Ангел

Жена му казва, че ангелът му е слаб. Някога това го ядосваше. Сега не му пука за ангела. Представя си го умърлушен, един такъв свит, като него - не особено инициативен. От години не чака нищо добро от него.

Жена му казва същото – от това нищо добро няма да излезе, носи си го като обица на ухото. Той чак като обица не си го носи, но с годините си имаше едно наум – не се впуска в излишни обяснения, не се възторгва прекалено много от неща, които му харесват, прави опити да се държи разумно, защото ако той не се пази, ясно е, че ангелът няма да вземе мерки.

Виж, ясно е, че тези работи не си обсъждат с останалите. Няма да каже на колегите – аз няма да идвам с вас в кръчмата след работа, защото като изпия двеста грама не знам къде се намирам и започвам да правя глупости.

-         Ще можеш ли да погледнеш хладилника, нещо не работи от два дни – пита го съседката отсреща и го гледа с големи очи.

Той не разбира нищо от хладилници. Принципно би могъл да го погледне, да се повърти минута-две и после да каже – съжалявам, ама не знам какво му е. Би могъл да го направи поне от едната любезност, защото така се прави и защото така очакват от него, но той си знае, че по-добре да не се намесва в тази история.

-         Аз съм по-зле и от теб, знам само откъде се отваря вратата на хладилника – казва той и си мисли, че така казано всичко изглежда смешно.

Съседката обаче го гледа ококорено с още по-големи очи и не се смее. Затова той прави опит да замаже нещата.

-         Извикай си техник, за да го види. Аз само с този съвет мога да ти помогна – казва той и с чувството, че е направил достатъчно, затваря спокойно вратата след себе си.

Сега, ако трябва да бъде честен – може да си признае. Съседката е млада, хубава, той няма нищо против нея, дори няма апетити към нея, за да се държи като говедо. Обаче има едно наум – просто иска да си спести някои истории.

Той няма апетити и към уличните музиканти, но все така се случва – те свирят някое от неговите парчета, той се размеква, спира се, започват едни разговори и няколко пъти довежда вкъщи един перуанец, който нямало къде да спи и двама цигулари, които изпуснали влака за Пловдив.

Сега, когато минават край улични музиканти, жена му да му опира един пръст в ребрата и да му казва достатъчно ясно:

-         Давай, давай напред!

И той знае, че тя е права.

Знае, че ангелът му е слаб, че от дума на дума нещата се задвижват, а след това е прекалено лесно да допуснеш някого до себе си и да се направиш на глупак. Някога той мислеше, че така хората правят добри неща. Според жена му така постъпват само наивниците. Според него всичко е въпрос на гледна точка. Но и той самият не е много сигурен.

Ето, преди година доведе вкъщи Джон – англичанин, който обикаля света с колело и спукал гума точно пред техния блок. Джон имаше своя история, която се гласеше да разкаже на всеки, който го заговори, а после вече е трудно да оставиш в жегите през август един четиредесетгодишен мъж сам пред блока, когато знаеш, че той има три деца, немска овчарка и се пита защо тук вижда само мрачни хора.

Е, той не е мрачен човек. Него много неща го трогват – майките с деца, които просят по градинките, възрастните хора, които обикалят супермаркетите с огромни колички и вътре са сложили само един хляб, петнайсетгодишните, който казват насред улицата по телефона: “И аз те обичам, мамо”.

           Според жена му е тъпо да се намесва в чужди разговори и още по-тъпо е да се опитва да помага на хора, които не са му искали помощ. Наясно е, че той не е виновен. Това е въпрос на характер.

-         Ти си добър човек – казва му. – Само ангелът ти е слаб.

           И той понякога си мисли за този слаб ангел – когато затваря прозорците на колата, когато просяците тръгват към него с празна пластмасова чашка, сеща се за него, когато продавачите на пазара любезно го питат не иска ли да купи и останалите два килограма ягоди, защото са им последни или когато кани някоя баба да влезе преди него в кабинета на лекаря, а тя се забавя вътре с часове.

