ЧУДОТВОРНИТЕ ЛЕКАРСТВА

Връщам се 30 години назад – когато Бъча беше още жив.

Бъча беше актьор в Пловдивския театър и един от най-добрите ми приятели – писал съм в началото за него.

Беше още жив, но болестта напредваше и сигурно нямаше изход.

Един ден лекарите казаха, че може да стане чудо – ако намерим чудотворното лекарство „Супрадин”. Не бяхме го и чували. Името му звучеше като някакво вълшебство.

И тръгнахме да го търсим. Предупредиха ни, че по обикновените аптеки никога не го е имало. Трябваше да търсим връзки – в поликлиниката на активните борци, в поликлиниката на МВР или в Правителствена болница.

Оказа се, че лекарството е толкова дефицитно, че не го отпускат даже за „активните”.

Започнахме да търсим връзки в София.

Времето течеше.

Най-накрая намерихме човек, който може да купува лекарства от фонда, до които нямат достъп простосмъртните, и спасителната кутийка дойде.

Отворих я и започнах да разучавам съдържанието.

Обля ме студена пот. Вълшебното лекарство се оказа обикновена смеска от витамини.

Лекарите изглежда бяха решили да ни залъжат. И наистина – когато човек хвърли всичките си сили, за да осигури нещо, което трудно се намира, като че ли забравя за реалността и надеждата започва да го окриля.

Някъде по онова време търсих и едно друго рядко лекарство, което го нямаше даже в Правителствена болница, бяха някакви инжекции и се надявах, че поне то ще е истинско, но се оказа, че отново са някакви мултивитамини.

Много скоро след 10 ноември „Супрадинът” заля аптеките.

Мултивитамините отдавна се продават във всяка гаражна бакалница.

Ако няма нещо в София, човек може да прескочи до Париж – стига да има пари.

Може по интернет да провери в коя световна аптека какво има и колко струва.

Сега имаме повече възможности, но по-малко надежди да стане чудо.

Лекарствата, които търсихме тогава, бяха швейцарски. Или френски. Или немски.

След като техните коли, телевизори, часовници и какво ли още не бяха по-добри от съветските, значи и лекарствата им бяха по-добри – така разсъждавахме.

През 50-те години имаше някакъв мит за съветската медицина, като най-добрата в света – както и всичко друго, създадено в тази държава.

При безнадеждни случаи надеждата беше в съветските хирурзи, което били най-добрите в света..

„Имат добри специалисти, но болниците им са по-скапани от нашите”- довери ми едни колега, работил в Москва няколко години.

Митът постепенно помръкваше.

Остана един Кашпировски.

Надеждата вече имаше само една посока – на Запад.
Когато за пръв път минах Желязната завеса, имах поръчка да купя и "прекарам" през границата някакво лекарство срещу камъни в бъбреците. Човекът предварително ми даде сто марки, намерих лекарството в първата квартална аптека в Западен Берлин и го геройски го прекарах.

Човекът продължава да ми благодари – всеки път,когато се срещнем - 30 години вече. Бил съм го излекувал.

Какво беше онова лекарство, дали само фактът, че е пренесено тайно през толкова граници, не е дало сили на организма?

От Запад чакахме и надеждата за излекуване на тежко болната ни държава.

Толкова се надявахме на д-р Митеран…

Сега информацията за новите лекарства ни идва на крака – от телевизията. Знаем наизуст кое е най-доброто  за артрита, за простатата, за кашлицата.

Но не съм видял реклама за западно лекарство, което да ни дава надежда и в моменти, когато не виждаме изход.

Чудотворните лекарства сега идват от Изток – кой не е чувал за „Мужик корен” и „Шлемник байкалски”.

От Изток идват и мисионери, философи, чудодейни машинки за диагностика и лечение, изработени в някакви митични руски военни заводи...

Всичките обещават чудеса.

А през април чакаме д-р Путин.

Случайно ли е това или има някаква закономерност?

Може би кръгът се затваря…

Блогът на Евгений Тодоров „За прехода” - http://zaprehoda.blog.bg/