КОЙ Е ПО-ЕВРОПЕЕЦ – ТУРЦИЯ ИЛИ РУСИЯ?

Един доста обикновен въпрос е старателно заобикалян от западните историци: защо Рим беше изоставен и защо беше преместен на Босфора? Въпросът е заобикалян, защото с това си епохално  решение древния Рим е осъзнал, че центъра на империята е много по-логичен на Босфора, отколкото на Апенинския полуостров – една не особено приятна идея за евроцентризма. Един силен фактор в тая стратегическа стъпка са изиграли и европейските варвари, главно келтски и германски племена, примитивни в своето тогавашно развитие и с нищожен материален и духовен живот, заради които Рим прекратява  скъпото си военно присъствие.

Постиженията на духа, търговския и културен живот по онова време са били на изток, а не на запад. Едно досадно елементарно клише в западната историография е твърдението за «падането на Рим», с което всъщност доста глупаво се заобикаля факта, че Рим продължава съществуването си още хиляда години като Източната Римска империя (Рум, Румелия, Византия). Връзката на тая империя с италианските градове-републики, и най-много с Венеция, са главния генератор за последвалия възход на западните варварски феодалства и създаването на държавни формации.

Отоманската империя от своя страна е директен наследник на Византия, на нейните огромни територии, на етническата й мозайка и на търговските й връзки. На тая база и копирайки византийските методи на управление, тя регистрира големите си успехи в началните векове на съществуването си, а успехите са най-голямата спойка за онаследения от нея етнически калейдоскоп, по-специално на територията на Мала Азия. Малко хора си дават сметка, че тюркските племена са най-малката етническа съставка в завладяната от тях Мала Азия, където приели исляма гърци, перси и славяни са предали традициите за управление на империя на възкачилите се на власт тюрки.

Колониалният възход на европейските държави и развитието на капитализма постепенно отнемат ключовата роля на Отоманската империя в световното развитие, а непригодената й за конкуренция икономика започва да буксува. Върху нейното западане започват да влияят все по-силно европейските идеи, но главно заради агресивната териториална лакомия на една нова сила – германизираната царщина на Русия. Процесите за европеизация на Отоманската империя обаче не са достатъчни, за да предотвратят ефекта на едно ново явление за езикова и етническа независимост - европейския национализъм.

Отоманската империя започва интензивно да се разпада и от нея изхвърчат по допирателната всички неконсолидирани към империята народи, запазили своя племенна или езикова идентичност, не без активната помощ и участие на европейските държави. Усилията на Европа обаче са насочени главно за противодействие на тази нова имперска сила, Русия, безцеремонно заявила пред всички намеренията си за световно господство –  и в чиито териториални грабежи се оказват много от етническите общности на разпадащата се Отоманска империя.

Всъщност европеизацията на Отоманската империя и нейната дипломатическа гъвкавост започва от самото й начало, включително и на Балканите. Дълги години след падането на балканските царства, Венеция и Генуа играят голяма роля в живота по българските земи - един старателно заобикалян факт от комунистическата историография.

 Днешното присъствие и влияние на турското етническо разнообразие се изразява в огромния светски елемент в политиката на Турция. С една дума, Турция днес е духовно разделена светска държава.

В българския манталитет все още преобладава насадено от комунизма общо мнение за враждебността на Турция, когато всъщност съседството с нея е може би най-важния фактор в икономическия живот на България. Веднага след разпадането на така наречения Съветски съюз, всички тюрко-езични народи автоматично преориентираха националните си приоритети към Турция.

Както Турция, така и руската империя не можа да предложи нищо ново в развитието на съставляващите я народи. Нейният капитализъм по същество беше още феодализъм със съответните му типични елементи: робство, примитивни закони за поземлена собственост, религиозен мистицизъм.

Всичко това, заедно с огромните териториални завоевания, беше онаследено от болшевишките раформатори след преврата от 1917. Тяхното 70-годишно управление обаче веднага  трябва да се разглежда под лупата на нейния пълен икономически и духовен провал. Тази империя се разпадна, като следваше слабите шевове на всички пришити към нея народи, които имаха по-устойчиви европейски традиции или турско и персийско самосъзнание. Това, което остана, е сегашния скелет на отдавнашните руски племена, заобиколен от прибалтийски, източно-европейски и азиатски народи. Дори и Украйна, в която римската католическа църква е в директен контакт с източното православие, показва недвусмислено желанието си за своя обособеност.

За излаз на море и отваряне на прозорец към Европа Русия води продължителни войни с Швеция (четири),Турция (дванадесет!), Франция (две)и Англия (две). В Средна Азия пак с цел излизане в Персийския залив  тя води и четири войни  с Персия. След провала на комунизма в Европа нейния излаз към Балтийско и Черно море беше силно ограничен.  Остана Сибир и тихоокеанското й крайбрежие, което поради огромните разстояния, слабата населеност и непосилния студен климат трябва да бъдат развивани главно с помощта на външни капитали и наемна китайска работна сила. Коренното население на тоя огромен район по начало е от монголски и китайски племена, а китайските работници, наброяващи повече от един милион, са само естествена заявка за много по-гъвкава руска икономическа политика в целия Сибир, ако Русия не иска много по-големи проблеми. Освен това един традиционно огромен враг за руската икономика е, че руснаците, за разлика от китайците, не са работливи.

