ЛЮБОВНИЯТ ВАЗОВ

Банална истина е днес фройдистката постановка, че първата любов врязва дълбоки следи в психиката на индивида. А коя е първата любима на Вазов? Според биографите - една прекрасна мургава жена в родния град на поета – покръстената еврейка Катерина, наричана от него с благозвучно-краткото Рина. Младият поет се среща с жената „с черните очи, витите вежди” в запустяла градина в Сопот, където творял в уединение... В тази градина[1], под емблематично смокиново дърво, той преживява вълшебни мигове с Катерина Кьорооглу, която се появява в поезията му и като „Магдалина” (заради аналогичното звучене с „Катерина”, но и като внушение и за библейската грешница).  Защото градините в поезията на Вазов са топос и на рая, и на греховността...

Любомир Стаматов изследва цялостно жизнетворческата хроника на чувствата на поета в книгата „В интимния свят на Иван Вазов”, а в „Непознатият Вазов” Цветанка Неделчева проследява творческите резултати от първото влюбване на 19-годишния творец. Количеството творби, посветени на „сопотненската изгора”, част от които безвъзвратно загубени след опожаряването на града в Освободителната руско-турска война, все пак е значително – около 20. Част от тях, по думите на поета пред Ив. Шишманов, са писани през периода 1868 – 1870 г., а „Пътешествието” и „Де е моят рай” са от 1874 г. Големият текстолог Илия Тодоров посочва, че в първия дял на стихосбирката „Майска китка” от 1880 г., назован недвусмислено „Рина” са били включени 18 творби, от които в Събраните съчинения на поета влизат само 6: „Име”, „Утрен поздрав” /първоначално озаглавено „Любовно добрутро”/, „Стаята”/в първата публикация под наслов „Горнята соба”/, „Предпазване”/в първата редакция наречено „И добро, и не добро”/, „Пътешествието” и „Де е моят рай?”. Останалите заглавия в „Майска китка” са:  „Момин сън”, „Nocturno”, „Цвете”, „Либе”, „Нощем”, „Вечер”, „Писмото”, „Едно възпоминание”.

В главата „Вазов и Сопот” Цв. Неделчева ни среща с интересен сюжет относно “Портрет”, а именно: през 1874 г. „се ражда и стихотворението „Кадро на една калугерица”. Поетът е пленен от нежната красота на 13-годишната монахиня Харитина, достойна да се увековечи от живописец. По-късно Вазов преработва творбата в значителна степен с основния замисъл – посвещение не на младата Харитина, обречена на бога, а на неговата незабравима първа любов:
                          Напиши, те моля аз,

                          тази хубава картина

                          и отдолу й тогаз

                          ще бележа Катерина.”[2]

Знаменателно е това препосвещаване на творбата – от серафичната - на земната любима... То още веднъж доказва, че всичко в българската литература започва от Вазов. Защото напомня процедурата, която години по-късно Яворов извършва със стихотворението „Стон”, написано за Мина, но посветено в последната, заветната версия от антологията му „Подир сенките на облаците”, на обсебващата, фаталната Лора.

Интересно е и друго. В стиховете, посветени на Катерина, забелязваме няколко степени на кодификация – от Рина, през законспирирането на името й в акростих /уви, изгорял с ранните ръкописи на поета/, до преименуването й в „Магдалина”... Едноименната творба е писана след Освобождението... В „Спомени на брата ми” д-р Борис Вазов назовава точно името на съседа – Кьорооглу и свидетелства: „В тая къщица, около смокинята, се е проявила първата любов на поета – тогава юноша – към съседката, която той е възпял под името „Магдалина”[3]. Лиричната панахида /или ново преживяване?/ на първата обич се е родило десетина години по-късно, ако приемем свидетелството на Вазовия брат за меродавно. Затова някак печално звучи финалът на тази вдъхновяваща любовна история, разказан от самия поет: „През 1889 г., след завръщането си от Русия, Вазов отново посещава родния си град. Тук се среща със своята първа любов Екатерина Кьороолова. „Не будеше вече никакви чувства у мене. Идваше често у нас – само приятелски думи си разменяхме. Видя ми се сега много проста жена. Нигде в разказите ми няма загатване за нея”[4]. Тук освен неизбежното емоционално отрезвяване, долавяме и нотки на враждебност към първата муза, която е „наказана” да не присъства във Вазовото литературно наследство... Но тя вече е възпята и в някакъв смисъл неизличима от словото му. Вазов, чини ми се, не е справедлив към нея, когато след години я описва като простовата жена. Все пак Катерина е /открадната от съпруга си/ кокона от Солун, един от големите градове на югоизточна Европа. Жената с медитеранската хубост е запокитена в балканското градче и шанс за младия поет е било да срещне тъкмо нея в началото на пътя си – една страстна, истински балканска грешница...

