Врява и безумство

Вдясно се шуми. Обявяват се неподчинения, оспорват се решения, искат се оставки, номинират се авансово депутати и избраници за евроизборите. Шуми се впрочем само в СДС. В ДСБ шум няма – там недоволството отшумя предварително – и недоволните постъпиха по единствено възможния достоен начин: напуснаха партията. Казаха на Костов, каквото имаха да казват – и предпочетоха дойстойнството на отказа пред коалиционната всеядност, породена от жаждата за политическо оцеляване.

Сега оцеляването е постигнато, политическото бъдеще – на лидера и на партията – е осигурено, няма основение за недоволства и предизборни кавги. Личи и по много рязката промяна в поведението на Костов: рязката нетърпимост към другите е заменена с консенсусна благост. Нейният хоризонт впрочем е вече толкова широк, че обхваща и БСП: от едно скорошно интервю научихме как Костов можел да работи и с бившите комунисти – и как при неговото управление те обърнали хастара на идеологията си – и благословили евроатлантическата ориентация на България.

СДС можеше и сама да влезе в парламента, като остави отцепниците си в извънпарламентарното небитие – и тъкмо поради това вътрешнопартийните свади продължават. Но не поради някакви принципни и морални съображения, съвсем не  – въпреки че новата дясна коалиция е бременна с такива. А просто поради факта, че коалиционната формула предполага в част от районите листите да се водят от коалиционния партньор, което отнема мечтата на местните лидери да стъпят на червеното парламентарно килимче.

На това се дължи този шум и ярост, на който сме свидетели днес. Използвам като метафора заглавието на един от романите на Фокнър – който впрочем  е познат на българската публика в два различни превода. В единия заглавието е „Шум и ярост”. В другия заглавието е преведено като „Врява и безумство”. Което май повече приляга като характеристика на настоящото антикоалиционно дърляне.

Длъжен съм да заяви предварително – за да не си помисли някой, че внезапно съм станал костовист – аз също смятах, че преди да бъде сключена тази коалиция, трябва да бъдат обяснени причините за съсипването на СДС през 2005 г., което поднесе на тепсия властта на сегашната тройна коалиция – и виновниците за тогавашното разцепление поемат политическата си отговорност, като се оттеглят от политиката. Подчертах, че изобщо не става дума за коалиция на две партии, а за реставрация на СДС такова, каквото беше преди Костов да го обяви за политически труп и да се опита на прехвърли върху него всички свои негативи – като се появи с новата си партия на бял кон и в бял костюм. Казах ясно и публично, че проектът ДСБ се провали и първото доказателство за този провал са настоящите коалиционни мераци и моралното безразличие, с което партията превключи на режим на оцеляване и припозна Бойко Борисов като приоритетен свой партньор. Посочих лидера на ДСБ – малко грубичко, признавам си – като куц кон, на който не бива да се залага, тъй като от 1997 г. насам само е губил избори и е свивал електоралния потенциал на десницата.

Тъй или иначе обаче коалицията се състоя, решението беше гласувано и споразумението подписано. Ако някой си е правил други сметки, то те са били погрешни – и е редно сега, след легитимното решение, да направи крачка назад – вместо да се опитва в името на тези сметки да съсипе и партията, и шансовете на десницата, и в крайна сметка – бъдещето на България. Казвам това, защото за него става дума. Още един мандат на комунистическо управление ще има като краен ефект пълен крах на интеграцията ни в цивилизована Европа и връщането ни в руската зона на влияние – и човек трябва да е сляп, за да не вижда тази перспектива – и да не разбира до какъв опасен ръб е докарана страната ни.

Явно не разбират обаче, след като врявата продължава. Първо се пусна версията за тайно споразумение между Костов и Мартин Димитров – слух, който според бившия син лидер Пламен Юруков бил „с висока степен на достоверност”. След това се организира шумно заседание на столичното СДС, като публично се ласира версията, че ще бъде поискана оставката на Мартин Димитров. Тъй като столичните лидери са достатъчно обиграни апаратни играчи, те не стигнаха до подобни крайности, но пък ръмженето за листите и подмятането на версии за някакви потайни договорености си остана.

