Българските магистрати и тяхното покаяние

Брадвата на предпазната клауза за пореден път надвисна над България, след като зам-председателят на Европейската комисия и еврокомисар по въпросите на правосъдието и вътрешния ред Жак Баро недвусмислено заяви, че съдебната ни система дава “много малко положителни резултати”, че делата срещу престъпността увисват незавършени и се точат с години, че постоянното отлагане на съдебни процеси работи в полза на организираната престъпност, че наказателният кодекс е остарял и трябва да бъде подменен. От публичните му изказвания стана безпощадно ясно, че азбучната истина за всяко правосъдие, а именно: “Трябва да се произнасят твърди присъди срещу престъпниците.”, просто не работи в страната ни, и че хората, които искат да инвестират в България заради отличната й геостратегическа позиция, се колебаят заради проблемите, свързани с корупцията и организираната престъпност. Неговият апел бе следният: “Дайте ми аргументи да съм ваш защитник.”

            Аргументи липсват. За сметка на това е видна новата стратегия за съхраняването на принципа “Кучетата си лаят, кервана си върви” в българското правосъдие. Същата е проста като колумбовото яйце: съгласяваме се с всички критики, коленопреклонно молим за помощ, искаме да се продължи надзорът от страна на ЕС – сякаш българските магистрати обитават не съдебната палата, а някаква детска градина, след което си я караме по старому.  При следващото посещение на Баро номерът се повтаря: мънкаме, извиняваме се, посукваме се, молим.

Обясняваме – както и обясни Сергей Станишев пред “Таймс”, че България трябва да бъде сравнявана с България, а не примерно с Холандия или Швеция. Сиреч не по строгите стандарти, валидни в ЕС; което впрочем си е и най-чистосърдечно признание, че не отговаряме на същите тези стандарти и че членството ни в Европа е по-скоро недоразумение, отколкото заслужено признание. Искането за търпимост към българската корупция, тъй като страната ни нямала опит да се справи с нея, е просто капитулантски и позорен акт от страна на един български премиер, който проявява най-малкото странна толерантност към министрите, отговорни за спирането на стотици милиони евро по европейските фондове, има в актива си горещата защита на корумпирани фигури от ранга на “Баткото” Вселен Георгиев, а във висшия си партиен съвет – “приватизатори” под масата от мащаба на пловдивския бизнесмен Георги Гергов, успял да приватизира и забранения за приватизиране Пловдивски панаир.

Това искане е и жалка реплика спряма декларацията на председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Дурау Барозу, който отказа да приеме двойните стандарти към различните членове на общността и третирането на България като “особен случай” с думите: "Нужни са ни конкретни и убедителни резултати в съдебната реформа, борбата срещу корупцията на високо равнище и борбата срещу организираната престъпност. Моето послание към българските власти е, че процесът на реформи трябва по-скоро да се ускори, отколкото да се забавя. Отношението към България е като към всяка друга страна членка. Няма втора категория членки".

Ние възразяваме – сиреч искаме страната ни да е втора категория. Нуждаем се от помощ и щедро признаваме тази си нужда; не можем да се оправим сами и настояваме за надзор. Поне такава беше реакцията на министрите и висшите магистрати спрямо думите на Жак Баро. Михаил Миков определи изказването му като “абсолютно актуално”. Гергана Грънчарова приветства продължаването на мониторинга над България и след изтичане на предвидения досега краен срок – края на настоящата година: трябвало да ни се помага, “докато не преодолеем собствените си несъвършенства".  Борис Велчев подчерта, че мониторингът е голяма подкрепа за прокуратурата и мотив подопечните му прокурори да си вършат съвестно работата. Председателят на ВАС Константин Пенчев пък направо се застъпи за “свиреп мониторинг” над работата на ВСС. Накратко казано, тази единодушна реакция може да се обобщи с призива: “Наблюдавайте ни! Ние не можем да се оправим сами!”

Звучи искрено, особено на фона на реалностите в правосъдната ни система и на острата липса на справедливост, долавяна от цялото общество. Само дето не е – защото липсват реалните усилия, които да докажат волята за преодоляване на правосъдния ступор. Налице са само думите, а вече и Европа разбира, че вербалните декларации от този край на света не значат много, или по-скоро не значат нищо. Реалността е съвсем друга: българската правосъдна система практически не функционира. Това, което съществува, са политически чадъри, фасадни декларации, двойни стандарти, прозрачни хитрини при стъкмяването на статистиките, тайни тарифи за това колко струва да бъде протакан, забатачен или направо спрян един процес, да бъде променена мярка за неотклонение, прокуратурата и следствието да си затворят очите пред очевидни престъпления.

По стар социалистически маниер държавници и магистрати се надяват, че многото думи са способни да заличат пълната липса на решителни действия. Спирането на парите по еврофондовете като пряко следствие от непоправимата корумпираност и безхаберие в държавата доказа, че този номер пред Европа вече не минава. Затова новия екшън план за промъкване между капките носи кодовото наименовение “покаяние”. След като репченето на Станишев и конспиративните сценарии на Първанов за това как лошата Европа без вина наказала България се провалиха, иде ред на спектакъла с покаялите се грешници. “Наблюдавайте ни!” – казват те и под носа си мърморят – “Санким при тая криза все нас ще гледате и все ще сте тук, та да ни усетите золумите!”