Късната Вазова оптика към сопотненската вдъхновителка, съпоставена с други подобни разочаровани отричания на някогашните любими, навежда на размисъл. Подобна е и рекцията му след бурните (до порив към самоубийство) чувства и спрямо фаталната му пловдивска изгора – Пелагия. Като че ли Вазов изживява с вулканична интензивност любовите си, след което навеки „приключва” с тях. Изключение прави писателката Евгения Марс, царствената почитателка на розите, романсът с която продължава цели 16 години. На заник слънце чудодейно разцъфтяват разкошните любовни градини на стария поет. Но щафетата на любовния език, любовното благовещение тръгва от „цветенцето миризлизо”, поднесено от младия Вазов на плахата му изгора в края на по-миналия век от една райска смокиня в скромно сопотско дворче, за да стигне до дамата с триндафилите от стихосбирката с име цветно и уханно: „Люлека ми замириса” от 1919... В „Едно възпоминание” откриваме версия на младежкото „грехопадение”, в която почти ни стряска експресивният  глагол „загина” по отношение девството му:
                                            Неволно бе негли, но ти си причина,

                                            та мойта невинност изчезна, загина,

        и кат ме извлече из тихий покой,

       поклонник направи ме твой.

“Сладкото”, “младо”, “мило” “либе сладкодумно” с “лик богинский” е уподобено с роза, що цъфти, сравнено с другите жени-цветя. Зад този образ, който изглежда лирическо клише, се крие внушението за силното ухание, излъчвано от царицата на цветята. Въобще природните сравнения са романтичната визия за любовта у Вазов. Тя е русоисткото връщане на човека към природата и тъкмо затова е свързана с мощна интензификация на сетивните усещания. “Величествените обятия на Рила”, описанието на алпийските върхове Юнгфрау (”Млада жена”) с “богински стан” и  Монблан като двама влюбени (в “Какво мълвеше Монблан”),  са само частица от многозначителния семантичен низ от монументализирани представи, в които любовното кореспондира с гигантските обекти на природата-майка. Затова и любимите на поета са жени щедро надарени от природата, царствени, пищни, жени-планини. И задължително ухаят като цъфтящи цветя, като майски китки!

 Стихосбирката „Майска китка” излиза през 1880 г. и съдържа според самия автор „двайсетина еротични и несръчни стихотворения”, след които той се чувства длъжен да „новонагласява” „гуслата” си... Майка му го е порицала люто, издателят Хр. Г. Данов е квалифицирал “Китка”-та като „доста разпасана”. И все пак тя е психографски и поетологически значима (извън подражанията на френския поет Парни) тъкмо като спонтанен израз на чувствителността и чувствеността на младия поет, с годините потискана все повече от мощта на идеологемите.

Първият дял е озаглавен „Рина”, а вторият „Смес”. Тук се срещаме с още две Вазови любимки от турски произход – Кямиле и Фатма. Финалът на “Кямиле” е национално дързък:

В тие мигове крилати

с твойта прелест ме омай!

Възкреси мечти ми злати,

въведи ме в ваший рай!

И бащи си, кат оставим

долу тук да се ядат,

там в блаженство да забравим

аз теглата, ти – срамът.

