Сакрализирани времена и места в поезията на Иван Теофилов и Борис Христов

Това са двама различни поети. Не само заради принадлежността им към различни творчески генерации. Нееднакъв е пътят, по който се движи личната им поетическа парабола. Единият, търпеливо изчаквайки в продължение на години появата на всяка следваща книга. Другият – имащ щастливата съдба да бъде забелязан още преди да издаде самостоятелна стихосбирка (сборника „Трима млади поети” (1975)). Единият, дълго стоящ встрани на литературното случване – защо ли, едва ли само защото е „театрал” и десетилетия отстоявал поетическото си име, а другият – предпочел отдалечаването от привилигированото му място, което създаваната от него поезия му осигурява, заради заплахата от „придворното суетене”, изискващо маршировката над листа. Така Иван Теофилов и Борис Христов стигат до едно и също място, един пристан – този на голямата поезия, която се ражда без компромисите със себе си, каквато създават Константин Павлов, Николай Кънчев и Биньо Иванов. Паралелният прочит на поетичните им книги би показал “крипторелигиозни” места и времена, около които се изгражда художественото пространство в лирическите им текстове. Това са хронотопи и изпълващите ги образи, свързващи тези две поетики с общите си черти, които отбелязани в едри щрихи са: мястото на първата целувка (“Първата целувка” на Теофилов, “Кълвач” Борис Христов), времето на съзряването със своите важни топоси (“Юноши”, “Река” на Теофилов, “Петима музиканти” на Борис Христов), градът, респективно светът, със своите места, кафенета, улици, които се преобразяват в места от детството („Капана” на Теофилов) и в места на духа. Тяхното обаяние при Иван Теофилов е по-цветово нюансирано („кон с розово око”), но и при двамата е звуково обогатено[1] („викащи сергии”, „гъмжащи чудеса”, „пищи бърдуче” – Иван Теофилов, “моят жълт тромпет с гласа си ласкав” – Борис Христов). 

Спомените на Иван Теофилов за града го правят повече от това, което е – спомените не само го спасяват от тъмнината на забравянето, но и го сакрализират, чрез превръщането му в град на Слънцето, в смисъл на обожествен град, въпреки показването му от поета в часовете на здрача и залеза. („Джумаята”). Слънцето, респективно яркостта, светлината, цветността, е често присъствящ фигуратив в поезията му, понякога като определение на пространството („градът трепти/ ... премигва с бързи, слънчеви свещици.”, „Тераса”), друг път като негова флорална („цъфтят лъчи като пламтящи жици”, „Денят”) или зооморфна („А слънцето с лъчисти таралежи/ в дърветата тършува”, „Един живот”) характеристика. Световъзприемането на Иван Теофилов е насочено към изнамиране на чудесата в него, често към това да се назовават нещата с непосредственост, както при децата, поради умението за превключване на сетивата за гледане през детското световъзприемане („и в щъркела на синьото кубе/ с разперени криле до синкав кръст/ Исус на щъркелите ли е той?”[2] , което не представлява трудност за автора в моментите, когато насочи погледа си в темпоралното “назад”.

В поезията и на Иван Теофилов, и на Борис Христов мястото е метафора. Зад него по-ясно или по-завоалирано прозират други пространства, а с това посланието се преформатира. Такъв е градът на Теофилов, у когото, и без това оскъдните критически статии за неговата поезия през 70-те и 80-те години, отбелязват като първостепенно конкретно-регионалното, заради обилието от топоними в творбите му и оставят, като че ли малко встрани, споменават в края надграждането, освобождаването на топоса от значението на място и прерастването му в нещо повече[3]. Като поет на Пловдив е представен от Михаил Неделчев на един от популярните тогава литературни петъци (“Темата на това мое слово е най-вече: Иван Теофилов като поет на трихълмието (...) Но днес аз говоря в Пловдив за поета на този град. Струва ми се, че вие, пловдивските читатели, имате най-добрата възможност да съприживеете поезията на Иван Теофилов, тя е за вас родна.”). В стихотворенията на Борис Христов, когато метафората функционира, то е, за да назове проблем по същия начин, по който Иван Теофилов я използва, за да заобиколи изискванията на социалистическото време. Тук ще посоча няколко заглавия – “Самолетът закъснява”, “Плаващ ресторант” на Борис Христов и “От самолета” на Иван Теофилов. Може би изборът да назовава нещата, стоейки встрани, говорейки „неактуално” и „неполитически” за времето на НРБ е една от причините за пропускането на Теофилов в сборни публикации на поколението на 60-те[4]. Тази липса на поетът Теофилов е сходна с отсъствието на Константин Павлов в издания от този тип.[5] В книгата си „Българската поезия от 60-те години на ХХ век.” Антоанета Алипиева проследява разслояването на поколението на 60-те на базата на политическото. „Отделните поети трябва да се осъзнаят и определят: доколко при всеки един естетическото ще се легитимира от политическото, доколко естетическото и политическото ще оформят вътре, в отделните индивидуални граници на личността, конфликт”. По-нататък авторката назовава имената на изхвърлилите политическото от поезията си поети: Николай Кънчев, Иван Теофилов, Петър Алипиев, Христо Фотев. В „Плаващ ресторант” на Борис Христов свещеното място на земята като наш общ човешки дом е отместено към профанното място на ресторанта, кръчмата, пиянството. По този начин не само в тясно национален, но и в широко глобален план стихотворението представя вакханалията на съвременния свят като място без бъдеще и закон: "Но от законите безмилостни на дансинга/ главите ни са пълни с беззакония." А в “Самолетът закъснява” мястото на обитание е мястото, което е трябвало отдавна да бъде напуснато, изселено – това е едно изначално прокълнато място, което не може да бъде опитомено и одомашнено. Борис Христов назовава непряко, но достатъчно ясно кое е това прокълнато място, Иван Теофилов никога не прави това, но както казахме, говори за друго, позволява си да е глобален в един разделен на две свят. (“От самолета”).

