Компромисите на безкомпромисния премиер

 Поредната негова мантра за пореден път: “който допусне грешка в ръководните си функции, ще бъде отстранен от поста си”. Поводът: уволнението на изпълнителния директор на варненската болница “Света Марина” – за това, че бил укрил пациент, прострелян от МВР.

Уместно уволнение – ако посочения от премиера повод отговаря на истината. Наистина беше крайно време да се сложи край на порочната практика простреляните мафиоти да бъдат лекувани в най-престижните български болници, след което да бъдат пускани по живо и по здраво – без МВР да разследва причините, поради които са получили съответната порция олово. Практика, която се зачева още със злополучната атака срещу казино “Севастопол” през 1993 г., с която започна първата гангстерска война в България – тогава гардовете на Иво Карамански простреляха Младен Михалев – Маджо, който веднага бе откаран на лечение във Военна болница.

Редно е обаче да се запитаме: дали този принцип важи за всички ръководни кадри в държавата – дали пред него всички са равни или – както в “Животинска ферма” на Оруел – някои са по-равни от равните. Как стои например въпросът с министрите и други лица от висшата държавна администрация – те също ли биват отстранявани – подобно злощастния проф. д-р Красимир Иванов, при първата “грешка в ръководните си функции”?

Разбира се, може да има и неволни грешки. Може да има даже и много големи неволни грешки – като тази на министър Дянков например, който за десет месеца не беше успял да забележи, че бюджетният дефицит на страната е с към два милиарда повече от този, който отчитаме пред ЕС. Или тази на министър Цветан Цветанов – с калпавата система за преиздаване на лични карти и паспорти, която предизвика неописуем хаос в държавата и изяде милиони часове от свободното време на българските граждани. Или дори тази на Цецка Цачева – която допусна недопустимото: негласуван от парламента текст да попадне в Държавен вестник.

Има обаче и други грешки – и дори грехове – които просто няма как да са неволни – и които същевременно носят потенциала да предизвикат големи щети на нациионалния интерес. Такъв беше например този с почина на шибания министър Божидар Димитров: да се поискат повече от двайсет милиарда евро от Турция като компенсация за имотите на тракийските българи – като при това получаването им се обвърже с ангажимент България да подкрепя турското членство в ЕС. Тази “идея” си е чисто и просто немислим и неосъществим държавен рекет – и издава дърварско невежество в област, в която дори деликатните намеци са трудно смилаеми.

Наистина – за това си публично изявление Божидар Димитров получи “последно предупреждение” от своя приятел Бойко Борисов – само дето после се оказа, че то не било дип последно, защото се наложи още едно такова. В случая санкцията наистина не беше свързна с управленски функции, а с волност на езика – министър Димитров си позволи да нарече лидера на СДС Мартин Димитров “лилипут” – щото му бил поискал оставката.

За сметка на това без всякаква санкция остана друга една волност на езика на фамозния министър: това, че определи обитателите на родината си като “шибан народ”. Очевидно това определение на шибания Божидар Димитров не заслужава санкция според българския премиер – може би и той като него смята, че “шибан” няма пейоративно значение.

Пита се обаче – какъв е тогава критерият за санкциониране на грешките, прилаган от Бойко Борисов? Разбира се – политически недопустимо е един министър да определя с думи като “лилипут” политически лидер на поддържаща правителството партия – но не е ли също така недопустимо да квалифицира собствения си народ като “шибан”? Или може би наистина смята, че функцията на този народ е да бъде сексуално употребяван от управляващите го? Откровено казано – не бих се учудил, ако е така.

Ще оставим настрана дребни подробности като агентурното минало на Божидар Димитров, другата негова “идея” – просташки рекламираната възможност да бъде продавано българското гражданство, рекламирането на чудесата, които били извършвали неидентифицираните “мощи” на Свети Йоан – и прочее. Съвсем очевидно е обаче, че неговото определяне като “министър Гаф” си е съвсем основателно, а фактът, че министър председателят отказва да го отстрани след дългата серия тежки управленски гафове, много ясно показва, че и в неговата ценностна система всички са равни, но има по-равни от равните.

Тук стигаме до най-тежкия въпрос: дали пък самия той на принадлежи към тях? Иначе казано: дали прилага мантрата за грешката и отстраняването към самия себе си? Правил ли е грешки Бойко Борисов – или е безгрешен като ангел небесен? Неговият собствен отговор е: да, правил съм. Съвсем наскоро призна: “сбърках с пенсионната и здравна реформа”.

Последствията от тези грешки са видни за всички. Не се забелязва обаче никакъв мерак да ги изкупи, като се самоотстрани от ръководните си функции.

Не че трябва да го направи. Първо – заради липсата на управленска алтернатива и второ – защото такива грешки са ако не допустими, то поне разбираеми. Като се има предвид образованието и биографията на българския премиер, няма как да очакваме, че той разбира от пенсионно дело и здравеопазване. Можем обаче да очакваме, че разбира от хора – и няма да позволи тези ключови за обществения живот сфери да попаднат в ръцете на някой хухавел – както впрочем се случи със здравеопазването.

Само че има и други грешки – и грехове, които са си лично негови. Прецакването на собствения му военен министър в името на добрите отношения с президента спада към тях. Приемствеността в правенето на “големи шлемове” с руските енергийни проекти, договорени от Първанов и тройната коалиция пък е не само грях – а е непростим такъв, защото тази му политическа поврътливост обрича страната ни на огромни задължения, които ще бъдат изплащани от поколенията след нас – и на пълна енергийна, а следователно и политическа зависимост от Кремъл. Това просто не може да се прости – и няма да бъде простено.