Просто не можем да повярваме, че това са призиви на Вазов! Как националният поет е бил способен да отрече заветът на бащите, отстояван векове в противодействие на поробителите турци и турчанки? Но авторът ни дава ключът към смисъла в тази творба, тъй сериозно ядосала баба Съба, която не е можела да прости на сина си, че е възпял “проклетата читакиня” от шантан в Русе… Измерението, което обитава любовта на поета, е райско, сиреч небесно. То не е тукашно, не е земно, затова е неподвластно на човешките – етническите, социалните, дори брачните закони. В стихотворението “На Фатма” поетът препотвърждава еретичните си помисли. И макар че турчанските му севди са от следосвобожденския период, т.е. те не са непосредствено обременени от етническата и верска непримиримост от времето на игото, старите омрази съвсем не са преболедувани. Това е ясно видимо от поведението на Фатма, в което странно съжителсват моминската срамежливост и властническа горделивост към поета-“гявурин”… Той самият също очуднява неприемливите за християнина и особено за естета забрани към женските чарове:

Кога по двора леко тичаш,

въз твоята глава и стан

ашмак и фередже навличаш

и в них закрита ти приличаш

на някой глупав искутан,

в кой толкоз хубости умират.

В този контекст е логично да се стигне до дефинирането на понятието рай, най-важният любовен топос във Вазовата вселена. Поетът си задава въпроса: “Де е моят рай” в едноименната творба и като начало категорично елиминира северните митологични представи:
            Один скандинавский бог

на народа си жесток

в другият живот обрича

саби, копья, сеч и бой

и там сяк един герой

с венци лаврови накича.

Аз почитам храбростта

ней се пада почестта

Всички вий и аз желая

слава в битки да сдобием,

ала мисля, че във рая

няма нужда да се бием.

Изкушен от досега с хуриите на мюсюлманския рай, след кратко умуване авторът стига до решителния си избор на рай, а именно - любовния:

            Моят хубав рай е тамо,

            дето тебе видя само.

В първия си вариант втората част на “Китка”-та включва и една директна етнопсихография на балканската жена - „Влахиня, гъркиня и българка”. Струва ми се, че още от въвеждането на персонажите личи кой ще спечели така желания Млад Стоян:

Първа мома бе Влахиня,

втора – лъскава Гъркиня,

третя – Българка чернока,

белолика, че висока.

Влахинята остава безлична, тя е лишена от каквото и да било определение, гъркинята е външно, ефектно показна, докато българката е надарена с песенна индивидуалност, има лик…Вазов е бил ужасно разсеян, когато описва наддаването на представителките на трите балкански етноси, като е объркал влахинята с гъркинята. Няма логика последната да предлага флорини, тъй като тази парична единица е румънска, а не гръцка… Всъщност грешката още веднъж подчертава, че никоя освен българката няма шанс да спечели Стоян, тъй като единствено тя му предлага неизхабената обич на своето “сърце младо”... Може би неслучайно поетът е поставил тъкмо това стихотворение в края на книгата си, та да коригира отклоненията от националния канон, които е сторило влюбчивото му сърце?..

Що се отнася до заглавието на стихосбирката, то принадлежи на издателя й - Хр. Г. Данов и според Вазов е „твърде претенциозно и твърде вулгарно в същото време”. Тази изострена критична нагласа избликва в късната преценка на поета за цялата стихосбирка: „Сега просто ме е срам, че съм печатал такива цинични неща.”[5] И все пак заглавието „Майска китка” не е случайно и може да се чете като езическо вричане в обич (даване на „китка за обич”)... Неслучайно поетът все пак го е приел, щом го „продължава” в друг сезон на живота си със сродното заглавие „Юлска китка”. “Китка”-та съдържа онова трайно качество на любовното изживяване, което можем да наречем КОД НА УХАНИЕТО (без колебание и КОД НА ВАЗОВ), а именно природният аромат на любовта, несравним с никоя градска парфюмност, запазената марка на Вазовата влюбеност. Отключването на сетивата, възкресението на способността за вдишване на мирис, е неговият любовен идентитет. Симптоматично е, че писателката Евгения Марс също изключително много обича цветята и символичния им език, че назовава свои творби и цели книги с имена на цветя, каквато са разказите й „Белите нарциси”... Интимният диалог на писателите е кодиран в образите на цветя, населяващи литературните им светове. Може би и затова любовта им е съдбовно споделена, защото звучи в съцветието, в природната хармония на поетичните им градини. Евгения Марс е ДАМАТА С ТРИНДАФИЛИТЕ в българската поезия[6].

