АДИОС, ФИДЕЛ, И ПРАВ ТИ ПЪТ!

Кубинската столица Хавана и досега е изписана с лозунги от сорта «До пълната  победа!», «Смърт на американския империализъм!», «Отечеството или смърт!» Образът на аржентинския анархист Че Гевара е навсякъде по стените, но Кастро е реалността. Кастро, това е фиделизма, нещо като миш-маш от марксизъм и сталинизъм с кубински подправки и купонна система.

След вълната на революцията в 1959  на площада «Хосе Марти» в Хавана  се стичаха редовно като на кино по един милион кубинци, само за да чуят какво ще им говори Кастро. А Кастро е адвокат по образование, син на едър земевладелец и като такъв обича да проповядва. И така, един милион кубинци стоят нагъчкани под тропическото слънце, а Кастро говори по шест часа – буквално. Любовта им към него е такава, че са готови да умрат веднага за всяка дума, която той казва.  

След него поема думата Че, или както кубинците гальовно го наричат – Ел Че. И двамата дамгосват Америка и говорят за «ел сосиалисмо», за борбата срещу американския «империалисмо, монополисмо и капиталисмо». След това кубинците се разотиват, вече революционно гладни, но пълни с идеи за щастливото бъдеще.

Лос револусионариос са фамозни женкари, като да компенсират за сексуалния дефицит по време на партизанлъка. А и кубинките не си поплюват – те, както знаем, си падат по униформи и направо  падат като зрели круши в краката на брадатите геррилерос. Казват, Кастро  си ги сваля една по една по революционному  - направо на пода като Мусолини, и само по ботуши и пура. Във вихъра на тоя революционен плам  фигурира и нашата родна Йорданка Христова. За Че да не говорим, не че в Аржентина не го чака жена и семейство.

Ех, времена на дива романтика, когато можеш да видиш как един международен анархист като Ел Че  се разхожда из полята на кубинските ТКЗС-та и като види някой да лентяйства, да казва с дълбоко авторитетен глас: “А trabajar!”, тоест «На работа!» И това от един анархист, който не е работил нито един ден в живота си като нашия Станишев, и не знае дори от коя страна се държи чука, камо ли лопатата!

Много вода изтече от тогава. Фидел вече не говори по шест часа и прилича на ударен от ток неандерталец. Не говори изобщо, но дава акъл за всичко. Кубинците го псуват, псуват и купонната система, но под сурдинка: нали знаете - зад всяко кюше и ченге. Жена му ( една от тях) го напусна, дъщеря му също. Най-малкия му брат ги напсува и заряза революцията им, за да работи на семейното имение. Напуснаха го и капиталистите като Бакарди например, който не само го осъди да не използва името му за рома, който произвеждаше в Куба, но и се премести в друга страна. Учениците дават бригади на полето по един месец годишно – безплатно, разбира се, в името на революцията.

Ел Че тръгна да изнася революция в други страни – сърце мъжко не изтрая да седи на трактор и да оре кооперативните поля – и беше пречукан от група командоси, водени от сина на един фабрикант, който го гони до дупка, за да отмъсти за смъртта на баща си.

 През всичките тези години кубинците станаха най-големите морски пътешественици, които опитваха да преплуват пролива до Флорида с най-фантастични плавателни средства, а тия, които оставаха на острова, правеха чудеса, за да поддържат американските си коли от петдесетте години на миналия век в движение. Те са днес истинско съкровище за чакащите с нетърпение американски колектори.

По улиците на Хавана още могат да се видят и мотори с кош «Урал» и стари Москвичи, на които кубинците гледат с дълбоко презрение като на необходимото зло. Познахте, те са остатъци от славните времена на кубинско-съветската дружба, когато ние всички от Източна Европа  по нареждане от Москва купувахме на завишени цени  кубинската захар, за да помагаме на славния кубински народ в борбата му с el imperialismo yankee и за да може да плаща за съветското оръжие.

Но всичко това са приказки от стари времена. Днес чувам, че Ел Команданте най-после си признал, че «кубинския модел вече не функционира». Не, не само че половината кубинци днес живеят от доларите на техните роднини във Флорида, но че и не работят. Ел Команданте днес раздава библейски мъдрости от сорта: «Трябва завинаги да заличим мнението, че Куба е единствената страна в света, където човек може да живее без да работи»!

Чудно защо той трябва да заличава това мнение, когато да ядеш без да работиш беше самата дефиниция на комунизма? «Държавата ни – казва Ел Команданте – не може и не трябва да подпомага компании с раздути платежни ведомости и загуби, които са спирачки за икономиката, освен това са непродуктивни, възпитават лоши навици и развалят производителността на работниците!» Той иска да каже учат ги на мързел и на безверие (не както беше у нас).

Тук, читателю, се сетих за удивително подобните откровения и на нашия Петър Младенов: «Ние бяхме стигнали до пропастта, другари. Оставаше ни една крачка, не, половин крачка. А истината е че някои другари се бяха научили да живеят с много пари, нашироко. Развиваха навици към охолен живот, към скъпи вещи, без да работят...»

С други думи, беше дошъл края на съветския модел. След провала в Източна Европа Съветският съюз го заряза и Ел Команданте остана сам – и дори привика обратно в Куба и Ватикана - да спасява  души. Само един закъснял тъпанар на име Чавес продължава да се възхищава от него, макар че преди години когато той посети Венецуела венецуелците му вдигнаха лозунг: «Кастро, иди си! Ти разруши страната си, а сега идваш да разрушиш и нашта!»

Чавес също говори, веднъж седмично. Просто седи пред телевизионната камера и говори пред цялата нация, поучава венецуелците като Кастро, с часове и часове. Явно иска да ги научи  на социализъм, но му пречи, както и на Кастро, ел империалисмо янки. А говори толкова много, че на една международна конференция испанския крал му подметна: «Callate, hombre!”, тоест «Замълчи бе, човек!»

Иначе деветте милиона кубинци са  малко нещо гузни тия дни – не щат да повярват, че Фидел, любимият, несравнимият, непобедимият, легендата Фидел за петдесет години ги е направил такива балъци да му повярват. Само за петдесет години!

Какъв ли модел ще прегърне сега Чавес, как мислите?