Във Варна пък директно бойкотираха коалиционната договореност: заявиха, че не признават разпределението на водачите на листи между СДС и ДСБ – и че ще издигнат свой водач, като не пропуснаха и заплахата, че могат да поискат оставката на Мартин Димитров, и – забележете! – версията, че биха могли да гласуват за ГЕРБ или за „Атака”. Обласният шеф на СДС-Хасково определи като „лъжа” твърдението, че всички структури били запознати с разпределението на водачите на листи, и заяви, че областната организация няма да го подкрепи в този му вид. В Кърджали пък чакат да се върне от чужбина местния лидер Дора Христова (автор на скандалното предложение за коалиция на СДС с ДПС), за да свикат събрание и да привикат за обяснения синия лидер. Най-парадоксална е патърдията, която се вдига от първия частен град Дупница – където общинския и областния съвет на СДС са депозирали протестни декларации до НИС на СДС, според които ако ДСБ води листата, резултатът от изборите ще е нулев, тъй като хората на Костов не вземали участие в обществения живот на града. Пита се – а как местните седесари вземаха участие в този живот? И защо „Атака” сега се очертава като първа политическа сила там? Отговорът е известен – тъй като само нейните общински съветници се обявиха против братя Галеви и техния кмет. Какво правеха тези от СДС по това време?

Изглежда местните организации си представят предизборната борба като разкарване на Мартин Димитров като мечка из страната, за да му се карат, натякват и изливат върху гърба му всички недоволства, натрупани от осемгодишното опозиционно постене. Тази врява е жалка и смешна, но тя е и нещо повече. Тя е и самоубийствена – е безумство, ако се върнем на метафората с романа на Фокнър. Очевидно е желанието на провинциалните седесари подписаното вече коалиционно споразумение да бъде провалено. Питам се дават ли си сметка какво означава на практика това. Ако сега бъде направена стъпка назад и споразумението бъде денонсирано, резултатът би бил следният: нито СДС, нито ДСБ ще влязат в парламента. ГЕРБ ще трябва или да се коалира с БСП, или да остане в опозиция. Неокомунистическото управление на България ще продължи, докато ни закара окончателно в джендема.

Вероятно недоволните седесари ще ми възразят: ние имахме достатъчно проценти, за да влезем и сами в парламента. Да, имахте. В минало време. Партията направи своя избор – и го направи с легитимно гласуване: обединение с ДСБ. Обединението на десницата всъщност беше и мечтата на сините избиратели. Ако тази мечта бъде провалена, те няма да ви простят. Иначе казано: евентуланият провал сега ще означава и края на традиционната десница.

Не че отстояването на тази коалиция вещае непременно розаво бъдеще: ще бъде трудно, ще има търкания, ще има сблъсъци между партньорите. Но поне някакво бъдеще ще има – докато при разваляне на коалицията такова няма. Преди коалиционния договор можеха да се обмислят разни варианти за бъдещето на СДС – макар и в контекста на неговото оцеляване, не на неговата кауза. След него вече няма други варианти: и сините избиратели трябва да бъдат наясно за какво се прави това обединение – за да се спре комунистическата експанзия и да се гарантира европейската идентичност на страната ни. И да знаят също, че това обединение е жертва – защото то неизбежно предполага участие във властта заедно с ГЕРБ – и то в качеството на миноритарен партньор. И това, за което трябва да се мисли и да се говори сега, не е заедно ли ще бъдем или поотделно. Трябва да се мисли каква е моралната рамка на това именно бъдещо партньорство – и да се каже много ясно на избирателите докъде се простира тя. Липсата на такава граница означава те да бъдат излъгани, а дясното като активна политическа общност – провалено.