Но да се върнем на първата Вазова любов. Той е на върха на емоционалното блаженство, когато след година под знака на смокиновото дърво Катерина го изоставя, заминавайки във Влашко при съпруга си... Чувствителният поет няма как да не го е преживял като травма на отхвърлянето. Подсъзнателно, разбира се. Дали обаче това изгонване от любовния рай на Рина е положило толкова дълбок отпечатък в психическия му живот, че именно то да мотивира години по-късно ксенофобските, по-точно антиеврейски нагласи в повестта му от 1907, а през 1910 и драма за царуването на Иван Александър? Съмнявам се. По-скоро става дума за синхронизация на личния мотив с историческите патоси, според които ослепителната покръстена еврейка Сара-Теодора е митологизирана като виновница за отиването на България „Към пропаст”?.. И все пак не можем да не се запитаме дали амбивалентното отношение на твореца към Сара, не е далечен отглас от първото му изгонване от рая на любовта?

И още нещо. Факт е, че и „изоставений” Вазов като по правило започва да изоставя на свой ред жените, с които е живял, разгодявал се с годениците (повечето са го заменяли с представители на офицерството), накрая е разтрогнал брака си с Атина Болярска, иначе казано – не е успявал да създава трайни емоционални връзки... Едва ли лесното обяснение за нестабилния социален статус на „списователя” е единствената причина за разпадащите се истории с избраниците му... (Най-драматичен е сюжетът с руската любовница В. Н. Тимони) от емигрантството в Одеса, която въпреки пламенната заплаха, че ще се обеси, в крайна сметка е напусната след известна отсрочка от Вазов. В това решение пръст има и обожаваната от сина си Съба Вазова, негов емоционален и брачен душеприказчик... Всъщност майката е въплътената национална съвест, която бди Вазов да избере българското, дори с цената на “велика саможертва” (Стоян Илиев).

Но моделът на невъзможната връзка с екзотична, при това обвързана, „чужденка” вече съдбовно е сложил отпечатък върху самата му философия на любовта. Тук можем да добавим няколко други афери на поета – с белгийка, от чиито ласки „се е ползвал”, с неизвестна парижанка, вдъхновила неговите „швейцарски сонети”... Интригуващ факт е, че като в някакъв рог на изобилието на Ориента поетът колекционира несъзнателно, с любопитството на кръстопътен човек, прекрасни представителки на други етноси – първо е Катерина, сетне берковската любима – покръстената туркиня Параскева /Прасковья, Пеша/, прототип на Зихра от едноименната му поема, накрая е писателката с небългарския /и неженски/ псевдоним МАРС. Неслучайно той нарича Зихра „растение възточно”, като влага в красотата й цял наниз от перлите на ориенталското сладострастие. Когато разказва за българката Пелагия, Вазов нарича срещата им „знакомство”, тя самата години по-късно му изпраща анонимно писмо-покана за рандеву, написано на руски. Не на родния им език предпочита да говори „змеицата” и със своя някогашен „изоставений” при последната им среща... С други думи, пловдивчанката Пелагия сякаш няма /или е загубила/ идентичността си на българка. Тук бихме могли да изброим и имената на митични чужденки, с които поетът щедро назовава своята „царица” Женичка: Лаура, Дездемона...

Изводът от всичко това може да бъде само един: в личния си живот Вазов преодолява предразсъдъците на национализма си. И това разграничаване на интимното от идеологическото, на частното от националното битие, всъщност доказва, че поетът е чувствителен мъж и съвършено нормален човек. Нещо повече, в поемата си Зихра” лирическият говорител се идентифицира със Селим, ревнивия притежател на „пленителната робинка”. И е силно разколебан в отношението си към поведението му, като едновременно и го упреква, и го разбира за тиранското (в обичайната за времето си мюсюлманска институция на харема) затваряне на благоуханната (ще рече изкусителна) жена зад решетките в дома-затвор. (Стихосбирката „Гусла”, П-в, 1881). Тук Вазов е малко турчин, образно казано...