Той знае, че жена му е права и от години живее в пълна мобилизация. Не дава пари на просяци. Със свито сърце, но бърза крачка отминава децата, които продават картички за благотворителност. Не помага на непознати хора. Не се заглежда по жени. Не се включва в чужди разговори.

           - Какво има? – пита го жена му.

           Той е изненадан от гласа й. Гледа новините. Тя бавно довършва вечерята. Той гледа новините вече за трети път, но само за фон и си мисли за някакви свои си неща. После до него достига картината – репортаж за някакво семейство, майката е избягала и децата сами се гледат две седмици, операторът е набил вариото в измъчените лица на децата, вижда очите им, усмивките на по-малките, които не разбират какво става. И за момент трепва. Просто това са онези моменти, които той много добре познава. Ще му се нещо да направи, нещо да промени, струва му се, че някои неща не бива да бъдат оставяни просто така да отминат, даже му се струва, че той нещо би могъл да промени.

-         Какво има? – пита отново жена му.

Само за някакви две-три секунди през главата му минават всякакви идеи – как могат да вземат тези деца, поне едно, например, как могат само да им купят дрехи, да им занесат храна, едно камионче или една кукла, например...

           Всъщност още няма някаква конкретна идея, всичко е още неясно, мътно, но той познава желанието да направи нещо. Даже му се струва, че и на други хора им се случават тези неща, но те някак успяват да се овладеят, държат се мъжки. А на него ангелът му е слаб и той все се забърква.

-         Какво ти е? Зле ли ти е – пита жена му и този път е разтревожена.

-         Нищо ми няма – отговаря той. Поема си дъх и казва:

-         Вече ми мина.

За камъните по пътя                                                                                                                  

Всички сме се борили за някоя и друга справедлива кауза. Аз например, съм се подписвала в петиции за спасяване на гората, на дивите плажове, в защита на вълците и дори лешоядите. Тези двамата до мен са се подписвали в също толкова каузи – единият даже ни води по точки с лично участие в каузите против създаването на АЕЦ Белене и нищо, че е запален скиор, се е подписвал поне десетина пъти против новите писти на Витоша, Банско и още на две-три места, на които не им знам имената. Третият пък от любов към спорта и понеже го хванали натясно, преди години се подписал на Орлов мост в петиция за идването на Царя. И досега го скъсваме от майтапи. И тримата сме се подписвали в защита на камъните по пътя. Но това е друга история.

Той е мълчалив и сериозен, толкова сериозен, че чак е неудобно. Честно казано прилича на натежал облак, който е крайно време да се извали, пък ако трябва и да удави света в порой. Сигурно е съвпадение, но той пие облак и изглежда така, все едно живее в друг свят, примерно - в свят с много дъждовен климат.

А времето е доста горещо – дори мухите имат вид на уморени от дългия ден, кацат със сетни сили на ръба на чашата му и имат вид, че и това правят с героични усилия. Той ги отпъжда несръчно с голямата си ръка, те пак кацат, той пак размахва ръка, те пак кацат, а той отново. Наистина е уморително.

Него не го интересува нищо друго освен мухите. После облакът в чашата му свършва и над главата му изгрява слънце. Май тогава ни вижда. Гледа ни продължително – все пак сме единствените нови физиономии тук, гледа ни така все едно очаква да реагираме като мухите – да избягаме и да не надничаме в чуждите чаши. Обаче и ние скучаем, навън е още по-топло, тук сянката е приятна и поради липса на по-интересни неща погледът ни все върху него се спира. Накрая е съвсем естествено да стане и да се премести един стол до нас. В началото не казава нищо. И ние си мълчим. Той слага ръцете си върху мушамата, бавно проследява с пръст избелелите шарки, все едно гали  покривката. Много бавно и много внимателно. Така, както правят хората само с много големи ръце.

 - Дори камъните знам наизуст - каза накрая.  – Тук всичко знам, а вас ви виждам за първи път.