Тъй че нека мърморещите вземат молива и направят няколко дребни сметки. Преди обединението СДС имаше около три процента рейтинг, а ДСБ – около един. Общо четири. След него процентите – поне според последните социологически проучвания – общия рейтинг е 6.1%. Следователно актът е продуктивен и успява да ангажира някакви пластове замрял десен електорат – да пробуди онези, които отдавна са се отказали да гласуват, отвратени от предателства и кавги. Да продължаваш с предателствата и кавгите в тази ситуация означава освен всичко друго и да режеш клона, на който седиш. Защото скандалите са това, което може да изяде този електорален резерв още преди да бъде реализиран. И ако във Варна или в Дупница сполучат с извиването на ръце – то каква полза ще имат, ака в резултат на същото това извиване на ръце се окаже, че никой вече не иска да гласува за десницата.

В опит да обясни конфузната шумотевица Мартин Димитров заяви, че обединението между СДС и ДСБ е объркало много сметки. Че това е така, личи много ясно по мощния медиен рупор за вътрешнопартийните караници. Новина номер едно се оказа не самото обединение на десницата, а гласовете и аргументите на недоволните от него. Това е днешния скандал например според агенция „Фокус” – основния медиен потенциал на ВМРО. Конюнктурна и порочна е дясната коалиция според опитващия се да възкръсне за пореден път Стоян Ганев. По неговите думи може да се има доверие само на Яне Янев и на Бойко Борисов. От което следва естественият извод, че и други партии жаждуват да управляват заедно с ГЕРБ, стига само да успеят да преминат четирипроцентовата бариера – РЗС и движение „Напред” например. И в сметките им не влиза никаква традиционна десница. Вестник „Стандарт”, собственост на Батков, поел грижата за интересите на Чорни в България, тълкува дясното обединение с думите „Костов си взе СДС-то”: с надеждата (основателна, между впрочем), че подобен извод ще подейства като червено на бик на седесарската общност.

Най-показателна обаче е една аналитична статия в „Сега”: озаглавена „Костов и Борисов създадоха новата тройна коалиция” – с автор Диян Божидаров. Според нея не само че Костов и Борисов са се споразумели за властта, но и при това споразумяване са оставили СДС в девета глуха. И нещо много показателно – статията описва коя друга коалиция са провалили, която е била актуална по времето на предишния лидер: „Точно по негово време президентските интелектуалци опипваха почвата за "широка коалиция - от БСП до СДС", което при възход на сините означаваше нова сложна комбинация за следващата власт под егидата на Първанов. Това автоматично изхвърляше Костов. Тези пъзели не се харесваха и на Борисов, осъзнал вече историческата си мисия да е първи фактор в държавата.” СДС би трябвало да има памет за подобни „опипвания на почвата”. Такава беше формулата за национално съгласие на президента Желев, вледствие от която се роди правителството на Димитър Попов, подкрепено и от СДС, и от БСП, и от всички останали. В което между другото не друг, а тъкмо Иван Костов беше министър на финансиите.

Тук можем да прочетем следните наистина сърцераздирателни призиви: „Седесари от София и Варна, осъзнайте се! Спахте ли досега? Бавно и методично Костов и Борисов превземаха партията ви отвътре, а днес този процес просто приключва. Двамата развяват байрака на новото дясно обединение, стъпили върху марката "СДС". И седесарите от София и Варна слушат, и чуват кактово им е на сърце. Е, не точно седесарите, но седесарските апартачици. Същите, дето бяха свикнали да се избират помежду си и да се пазарят при всеки партиен избор по принципа: ти на мене, аз на тебе. И които навремето издигнаха като кандидат за кмет на столицата не дори обикновен агент, ами направо щатен служител на ДС.

            Време им е наистина да се осъзнаят – и да престанат с врявата и безумството. Защото ако не го направят, ще ги осъзнаят техните избиратели. След което ще бъде късно дори и за въпроса „кой беше виновен” – превърнал се в алфата и омегата на седесарското мислене. Ще могат да обсъждат тази тема на някоя кръчмарска маса – или на някоя пейка в градината, на припек, в компанията на други носталгични старчета.