В женската етноколекция на поета не отсъства и гъркиня. Това е пловдивската му хазайка Ефимия Манолова, чийто дом през 1880 г. е бил на мястото, където днес е хотел „Тримонциум”. Може би най-сладкодумният летописец на Пловдив - Никола Алваджиев, я описва витиевато: „Запърхала една чудна любов, която и двамата носили в сърцата си цял живот – той до 1921 г., Ефимия – до 1930 г., когато из девствената й гръд изскочила сетната й въздишка. Останала си мома Ефимия, нямало място в сърцето й за друг. Всякога когато идваше в Пловдив, Вазов не можеше да не се отбие да я види, да си поприказват, да помилва ръката й. Знаеха го всички”[7]. „Пловдивската” муза от „В царството на самодивите” също изглежда гръцка – като с бронята и фригийския си шлем дори плаши малките русалки. Поетът прави изричното уточнение, че тя е с български дух. Всъщност богината-воин, „музата на борбата” е отглас на бурния дух на Пловдив, макар в конкретния случай тя да е бранителка на нежния поет от пагубните плътски изкушения. Интересно е протовопоставянето на древногръцката и родната митологии, най-изразително в облика на нашенските „горски вили, самовили” от Вазовата поема „Трайко и Риза”

Кръв и жертви не смърсиха

ваште бистрите потоци,

и мирът ви не смутиха

            старогръцките пороци.

Вий не сте у нас имали

грешний праздник на Цитера,

бесни оргии, вакханалии,

тържествата на Венера.

Ако вземем под внимание тракийското си потекло, трябва да признаем, че поетът тук е дълбоко неправ... Но нека сега мислим за приносите му в националната ни литература. Според мен сред тях е и фактът, че той пръв въвежда в нея дълбинни митопоетични теми и сюжети в една богата амплитуда. В частност и от женската демонология. Тук бих искала да откроя находката си от „Самодивско царство” - удивителната змеица, при това с реален житейски прототип, и подчертавам - пловдивски! Привържениците на феминизма биха били радостни от този източнорумелийски типаж на метреса, безкомпромисно властваща над мъжете. Наистина Петко Тодоров като модерен автор изобразява нетрадиционното за българския фолклор похищаване на момичето от МЪЖЕЗМЕЯ, при което то не е просто либето-жертва, а го обиква и се отдава на пагубната му сила, която руши устоите на патриархалния космос. У Гео Милев вече е постигната пределната сложност на чувствата в женското изживяване на упадъчната страст към тъмната сила на змейското. Но факт е, че и „опълченецът” Вазов е имал дълбинни дуалистични сетива за хтоничните същества, които бродят из нашите земи от времето на траките и прабългарите...

Вирът на похотливата „змеица” ни отвежда асоциативно към хисарските бани с горещ серен дъх, сякаш извиращ от ада. Защото тъкмо в това градче поетът е срещнал фаталната си „пловдивска пасия” (по израза на проф. Шишманов). Тук злото е представено с мирисно усещане:

...Там змей вонещи,

къпан, гол на припек спеше;

Удивително е, че в описанието на „змеицата омайна” Вазов прибягва до неочаквани асоциации, които в пределите на самодивското звучат модерно-иронично! Този любопитен развоен момент не е забелязан досега от българската критика, още по-малко от Вазовите отрицатели от кръга „Мисъл”, считащи го безнадеждно остарял. А ето как изглеждат авторовите любопитства относно змеицата, ярко усмешаващи светските дами от космополитната източнорумелийска столица:

И играйше ли приятно

шотич, валс, кадрил изкусни?

Пишеше ли деликатно

свойте бузи, клепки, устни?

Свиреше ли тя със чувство

Вагнеровите мотиви,

дор й къщата с изкуство

грабяха слуги крадливи?

И шикозно ли тя носи

балните си тоалети?...

Ах, на толкова въпроси

де да диря аз ответи?