Поради принадлежността й към ислямския свят Турция изглежда бронирана срещу порока на алкохола, въпреки солидното му присъствие в живота на страната. Освен това турците са работливи и изпълнителни, до голяма степен и  защото не са изпитали морално-разрушителното влияние на социалистическия цинизъм.

За разлика от Русия, Турция е страна лишена от природни богатства, но пак за разлика от нея тя продължава да е центъра на света както Източната Римска империя, съчетавайки в себе си сухоземен кръстопът към три континента, докато Русия и досега остава в периферията.

Въпреки мюсюлманските елементи в политиката на Ердоган, в Турция функционира пълнокръвен демократичен парламент  и правна система, напълно в съгласие с европейска традиция. Турция в последните две десетилетия също така се справя и с традиционно силната роля на армията в контролиране на политическите процеси в страната. Това означава консолидиране на демократичните процеси във вътрешното й развитие. Турската армия е най-голямата в НАТО, а разбирателството с Русия по много конфликни въпроси от миналото означава  прозорлива дипломация на фона на редица тюркоезични бивши съветски републики.

Турция също така поддържа военен контингент в Афганистан,както е поддържала и във войната в Корея. По време на Студената война Турция беше един от стълбовете на антикомунистическата защита на свободния свят, без нито веднъж да загуби перспектива за враждебността на Съветска Русия. Такава парламентарна демокрация,  според изявленията на руския президент Медведев, би била катастрофална за Русия.

Връщането на Русия към еднолично (по-скоро двулично) управление само показва дълбок страх и идеологически комплекси от въвеждането на управление, гарантиращо свободата на личността и политическия плурализъм. Немалка роля в това самоизолиране играе силната носталгична привързаност на сегашния премиер на Русия Владимир Путин към бившия Съветски съюз, който в същото време разбира, че връщане назад не може да има. Без свободата на личността и свободата на движение на капитала обаче неговата страна не може да има и бъдеще. Засега той мисли, че може да мине само с внасяне на чужди форми на инвестиции под строг едноличен контрол, окуражаващ и без това продънения от корупция руски вариант на капитализъм. В такова общество конкуренцията е немислима, а тя е основен фактор в научно-техническия прогрес на капиталистическия свят, в който хиляди компании, университети и държавни лаборатории поддържат динамиката и приемствеността в научните изследвания и техническия прогрес.

Главно заради принадлежността си към исляма Турция е останала в периферията на Европа, въпреки силното й желание да бъде включена, но поради етническата си разлика  и имперското си минало тя има особено място сред арабите и персите. Това статукво обаче бързо губи значението си в наши дни след голямото преразпределение на съветската империя. Отделно от това Турция поддържа непрекъснати близки връзки с Израел на много нива, което е феномен за целия район на Близкия и Средния Изток.

Осемте години управление на г-н Ердоган – известен традиционен ислямист и убедителен говорител за обикновения турчин, донесоха  погрешното схващане, че той ще започне връщане към ислямските традиции. Това обаче не стана, най-малко поради огромната зависимост на турската икономика от парите на десет милиона турски работници в Европа, както и поради нейните военни и икономически ангажименти с НАТО. Турция на Ердоган прави усилия и да отговори на условията на Европейския съюз за правата на жените и за гаранции в ненамеса на армията в гражданското управление на страната.

 Един от най-важните проблеми на Турция е етническия конфликт  с кюрдите и с Кюрдистан. Проблемът е не само в голямото население на тая етническа група, но и във факта, че нейния политически живот е силно повлиян от кюрдската компартия, чието съществуване и действия в миналото са били финансирани от Съветския съюз.

Днес отношенията на Турция и Русия са повече от разбирателски: Турция е най-големия клиент на руски газ извън Европа, което прави двете страни взаимозависими. В такава ситуация военни конфликти от всякакъв вид са почти немислими, както  Русия научи от горчив опит с Грузия. За разлика от Русия обаче, Турция води много по-дипломатична политика с християнските си съседи Грузия и Армения. Същото важи и за отношенията й с балканските народи, където исляма  е представен не само от турци, но и от другоезични групи, за които християнството и исляма нямат друг избор, освен мирно съвместно съществуване. По начало в един изключително уязвим район като Балканите икономическите приоритети определено вземат връх над всичко останало. В частност склонността на определени български среди да гледат на отношенията на България с Турция през призмата на Батак е политическо късогледство, неподходящо за новия свят, към който принадлежим. От друга страна политическия живот на балканските народи е силно повлиян от  традиционно грубиянската използваческа политика на Русия  и склонността й да третира тия народи като придатъчни и подопечни за нуждите на нейните великоруски стремежи. Носталгията по едно въображаемо величие продължава да е главната причина, която пречи на Русия да вижда мястото си в семейството на европейските народи.