Ами, елементарно, ние сме тук от два часа. И тъкмо някой от нас да вземе думата, да каже как сме се дотъркаляли до кръчмата «Спасителен дом», как чакаме рейсът да мине, а той може и изобщо да не мине и колко е смешно това, че освен каруците няма друго превозно средство, което да ни качи на стоп... И как сме си дали пет часа почивка за пиене на бира преди да решим да звъннем по телефона и да извикаме някой на пожар да ни прибере оттук. И как на археологическите разкопки на километър от селото няма жива душа, нищо че официално се води, че това лято там тече бурен живот. И как от факултета вече са ни дали подписи, че сме изкарали и този месец, даже и следващия на обекта, така че изобщо няма смисъл да седим тук дори въпросните пет часа.

Това дядото може е да го е знал, защото не ни оставя време за реплика, а направо продължава.

- Дори камъните знам наизуст, защото знам големината и тежестта им, усещал съм допира им. И съм единственият човек, който обръща внимание на камъните.

Тъкмо да си кажем «това е нашият човек”, поне ще си поговорим с някой местен за разкопките, защото и тях много не сме ги видяли, когато лелята на бара ни намига и прави неопределно движение с глава, в смисъл «не му обръщайте внимание”. Обаче той гали мушамата на нашата маса, на пет сантиметра от нашите чаши, как да не му обръщаш внимание..

- Значи харесваш камъните…

И той се оживява.

- Да. Камъните харесвам. А хората не успяват дори да различат един камък от друг. Не виждат нито цвета, нито формата. Не се замислят дали един камък си подхожда с друг, не виждат това, което се крие зад камъка. Защото зад грубите ръбове и грапавата повръхност могат да се открият преплетени жилки, които преминават през камъните като вени.

Той млъчква, за види дали това последното ни е направило впечатление.

Направило ни е. И ние мълчим. Затова той се възползва от момента и продължава:

- Знам още дали камъните се обичат. Знам от къде идват и как страдат по своите разтрошени половинки - защото камъкът е създаден да бъде едно цяло, твърд и неразрушим и когато хората го разчупят - това е трагедия. А после аз съединявам парчетата едно по едно. Търся цветните жилки, допирам ги и имам усещането, че камъкът отново става едно цяло, отново толкова твърд, колкото трябва да бъде.

Двамата в дъното на масата започват вече да се хилят зад бирите и аз им хвърлям гаден поглед. Лошото е само, че аз съм на предната линия и дядото все едно говори специално на мен. А специалното онношение някак ме задължава:

-  Значи работиш с камъните. Ако си ходил на разкопките...

Дядото кима с глава.

- Точно така. Точно така. За толкова години знаеш ли какво нещо съм оставил зад гърба си. Знаеш ли какво са направили тези ръце - той протяга ръцете пред носа ми. И ръцете все едно ме гледат въпросително.

- Онези от разкопките какво са оставили? Пет колони, няколко ковчега, малко грънци. А аз съм направил с тези ръце една скала повече от пет километра дълга, съединена камъче по камъче, цвят по цвят, жилка по жилка. Виждал ли си толкова голям камък някога? Аз не съм. И си мисля, че е дошло времето да се кача върху скалата и да се хвърля оттам, защото вече няма никакъв смисъл…

Ръцете отново лягат върху избелялата мушама и я галят. Кротки. Спокойни. И много големи.

- Ти на обекта ли работиш – питам го.

А дядото изпсува ядно, става и си тръгва. Онези до мен се превиват от смях. Лелята от бара идва да му вземе чашата и тя се смее.

- Този май е местният луд, а – питаме ние.

- Не е луд – казва жената. – Нищо, че се държи като такъв.

- Скулптор ли е?

Жената се хили оголила всички зъби.

- Скулптор ли? Той прави пътища.

Явно я гледаме глупаво, защото тя се връща на масата с лист хартия.

- Направил е половината паваж по околните села. Но сега ще ги правят с асфалт, за да има хубав път до разкопките и той май няма да го преживее. Сигурно е искал да ви пита дали ще да разпишете под подписката да си останат старите пътища. Имаме трийсет и пет подписа – важно съобщава жената.

Май не е нужно да уточнявам, че се присъединяваме към още една изгубена кауза. Без да броим Царя.