            Владетелката му „любовна змеица” (без салонни лукавства и Вагнер!) успява да преодолее дори магическата апотропейна сила на водата от самодивския вир, в която поетът предвидливо се е потопил, та добротворните му спътнички – Музата и Вилата, едва го спасяват. Благодарение на чудодейното „либно биле” от самодивския си арсенал, разбира се...

На „змеицата” Пелагия Вазов посвещава и творби на любовното щастие като „Вечерний час” и „Майски вид”, и „мъченишки” стихове като ”Разбитий”, „Млъкни”, „Повяхналата роза”... Ето го и образът на розата, знаков за Вазовата любовност. Впрочем, достойно начало на голямата тема за символиката на цветята в българската литература – от Вазов до Йовков. Тук ще отбележа само факта, че през 1888 г. излиза една книга с име на цвете – „Момини сълзи” на Пенчо Славейков, която начеващият поет почтително изпраща на Вазов в Одеса... За да се отрече веднага след това от нея, а по-късно и от Вазов... Интересен факт е, че и д-р К. Кръстев, когато пише възторжена рецензия за Вазов в началото на пътя си, определя постиженията му така: „Италия е майската китка, тя е тръндафилът в оня венец, с който потомството ще увенчае челото на първия, на най-честития български поет...” Очевидно двамата от четворкита „Мисъл” са заразени от Вазовия флорален код, те говорят на неговия символичен език. Следва еманципацията и отхвърлянето, може би неизбежни в литературната острастеност на зелените Балкани, където най-често не се разменят „майски китки”, а бастуни и т.н.

Що се отнася до „нечистата сила” Пелагия, многозначително е, че тя похищава своите мъже във все още патриархалния български свят. Любимата на Вазов, която той отнема от хърватин, председател на окръжния съд, за да прекара с нея двете си най-щастливи години по собствената му преценка, впоследствие внезапно изоставя и него, за да предпочете добрата партия на руски офицер. Каква интернационална съблазнителка! Името й е екзотично като нея самата – Пелагия, по-късно заместено, табуирано от фрустрирания поет с нелицеприятното „оная”, а присъствието й в живота му – сякаш изличено дори от късните спомени, в които класикът се „изплъзва” от своя анкетьор проф. Шишманов. Това е механизмът на добре познатото психическо изтласкване, защото де факто любовната история на Вазов и Пелагия е шумно опубличностена в тогавашните жълти хроники на „газетарите”, като сатиричните квалификации го визират от „пловдивския Петрарка” до „мумия”, да не говорим за дуела, към който ехидно го подстрекава старият Славейков... За мен по-впечатляващо е, че змеицата все пак успява, въпреки двукратното погазване на обществените норми (веднъж като метреса и втори път като скандална любовница на младия поет[8]), да се издигне в обществото – и когато години по-късно Вазов я среща в Русия, тя е барышня с аристократично облекло и изискани маниери… Това доказват и съхранените й снимки. Очевидно става дума за стояща над предразсъдъците жена, тласнала сантименталния поет в една от най-тежките му кризи. Докато тя изгражда социалния си просперитет в обърканата следосвобожденска действителност, той е принуден да избяга в имагинерното „царство на самодивите”, за да оцелее психофизически. Резултатът от лечебното убежище е безвъзвратно заздравяла любовна рана. Поетът с гордост съобщава на своя душеприказчик, че когато след години среща Пелагия в Одеса и тя се опитва отново да го съблазни в инак самотното му емигрантство, той не изпитва „никакви особени” чувства към нея…

Нека сега излезем извън биографичните проекции върху творческите светове на Вазов. През 1910 той пише своите „Легенди при Царевец”, в които откриваме сякаш целия регистър от мислими женски  етноприсъствия: „Татарска царица”, „Куманката”, „Сара”... Заглавията говорят достатъчно.  В „Куманката” е постигата една картина на въздаянието, сравнима с образци от древноримската литература, където живи и мъртви се срещат в нещо като любовен трилър... Подлата царица е наказана за злодеянието си в самото семейно ложе, което е осквернила!  В измеренията на фантастичната визия то става арена на битка между мъжа и жената, целувката на Калоян има ефекта на посичане на съпругата-убийца... Куманката е обречена на грозна и неизлечима лудост.