Свързани с мястото са и усещанията на лирическите герои на двамата поети. Те са от ново качество, когато мястото, на което пребивават е означено според назоваванията на Мирча Елиаде като притежаващо “сила”, осветено. Привилегировани места, качествено различни от другите, според Елиаде са “родният край, мястото на първата любов, някоя улица или кътче в непознат град”. При Теофилов сакрализирано е и чувството, свързано с конкретното място – стихотворението “Първата целувка” (познато от дебюта на поета “Небето и всички звезди” като “Целувката”). Целувката, също като при Теофилов, при Борис Христов е наличност на вторично сакрализиране на пространството. В това твърдение имам предвид, че Иван Теофилов измества оптиката на гледане на пространството чрез вторично сакрализиране на сакралното: превръщане на гробището в място на личен, интимен спомен. По този начин то никога вече няма да бъде за лирическия аз само гробище, винаги ще е нещо повече – “свято място от неговата лична Вселена” – мястото на първата целувка, където светлото (“искрящи погледи”, “стъклено жужаща”) и утвърждаващото непосредственото и живото (“в безпаметна прегръдка впихме устни”) са в синхрон с “еротичния копнеж на птиците”, изгражда представата за незагубения все още Рай на невинността и “несръчността на чувствата”, сред намерилите отвъден живот. По подобен начин Борис Христов пренася мястото на целувката в църквата, но тук нейната функция е намирането на Рая, примъкването на човека-костилка обратно в Градината. (“приличал съм навярно на костилка – / захвърлена – плодът ограбен,/ когато някаква жена изстиска/ дъхът от устните ми и избяга.”) Но за разлика от Иван Теофилов, който предпочита да открива в детството детайли от Рая, Борис Христов обикновено сбира тези детайли, отмества ги настрана или редом с тях поставя други – десакрализиращи невинността. Такова е стихотворението му “Кълвач”. Целувката на децата, “подивели от смях и бръмчене” разрушава представа за Рая, неволното убийство на кълвача е като изгонване от Градината, смъртта не е допусната в обителта на идилията, невинни, като че ли няма.

Прочитът на поезията на Борис Христов наслагва убеждението, че истинското сакрално място е далечното място, мястото до което аз-ът няма достъп. В “Прозорецът”, сакрализираното място е не това, в което лирическия субект пребивава, а това, което не достига, другото, копнежното. Оставането в мястото отвън е оставане извън пределите на сакралното, извън “неподвижната точка”, която осмисля света според Елиаде – в едни случаи такава точка е жената, в други – живота в неговата пълнота. Когато сакралността е прехвърлена изцяло върху жената, нейната телесност бива уподобена със структурата на храма. Гърдите й са камбани и по този начин тя става сродница на църквата, казано иначе – свещена: “и през каква фуния господ гърдите е наливал, щом тяхното люлеене на улицата чак се чува.” А на друго място – църквата приема качество от физиката на жената: “Кубетата на черквата въздишаха червени/ като гърдите на жена заспала.” (“Целувката”)

Жената в поезията на Борис Христов присъства, ако използваме отново терминологията на Елиаде, като “теофания” – тя е проявление на божественото чрез телесното. Тези белези на женското присъствие са ясно откроими в първата книга на автора (стихотворенията “Прозорец”, “Графика”, “Къпане на самодива”).