За съжаление обаче има медии, има наблюдатели, има “злонамерена” и “безродна” опозиция – и золумите няма как да се прикрият. Виждат се с просто око, натрапват се на всяка крачка. Няма нови разкрития по 150-те мафиотски убийства, няма арестувани босове на престъпния свят, няма осъдени за корупция висши държавни чиновници, няма потърсена политическа отговорност от допуснали грандиозни гафове министри. И още нещо няма – нужда да се търсят примери за нови гафове на българското правораздаване: те просто избликват на всяка крачка – и са все по-плътно свързани с абсурдното.

Наскоро стана виден един от последните примери за това как българското правосъдие се бори с фалшификаторите, които в най-буквалния смисъл на думата ограбват европейските фондове: бизнесменът Марин Дипчев бе обвинен от прокуратурата, че като управител на софийската фирма "Драй Юниън Къмпъни" ООД през 2004 година е извършил документна измама и е присвоил над 612 000 лева по програмата Сапард – заради което Пловдивския окръжен съд му наложи... глоба от 2500 лева. Пита се: как при това положение ЕС да ни име доверие – когато това се случва след прецедентите със спонсора на БСП Марио Николов и президентския спонсор Людмил Стойков, които източиха 7,5 млн евро точно по Сапард – и заради които България получи славата на най-корумпираната страна в Европа, и загуби безвъзвратно над 200 млн. евро (плюс перспективата да загуби още 500 млн.)?

Липсата на правосъдие обаче има и друг аспект: гарантирането на сигурността и правата на българските граждани, както и на справедливостта в нормите и правилата, по които се осъществява  тяхното общо живеене. И точно тук нещата са още по-трагични: защото свидетел за тези права и за тези правила е примерно кръвта по жълтите павета. Защото в България е възможно полицаи да извършат убийство и по-късно да пробутват версията, че арестуваният от тях е умрял от инфаркт – какъвто беше случая с Чората. Защото е възможно арестуван на граждански протест да умре в ареста, без да му бъде оказана исканата от него медицинска помощ, а полицията гузно да премълчи тази смърт, а после да обяснява, че починалият всъщност не бил протестиращ, а автокрадец – като че ли това би променило нещата. И защото тъкмо изявлението на Баро съвпадна с една публикация, която много ясно показва как правораздаването извършва своята дейност.

Става дума за историята с чешкия гражданин Никола Молчан, обвинен в убийството на свой съдружник, пребит зверски от полицията и най-накрая освободен от съда поради липса на доказателства – и примерно поради факта, че в деня на убийството е бил от другата страна на земното кълбо – в Китай. Това никак не е попречило да бъде арестуван брутално и без заповед, да бъде пребит – забележете – за да признае, че е убиецът, като това не се е разминало и на шофьора му, който пък е трябвало да признае, че е съучастник – и, което е най-парадоксалното – и на адвоката му, който при искането да говори с арестувания е бил псуван, блъскан и обиждан от полицаите – и се е отървал само с лека телесна повреда. Прочее ето начинът, по който българските дознатели въздават правосъдие и събират доказателства за виновност – според публикацията на Мирела Веселинова в “Медиапул”, която предстои да излезе и в “Правен свят”:

“Побоят над Молчан продължил около пет часа – започнал в полицейската кола, веднага след задържането му към 23 ч. и продължил в самата дирекция докъм 4 ч. сутринта. Налагали го хора с маски и без маски, едните се уморявали, други ги сменяли, ритали го, блъскали го с електрошок в гениталиите, кръста и седалището – което се потвърждава от изгарянията, констатирани по-късно в медицинската експертиза. Счупили стол в него. Душили го с чувал, нахлузен на главата. Припаднал, заливали го с вода. По гърба му съдебният лекар открил дори отпечатък на грайфер на обувка "рибена кост", при това четири дни след побоя, когато бил освидетелстван в съдебната зала по нареждане на съда по мярката за неотклонение.

Преди това дознателят Николай Станчев от СДВР не е допуснал лекар да прегледа задържания. Въпреки искането на Молчан, въпреки яростните настоявания на адвоката му, който го видял на другия ден след побоя, дознател Станчев просто казал: "Не, няма да има освидетелстване!"

            Към всичко това вече няма какво да се добави. Но някак ми се струва, че разкаяният хор на висшите магистрати освен неискрен е и недостатъчно радикален. Не ни е нужно само повече време и повече “свиреп мониторинг”, за да се оправим. Нужно ни е друго: юридически борд – по подобие на финансовия. И веднага се сещам, че освен юридически ни е нужен и политически. Наистина е жалко, че няма как да ни се случат.

            Все пак Европа не е детска градина.