А гъркинята Мария, с присъщата й лукава византийщина, на свой ред предава легендарния Ивайло, макар перфидно да го е приела в ложето си. Поетът е категоричен в низвергването й, като находчиво римува „царица” с „кръвница” и оповестява: Утре друг любимец пак тъй ще посрещне, в измени развратница веща. Общото между продажните царици е и представянето им в образа на вълчици. Митопоетичният зооморфен символ е наистина точен, демаскирайки животинската природа под бляскавите одеяния:

Мария, омразна царица,

във козни злодейски изкусна,

царува в смутена столица,

царува гъркинята гнусна,

                            в порфира завита вълчица.       

Своеобразен женски акцент в „Легендите” е царица Сара. Като че ли тя е обсесивна за Патриарха, затова и с двойна проекция - и драматургична, и митопоетична. Но това е тема на отделен анализ (който впрочем вече направих в доклада си за националната научна конференция, посветена на 100-годишнината на митичната 1910 г.) Уви, в тази емблематична година Вазов изглежда уморен и остарял на фона на търсенията на модернистите...

 Но в личните си любовни преживявания Патриархът остава почти неправдоподобно млад! Или се възражда в залезната си обич, в изключително сетивната поетика на „Триндафилите” и на цялата стихосбирка „Люлека ми замириса” – с нейните отключени аромати, отново зазвучала музика, провидяна с ново зрение красота на света. У Евгения Марс и в изградения от нея културен оазис, европейския салон, поддържан на ул. „Търговска” 24, а сетне и на още два столични адреса[9] просто бликат водопади от ухания и звуци! В кода на Вазов е включен дори и битовият пласт, чаят на домакинята, описан в едно от 150-те му писма по следния красноречив начин: „...Какви мили спомени за нашите беседи и времепрекарване при сърбането ароматичната янтарна водност!...” И няма как, щом благоуханният чай е поднесен от Вазовата „роза нежна, миризлива” /”Ти ме срещна”/, магическа „в ноември снежен роза” (”Чар”). Оттук до процеса на митологизация на реалната жена има само крачка. И Вазов я прави:

Днес ти ми пълниш кръгозора,

            но близка, свежа, милолика,

            и славиш в себе Евридика,

            с Петрарковата нежна Лора.

                                               /”Въплотените сенки”/

Важно е да се отбележи, че поетът съвсем не е еднопланово апологетичен във възпяването на своята любима, която понякога нарича иронично и „Мусюкеседжия” заради лесно възпламенимия й нрав[10]. Той умее да бъде драматичен и дори двойнствен в чувствата си, като гради един сложен образ на жената-вселена, осъзнаващ изконната й другост:

            Жена, вълшебница, богиня.

            Сърце – злато, душа – загадка,

            ту муза нежна, ту сирена,

            безцен пахар с отрова сладка,

            на моята душа пленена

                        тъмница и вселена.

Струва ми се, Вазовото стихотворение „Тя”, би могло да е написано и от Яворов...

            В последната си стихосбирка „Любов и природа” от 1921 г. Вазов трепетно преработва, отнема, добавя и преименува любовни творби, посветени на Марс. А вече е 70-годишен человек... Може би заради тази невероятно мощна виталност на поета, потърсил духовно убежище от националните съсипни в интимното човешко битие, ние митологизираме дори смъртта му! И не се уморяваме, напук на фактите, доверително да я разказваме като любовна притча за негероичното и  все пак мъжествено умиране на българина, като сладка раздяла на митичния Патриарх с белия свят в/след/ страстна прегръдка с обичната жена.

 Жената, ухаеща на пролет…

                                                                                                                     Катя Зографова

(Текст, четен на Националната научна конференция „Жените в живота на Иван Вазов”, посветена на 160-годишнината на Патриарха, проведена на 7 и 8 юли 2010 г. в Народна библиотека „Иван Вазов” – Пловдив и в „Радиното школо” – Сопот.)