Прозорецът, който не може да бъде преминат, е като прага на черквата – “отделя двете пространства, указва и дистанцията между двата начина на съществуване – профанния и религиозния.” Лирическият герой на Борис Христов е положен в профанното, неговият свят е хаосът извън, където “няма кой ръка да подаде, и няма кой водата да отбие към сушата, където моята надежда се задъхва като риба.” А някъде там е свещената Жена. Стремежът му е към мястото вътре, което е храмово място, не само, защото е обиталище на женското, но и на поетичното (“отидох при поетите тогава.....”):

Само ти, поете, в зелената шума

на стиха като бръмбар се ровиш

и се блъскаш, и плачеш над думи,

и достигнал стената, се връщаш отново...

(Борис Христов, “Събота”)

Достигайки до творчеството, прекрачваме и до друга важна тема: думите и четенето. И при двамата поети думите се открояват като митотворчество. От една страна, чрез тях се градят светове, те проектират индивида „извън неговото лично времетраене…” (Елиаде:148), а от друга – самото им функциониране като спасително е подложено на съмнение – винаги остава клетката от думи е лаконичната констатация на Иван Теофилов от “Синигери”, изнесена като миниатюра в цикъла „Интоспекции” от стихосбирката „Да” (1994), а също и в “Инфинитив” (2004). 

Навлизането в пределите на стаята, е другото място, което отбелязва тематична точка на преплитане на поезията на Борис Христов и Иван Теофилов. Тъй като къщата, респективно стаята, може да бъде разпозната като imago mundi, в поезията на Борис Христов тя мени своята ценностна натовареност според това кой е нейният обитател или стопанин, кое тяло или индивидуалност се препознава чрез нея. Това е причината къщата или стаята се проявяват и като свещени места, и като тяхна амбивалентност. Като пример в случая може да послужи стихотворението “Сватбата на мама”, в което пространството променя своето излъчване според новия обитател. Докато в първата му част, излизащата, влизащата и стоящата на прага майка (образ познат и обикнат от българските творци, най-лесно уподобяване може да се направи с Дебелянов), изгражда ред при движението си вън-вътре, който с многократната си повторяемост се е превърнал в закономерност, в като че ли ритуална неизменност (...излиза навън – с мляко се връща, / сяда на прага, с тишината говори...”). Но това е привидно. Когато в свещеното пространство на майката, външният – женихът – е допуснат, мястото приема нов порядък, преминава в ново ниво на съществуване на съществата. И праговото пространство е знакът, който указва новата му категория. От дома на самата майка, от свещеното “мама и аз” към новата ориентираност на спойката “мама и той”[6].

Стаята от “Следобедно кафе” на Борис Христов е трансформирана, това не е мъдрата, заслоняваща стая на Иван Теофилов (“Вали” и “Буря”), която огражда лирическия аз от негостоприемното вън[7], а е неискан заслон, неискано уединение. Тя престанала да функционира като свещено място. За да се възвърне в зоните на сакралното е необходимо присъствие, което да се прояви като “теофания”, да освети мястото със самия факт, че го “отваря”. Домът чрез своята затвореност, която е не приютеност, а изолация, недостигане до желаното, стоене отново от неподходящата страна на прозореца. Така външното функционира като място на желание, вътрешното – се десакрализира. Другото място е населено с копнежни неща, с живот, с хора, външното е не опасното и непознатото, не е чуждото, а е разширение на аз-а, място на пълнота.

Друго общо гранично място, което може да бъде открито у двамата поети е брегът. При Борис Христов (“Къпане на самодива”), той, подобно на прозореца, прави възможно наблюдението, но не и достигането. При Иван Теофилов мястото на брега прави възможна изявата. За пример ще използвам стихотворението “Юноши”. Тук времето на съзряването бива разказано от аз-а като “вечно мистично настояще”, движещо се в кръг около “винаги” случващото се на моста предизвикателство към света, извършвано с почти ритуална точност на едно и също място и по едно и също време. (“...винаги/ се спирахме на онзи мост и чакахме/ да мине влакът...”, “скачахме в реката/ и дълго се търкаляхме в пясъка”, “и онемяваше света, и в нищото/ потъваше представата за влака.”). Ритуалът е начин да се фиксира преходът, преминаването в новата жизнена фаза – от детството към зрелостта. По този начин брегът в “Юноши” обективира преминаването – вътрешният преход е превърнат във външен (Касирер 1996:155). Случващото на моста в “Юноши” е от качествено друг, различен порядък от ежедневното – там на моста в опиянението от личния празник времето “спира”, светът спира, или поне се отмества към периферията на Вселената, за да остане там, докато неговото място заема от представите на субектите, именно представи, защото представа за света е самия свят, както представя нещата Иван Теофилов в много от лирическите си творби (“Стол”): “От определена гледна точка за него може да се каже, че то  (времето на празника – б. м.  Я. Р.) не “тече”, че не представлява необратима “продължителност” (...) Празникът протича винаги в изначалното Време. Именно вмъкването на началното и свещеното Време отличава човешкото поведение по време на празника от това преди или след празника.” (Елиаде). Едва след края на личната празничност протичането на профанното време бива забелязано и отбелязано: “едва тогава виждахме, че залезът расте над нас с невероятна скорост.”

