ДА ДЖАЗИРАМЕ «ИНТЕРНАЦИОНАЛА»

Джаз и комунизъм – що за тема, ще кажете!

Защо  ми хрумна точно тая тема? Защото се поразрових за  състава «Джаз Овчаров» и в историята му намерих, че музиката на неговия състав е първия сериозен опит за въвеждането на джаза в България още преди 1944 година. Покрай него са също имена като Леа Иванова, Сашо Сладура и други с аранжименти за малки и големи оркестри. Бих искал да ги чуя и да оценя опитите им.

Българите развита и естествена музикална нагласа. Дали са я взели от траките или от келтите не е важно, но преди и по време на Втората Световна война на властите малко им е пукало с какво се занимава Асен Овчаров и групата му, нито някой е гледал на музиката като на политическо оръжие или пропаганден политически фактор. Поне в България не.

В България в ония години съжителствуват в завидно спокойствие германското, английското и американското културно влияние: филми, музика и литература от тези страни са в свободна конкуренция на българския пазар.

С романтична инерция от миналото, след 1944 групи и отделни певци продължават да популяризират джаза в цялата му разновидност и специално стила «суинг», не подозирайки какво ги очаква. Но идва и 1949, преломната  година в целия живот на България: съветското КГБ стъпва здраво на врата на българите. Западна мода не минава, западна музика изобщо. Започва известния терор на едно особено предано на сталинизма българско куче на име Вълко Червенков. Просмукан до мозъка на костите си от сталинската практика на пролетарската  диктатура, той стоварва тежко чука си върху всички, които показват и най-малкия признак на западно влияние.

В същата 1949 «Джаз Овчаров» и Леа Иванова получават покана за турне в САЩ и тогава пружината на политическата репресия се отпуска. Започва се с невероятното умотворение на някой си П.Димитров, което ще остане в историята като изключителен пример за върха на комунистическата простащина, затова и ще ви предам целия цитат: «Джазът, както всичко в Америка, е монополизиран. Основават се фабрики за производство на всевъзможни крещящи, стържащи, виещи и чукащи инструменти, Възникват десетки нотни издателства, които с бясна конкуренция заливат света с булевардната си продукция. Дивият крясък, бесният ритмус, лигавият сантиментализъм, патологичната еротика – това е новото съдържание на джазовата музика. У нас тази поквара все още продължава да си съществува, насаждана безпрепятствено от джаза «Овчаров», на когото подражават всички по-малки състави от този род».

До тук, драги читателю, вече трябва да ви е ясно какво са готвели на Асен Овчаров. И злобата им не закъснява: обвиняват го, че е импровизирал и джазирал мелодията на «Интернационала» и по този начин се е подиграл с химна на световния пролетариат. Арестуват го и заедно с младата му съпруга го интернират в Тутракан, а по-късно в Белене. Не знам какво е станало с останалите трима от групата, но в Белене бива убит по особено жесток начин неговия талантлив цигулар Сашо Сладура. Така България става част от периода на забранения джаз в Европа, по-специално Съветска Русия и нацистка Германия. В техният най-любовен предвоенен период тези  двете си приличат по своята обща и особена омраза към Англия и Америка – техните най-опасни врагове.

В нацистка Германия джаза от самото си начало е неприятно и трудно за преглъщане явление. Германецът, свикнал на писана музика, реагира по доста контрастен начин на джаза – едни реагират враждебно към него, други го приемат с ентусиазъм. И макар че нацистите със своята битангаджийска мъдрост никога не са достигнали до висотите на българския сталинизъм в публичните си изявления към джаза, тяхното отношение се определя главно от разбирането им за расово превъзходство, по-специално от факта, че голяма част от водещите джаз музиканти в Америка са негри или евреи. Те  наричат джаза «дисонанс,  дегенерирана музика, негърски шум и неприлична музика».

На практика обаче хора попадат в концлагери само защото слушат джаз или защото притежават плочи с джазова музика.  Нацистите използват джаза и като пропагандно оръжие в известната радио-война срещу САЩ и Англия, като пригаждат към американска музика свой текст. Въпреки това в периода преди нацистите да дойдат на власт, в Германия джазът е навлязъл достатъчно, за да остави доста елементи в редица популярни мелодии и кабаретни програми. Най-добра картина на джаза в Германия в ония години дава Майк Зверин в книгата си «Суинг под свастиката: джазът като метафора на свободата», публикувана в 2000 в Ню Йорк и разпространявана от Amazon.com.

На другия край на континента, в Русия, джазът има малко по-различно влияние. Първо, в следреволюционна Русия има кратък, но изключително богат подем на редица изкуства, особено на абстрактната живопис. Замаяни от идеалите на болшевишката революция, редица руски интелектуалци се втурват да помагат и да творят безпрепятствено и ентусиазирано. Тогава и джазът прави първите си стъпки в тази страна. Това свършва с идването на Сталин на власт, който разделя музиката на съветска и западна. До преди Втората Световна война Съветска Русия не позволява никаква изява на джазмени, чиято музика е отречена като част от борбата срещу «космополитизма» (Сталин  обича да нарича евреите «космополити»).

В краткия момент на затопляне на отношенията между САЩ и СССР в 1962 оркестърът на Бени Гудман (един от най-известните еврейски джазмени в САЩ) е допуснат за концерт в Москва. Мужишкият мозък на Хрушчов обаче се е страхувал от «капиталистическа провокация» и до концерта са допуснати само «идеологически проверени» работници, а самият Хрушчов напуска концерта през първата почивка.

Като възможност за посещение на добра воля и музикално турне е бил обсъждан и Луис Армстронг, но тогавашната министърка на културата Екатерина Фурцева отказала, понеже решила, че той може да бъде «прекалено популярен».  

Екатерина Фурцева – ето един пример за излюпена направо от текстилния завод пролетарка, станала за фантастично къс срок химически инженер, член на ЦК на КПСС и член на Политбюро. Това е един своеобразен цербер за чистотата на комунистическата култура. Известна като Екатерина Втора, зад нея стои алкохолизираната й пролетарска природа, чиято неразбиваема вяра е била в постоянен конфликт с реалността, които я довеждат до  два опита за бягство от нея чрез самоубийство, вторият от които успешен.

Когато това същество или един квинтесенциален  сталински  човекоядец като Вълко Червенков се произнасят за съдбата на джаза, не можем да не очакваме горчиви резултати. От техните напъни за кристално чиста комунистическа култура на много хора са настръхвали косите.

Българските джазмени днес  би трябвало да поемат щафетата от Асен Овчаров, да интерпретират и да джазират «Интернационала». Те му го дължат като истински колегиален жест на приемственост, в която музиката и свободата трябва да са неразделни понятия.