Бърлиева, научен секретар на хуманитарните институти. Тя също се води на два основни трудови договора: взема от "Кирило-Методиевския научен център" заплата от 940 лв., а от централното управление на БАН – 507 лв.

Струва си да обърнем внимание на нейния казус, който доказва, че в Централното управление на БАН работят люде не само с конска работоспособност, но и одарени с две други насъщни за академичната общност качества: наглост и морално безразличие. В хода на смехотворната реформа, провеждана от академичните старчета и свеждаща се само до абсурдно „сливане” на институти, Славия Бърлиева се бе заела със защитата на въпросния Кирило-Методиевски научен център, като с цел запазването на неговата самостоятелност бе организирала бастисването на един от най-старите и най-добре работещи институти в БАН – Института за литература, който според защитавания от нея проект трябваше да се слее с Института по изкуствознание и Центъра по архитектура.

В крайна сметка литераторите се разбунтуваха и схемата пропадна, но Бърлиева все пак постигна целта си – като си осигури защитата на парламентарната комисия за наука и образование. По-интересното е, че в хода на скандалите около този проект Общото събрание на БАН гласува нейната оставка – само че по незнайни причини това решение не влиза в сила – въпреки че ОС е най-висшия орган в структурата на Академията.

Та така стоят нещата с бедната БАН. Казвам го отново без ирония – съвсем доскоро бях служител на Академията и съм наясно с нейната мизерия – както финансова, така и морална. Финансова – за редовите учени, много от които заслужават по-добра съдба; морална – за Центалното управление на БАН, една паразитна структура, в която мисленето, манталитета и реакциите са с давност от преди 10-ти ноември.

Това, което най-много липсва на Академията обаче, не са парите – липсва самочувствие, липсва чувство за лично достойнство, липсва свобода. Тази колапсирала институция можеше да бъде реално реформирана: с идеята да се премахне Централното управление и да се даде самостоятелност на институтите, проектът на министър Игнатов предполагаше такива възможности – вместо да се замислят върху тях обаче, учените от БАН се оставиха да бъдат лъгани от академичните си старчета, ангажираха се да пазят статуквото, вложиха енергията си в оцеляването на люде като Хаджитодоров и Бърлиева.

Сега, когато тъй наречената реформа е в ход, същите тези учени са още по-бедни, по-унизени и по-обезправени – за което обаче могат да се сърдят само на себе си: имаха възможност за избор, пропуснаха го.