Стаята, прозорецът, брегът, съзряването са гранични сакрализирани зони в поезията на Теофилов и Христов, в които животът тече в порядъка на свое собствено законодателство. Остава да бъде назована и последната граница – смъртта. Докато в „Кост от глухарче” Борис Христов е близък до перспективата на Геров за смъртта, разчетена от Едвин Сугарев по отношение на Геровата поетическа мисъл като единство на нещата след смъртта и по този начин глухарчето на Борис Христов „което през една тръбичка/ се вслушва в болките на цялата природа” е глухарчето на Геров. „Смъртта е възприета не като край, а като начало на дълъг път – след нея ни очаква не покой, а отново движение.” (Сугарев 2009:180). Но поетът вижда Отвъдното и като място и време за спомняне на животът, като нова форма битие, но сходна с живота (“Спомен за живота”), а не само като ново състояние на съществото („Кост ог глухарче”). Не е възможен спомен за живота от мястото на отсамното би твърдяло модерното съзнание, но съзнанието на лирическия аз на Борис Христов е от мистично-религиозен тип, светът на този аз е отворен, пропускащ нагоре и надолу, митологичен. В „Спомен за живота” светът не е сходен на този от “Еделвайс” на Геров, който протича съобразно природно зададените законодателство и трансформация, това е свят функциониращ чрез йерофания, в който човекът и мястото са центрирани – всички звуци се оттичат към лирическия аз, викат го и му говорят (“да стига в ухото ти шепот от вашата стая”). Но в същото време това свещено място бива профанизирано чрез забравата, “защото това е човешко”. От една страна, пред читателя е сакрално място – гробище, към което всичко се оттича и отзвучава, правейки лирическия персонаж всезнаещ, централен, особен, а от друга – профанизиране на паметта – за нея е отредена неделята, паметта за мъртвия и името му са изместени в периферията на спомените, мисленето и живота, и биват свещени са само в неделя, когато е неговото съществуване за живите – само тогава той и центърът съвпадат.

За поезията на Иван Теофилов търсенето на доказателства, че смъртта не е крайна точка на човешкото битие не стои на дневен ред, защото за него живеенето тук и сега е единствено възможно съществуване. Съществени и предпочетени са „цъфтящите храсталаци”, които съхраняват живота, за разлика от лъчезарната всемирност на Отвъдното. Краят на битието поетът представя не като спокойно преминаване към друго време, защото таково неговото поетичесеско съзнание не познава, а като страшно заглеждане в бързопреминаващия живот, в който наблюдаващия ненадейно спира оглеждането си на света – и застава  в онази точка, позната от физиката като точка на покой. Липсата на трансцедентно смирение, с което традиционно се представя смъртта е образно изведено от стиха “тя се сгърчи в бръчките си” (“Един живот”). Пред покоя лирическия наблюдател от Теофиловата поезия спира, той не вижда и не вярва в преминаването на човешкото в други форми. Това е сериозна отлика и характерна черта на поезията на Иван Теофилов, която е поезия на движението и на живота. 

Образът на жената при Иван Теофилов и Борис Христов, като образ, присъстващ в сакралните места на лирическите им герои, е образ също подложен, ако не религиозно обожествяване, то на мистично, понякога – при Борис Христов – езическо вглеждане в нейното присъствие в “сюжетната” структурата на стихотворението.

Сакралността на жената-самодива при Борис Христов следва митологичните представи за женското, от една страна, като страшно и непознато, а от друга – желано. Опитът да се разглежда жената при Борис Христов като сакрализирана същност може да отведе разсъжденията до тълкуванията в древните религиозни практики, подвластни на Богинята Майка. А желанието да наблюдаваш, воайорството на лирическия герой, е по-скоро невъзможност за пристъпване в свещеното поле на женското божество, отколкото желание от друг порядък. Това е свещено, страхопочитащо воайорство, отколкото фройдистко.

