Каква му е на българския социалист Русия?

Какво е Русия за един български социалист? Как вижда той нейната историческа роля, нейните проекции върху настоящето и бъдещето на България?

Това са въпроси, на които имаме кратък, но съдържателен отговор с днешна дата – даден не от кой да е, а от самия социалист №1 в България – лидерът на БСП Сергей Станишев. “Русия е важен партньор за България” – заяви той пред третата школа за млади лидери в Югоизточна Европа – “За българите, Русия е много различна от това за унгарците, например. Това е историята и тя не може да бъде отнета от спомените на хората.”

Да, наистина, за българите Русия е много по-различна, отколкото за унгарците. Най-малкото защото по софийските улици не могат да се видят надупчени от руски куршуми и снаряди стени, каквито могат още да се видят по улиците на Будапеща. Въпросът е – това ли е нашето основание за гордост? И не е ли точно това различие унизителен белег за нашето покорство?

Най-близката историческа истина: на 6-ти септември България обяви война на хитлеристка Германия. На 9-ти септември бе окупирана от воюващата срещу същата тази Германия Червена армия. В резултат: хиляди бяха избити още следващите три дни – без съд и присъда; хиляди бяха и жертвите на тъй наречения Народен съд (обвиняеми са 11 122 души, смъртни присъди получават 2730 – срещу 16 смъртни присъди на Трибунала в Нюнберг!); целият интелектуален елит на нацията бе или унищожен, или смазан и обезличен; в първия следвоенен парламент бе разбита, унищожена или асимилирана практически цялата опозиция, а лидерите й – осъдени на смърт или изпратени в затвори и концентрационни лагери; България бе лишена от самоуправление, от елементарни човешки права, от автентична външна политика; на страната бе натрапен терористичен режим, който във верноподаничеството си към Москва стигна дотам, че предложи на два пъти България да стане 16-тата Съветска социалистическа република...

При това положение трябва ли наистина да се гордеем, че не сме посмяли да гъкнем – за разлика от унгарците, чехите и поляците – и че целият актив на българската съпротива срещу най-мракобесния политически режим в цялата българска история се изчерпва с ефимерното наличие на политическа опозиция в първите две години след окупацията ни – и с храбрата, но обречена партизанска война, водена от горяните до началото на 50-те години? Трябва ли да се гордеем, че сме били по-страхливи, по-примирени, по-смазани от другите?

Трябва – иска да ни каже Сергей Станишев. Русия е исторически фактор и не можем да я забравим. Преди да ни освободят от демокрацията и националната ни автентичност, “братушките” са ни освободили от турско робство и трябва да им бъдем признателни до гроб.

Само дето има един малък, много неудобен и грижливо заобикалян въпрос – а заради черните ни очи ли са ни освобождавали, или с оглед имперските си интереси? Дали, ако прочетем по-внимателно прословутия Санстефански договор, няма да видим там едни клаузи, дето предполагат продължаващото присъствие на руски войски в освободените български територии? Дали трябва да забравим защо именно Русия се обяви против Съединението – и провокира както заговора срещу княз Александър, така и сръбската военна инвазия? Трябва ли да забравим и мисията на генерал Каулбрас – с неговия ултиматум за отлагане на изборите за Велико народно събрание, и едностранното прекъсване на дипломатическите отношения от страна на Русия? Трябва ли – след като причината за тази коварна и заговорническа политика е не друга – а обединението на страната ни – най-важния политически акт в новата ни история?

Очевидно трябва – според лидера на социалистите. По същата логика трябва да забравим и някои по-сетнешни подробности от най-новата ни история. Например кой режисира бунтовете през септември 1923 г.; къде избягаха, изоставяйки народа си, водачите на тези бунтове; или с чии пари бе организиран и платен атентатът в “Света неделя” – който до 11 септември 2001 г. бе най-кървавия политически атентат в новата ни история. Или как същите тези социалисти, дошли на власт върху върховете на щиковете на съветските солдати, през 1939 г. приветстваха пакта Молотов – Рибентроп. Всичко това са само подробности без значение – на фона на “историята”, която не може да ни бъде отнета.

Но може би Сергей Станишев греши – може би е важен не историческия фактор в святата и ненарушима дружба от векове за векове, а самите днешни реалности – нали санким Русия е партньор, а и важен фактор в съвременния свят? Ами да – партньор е, при това традиционен – в продължаващото ограбване на България чрез обричащи я на пълна зависимост руски енергийни проекти. Дребна и маловажна подробност на този фон са обстоятелства като пълното ценностно разминаване между Русия и цивилизования свят, нейната агресивна външна политика срещу независими страни пкато Грузия, предизвикването на политически сривове чрез икономически рекет в страни като Украйна – и прочее.

Ни следа от каквито и да било морални въпроси – например от въпроса какъв си самият ти – след като толерираш по всякакъв начин развитието на отношенията и зависимостите на родината си от страна, за чиито лидери парламентарната демокрация е “катастрофа”, която потъпква практически всички основни човешки права и свободи, в която убиват журналисти и всякакви други недоволници, която решава волята за национално самоопределение на включените в своите граници народи чрез систематично изтребване на същите (справка – Чечня).

Отговорът на споменатия въпрос обаче е общоизвестен: си социалист, разбира се. Защо тези исторически сумрачни индивидиуми толерират тази вечна дружба ли? Ами затова: “Защото сме социалисти”.

Дребната подробност в случая е – социалисти са (или по-точно набързо пребоядисани комуняги), вярно е, но българи те не са. И не са – защото в цялата си политическа история са работили против страната си и за друга една страна – тази на победилия и банкрутирал комунизъм. Справка – тук справките биха отнели цял ферман, но вижте само последната – Сергей Дмитриевич Станишев.