Сакрализацията на жената при Иван Теофилов, доколкото може да се говори за женско присъствие в поезията му, може да се разчете именно в това загатнато, семпло, приплетено с други неща говорене в говоренето за жената. Говоренето за нея отвежда лирическият субект до това да каже още неща (“Целувката”), да направи универсални обобщения. Този жест – от личната случка, мисъл, впечатление да излезе към надличностното е характерен похват за поетическото говорене на Борис Христов и може да бъде посочено като характерна отлика в начина на изразяване на разглежданите поети, тъй като поезията на Иван Теофилов може да бъде разпозната като поезия от камерен тип, тя затваря лирическия си субект в собствените му чувства, чрез които той осмисля света като свят за себе си, в който читателят чрез изказаното лично да открие свое-лично.

За разлика от женските образи в поезията на Борис Христов, които са обозрими и телесно оформени в пространството на стихотворението и дори превземащи го, налагащи се дори в някои от озаглавяванията („Жената Мария”, „Къпане на самодива”), женското присъства в поезията на Иван Теофилов е леко щрихирано и сепло (с малко изключение, най-вече в ранното му творчество, от периода на първата му стихосбирка), във финалите на стихотворенията като заключителното „амин” в молитвеното говорене. Почти отсъстващото присъствие на женския образ от лириката на този поет означава най-малко умишлено пренебрежение към него, защото това е поезия, внимателна към всички детайли от живота, към думите, мислите и стиховете, които я градят. Ако бъдат подложени на текстологичен анализ стихотворенията на поета ще издадат склонността му да се завръща многократно съм вече публикувани стихотворения и да размества или откъсва части, или отделни късове стихове да използва за изграждане на миниатюри (например в “Да” и “Инфинитив”). Ниската честота на срещането на този образ може да се тълкува като авто-каноничен авторов жест да не се назовава името на свещеното същество по подобие на богосложението, което забранява изричането името на божеството. Самоналоженото табуиране върху откритото говорене за жената, насочва поета към неспецифични, изненадващи постройки на финалите на стихотворенията, когато вече е говорил за други вечни неща („За гъби”, „Римски разкопки”)

Но в сивата тънеща безбрежност

прониква сянка като нишка – бавно,

безформено се уплътнява и закрепява

в оформен силует. И в мен се втурва

обезсърдечния живот. И бързам, бързам

към теб, която сподели живота ми

и всъщност бе самия ми живот…

Ако направим още една връзка за начина на сакрализирането на жената в поезията на Борис Христов – уподобяването с храм, гърдите – с камбани – чрез което нейното присъствие-срещане с лирическия персонаж е сведено до разминаване, отсъствие, колкото и пищно тя да е обрисувана, може би независимо от пищността или защото никой не е видял божественото. Напротив – при Иван Теофилов – женската наличност като пространствено назовимо и визуално разграничимо ни убягва, жената при Иван Теофилов е време – живот, битие, споделеност – по този начин тя се превръща в сакрално време – време, което е свещено и различно от другото.

Скритите свещени места, времена и хора в поезията на Иван Теофилов и Борис Христов градят поетичен свят за уединено обитание, в който се говори тихо, не се коленичи, но се почита, и няма нужда от други избори, освен едни – да бъдеш верен на свещеното, което носиш.

Библиография

Алипиева, Антоанета. Българската поезия от 60-те години на ХХ век. На повърхността, под повърхността. Слово, 2004.

Елиаде, Мирча. Сакралното и профанното, Хемус, 1998.

Илков, Ани. Съществото на поета. В: - Култура, бр. 13, 29.03.1996.

Илков, Ани. Несъвършеният гений. Книга за Константин Павлов. Полис, 2010.

Касирер, Ернст. Философия на символичните форми. Т.ІІ, Евразия, 1998.

Мутафов, Енчо. Време над времена. В: - За Иван Теофилов – статии, студии, интервюта. Съст. Венета Ганева, Страница, 2001.

Неделчев, Михаил. Поет на Трихълмието. Слово за Иван Теофилов. В: - Тракия, кн. 3/83.

Сугарев, Едвин. Поезията на Александър Вутимски. Паралелни прочити. Алтера, 2009.

Теофилов, Иван. Вярност към духа или значението на нещата, Жанет 45, 2007.

Теофилов, Иван. Амфитеатър. Хр. Г. Данов, 1968.

Теофилов, Иван. Небето и всички звезди, Български писател, 1963.

Теофилов, Иван. Да. Иван Вазов, 1994.

Христов, Борис. Вечерен тромпет. Честен кръст. Слово, 2000.